Търся свещеник…

За свещенството можем да кажем това, което светиите са казвали за монашеството. А именно: ако всички знаеха колко хубаво е да бъдеш монах – всички биха отишли в манастир. Но ако всички знаеха колко трудно е да бъдеш монах – никой не би отишъл в манастир. Мисля, че в този смисъл свещенството е напълно съпоставимо с монашеството. То е красиво, но и много тежко.

Тежестта на свещенството не се усеща от всички свещеници и не веднага. То е особено тежко за онези, които са били ръкоположени не изцяло по духовни мотиви, а някой примерно е мислел за слава, друг – за възможността да ръководи други хора, трети си е съчинявал някаква лична святост или просто е „станал поп не заради Иисус, а заради парчето хляб“^*, по думите на св. Димитрий Ростовски. Такъв човек ще се отегчава от службата, ще я съкращава, ще се гневи на хората, ще ги смята за глупави и досадни. Всяка служба или треба ще бъде мъка за него.

Другояче стоят нещата с онези, които не са търсели нищо от свещенството, освен самото свещенство. Тази благодат, за която често си позволяваме да говорим, се преживява дълбоко и пълно от йерея, обичащ Христос, на Когото служи. Но и тези Божии раби имат своите периоди на изкушения, на отслабване в духовния живот и пр. Когато човек приема сан, той възлага на себе си товар, който усеща едва с годините.

Спомням си думите на покойния митрополит Антоний (Сурожки) за свещенството. Той сравнява свещеника с ослето, на което Христос влязъл в Йерусалим. Поради своята простота ослето мислело, че на него постилат дрехи под краката, махат му с клонки и го приветстват с викове. Много често свещеникът може да забравя, че целуването на ръка и подчертаното благоговение пред сана се отнасят не лично към него, а към Господ Иисус Христос. Не разбирайки това, ние ставаме такива евангелски ослета, докато единственият Свещеник е именно Христос. Той е Йерей вовеки. Без Него ние сме никои.

Именно това съзнание за своето пълно безсилие без Христос е много необходимо на свещеника. Пред него, освен книгата на собствената съвест, са отворени и книгите на съвестта на много хора. На всеки от нас му стига самия той, за да разбере колко немощен, колко повреден е човек. А свещеникът, освен страниците на своята съвест, прочита страниците на съвестта на стотици. Това страшно зрелище на дълбоко вкоренилия се грях, на поробената човешка воля понякога поражда страх, друг път униние, а друг път умора. За да приема всяка изповед както подобава и да извършва всяка треба, както първия път, на свещеника е много необходим живият Христос, присъстващ наблизо.

В една от своите книги митрополит Антоний разказва за млад йерей, който се почувствал недостоен в момента на освещаването на Даровете. Той отстъпил от престола и казал: „Господи, аз не мога“. И тогава между него и престола застанал Един невидим, Който дал на свещеника сила да извърши Литургията. Това бил Този, Който всъщност е единственият Извършител на Литургията. Навярно всеки свещеник може да разкаже много подобни случаи от своя личен духовен опит, но смисълът е един: без Христос ние сме нищо.

Готов съм дълго да разубеждавам човека, който иска да стане свещеник. Защото вие помните Горки, който казвал, че дори всеки ден да го бият на площада, той няма да престане да пише. Ето такова непреодолимо желание, но без горящи очи и фанатизъм, трябва да има и у бъдещия йерей. Това желание трябва да бъде подкрепено от солидни знания, на първо място за църковния живот. Необходимо е за цял живот да обикнем Евангелието и богослужението. Необходимо е да се научим да не забелязваме петната в църковния живот, да не се интересуваме от опаковата му страна. И още, необходимо е Господ да благослови да видим в живота поне един добър свещеник. Такъв, чийто образ ще ви бъде за пример през целия живот. Не само в проповедта и Литургията, но и във всекидневния живот.

Има няколко професии, които можем да наречем свещени. Те по редица признаци могат да се сравнят със свещеническия сан. Например, свещена е професията на учителя. Думата „учител“ е едно от имената на Спасителя. Много хора, които не виждали Господа в Него, виждали Учителя. Затова всеки, който учи хората на доброто и полезното, в известна степен е подобен на Христос. Учител трябва да бъде и свещеникът. На търпение, настойчивост и постоянство, на любов към учащите пастирът може да се научи от добрите педагози.

Следваща свещена професия бих нарекъл професията на лекаря. Да жалиш болния, да не се гнусиш от неговите язви, да бъдеш търпелив към него, да си готов винаги да отидеш там, където си необходим – това са качества на истинския лекар. Съгласете се колко много те приличат на качествата на истинския свещеник. Това значи, че ние можем да се учим и от хората в бели престилки, а не само от семинарските учебници.

Накрая, третата професия, подобна на свещенството, аз бих нарекъл професията на военния. Той, както и пастирът, не работи, а служи. Той дава клетва и трябва да й бъде верен. Той, както никой друг, трябва да притежава такива качества като послушание, жертвоготовност, мъжество, дисциплина. И това е много подобно на качествата, с които трябва да се отличава истинският йерей. Впрочем, синодиците на манастира „Свети Пантелеймон“ на Атон свидетелстват за това, че огромна част от монасите в този манастир са били военни в оставка: офицери, войници, имащи опит от войните и претърпели рани. Тези монаси в добрия смисъл се отличавали от много други.

Ето, тези три професии много ни помагат да вникнем в смисъла на истинското свещенство. Дореволюционните учебници по пастирско богословие (преписани от католическите) посочват три страни на пастирското служение: пророческо (проповед), царско (управляване на енория) и свещеническо (извършване на Тайнствата). Ние не оспорваме тези три постулата, но ще посочим още три. Свещеникът трябва да бъде учител, лекар и воин.

След казаните дотук думи, си спомням за Диоген. Той, имайки високо разбиране за човека, не го намирал такъв, какъвто смятал, че трябва да бъде. Посред бял ден той можел да се появи в града със запалена свещ, повтаряйки думите: „Търся човек!“. Перифразирайки Диоген, искам да запаля свещ и да кажа: „Търся свещеник!“. Искам да кажа: „Къде сте вие, лекари и воини, пастири и молитвеници?“. Вие сте толкова малко, и светът погива без истинско свещенство.

Веднъж Господ казал да се молим на Господаря на жетвата да изпрати добри работници, защото жетвата е голяма, а работниците малко. Всички християни трябва да се молят на Бога за това Той да приведе към свещенство добри работници. Те ще дойдат в свое време. Защото не може да не дойдат. Във всяко поколение Божият народ е извеждал от средата си пастири, стремящи се към идеала. Внимателният човек знае, че ние не сме лишени от това и днес. Няма да бъдем лишени и за в бъдеще. Вярвам в това.

*. „Пошел в попы не за Иисуса, а за хлеба куса“ – Бел. прев.

Из книгата: „Смотри, Небо становится ближе…“, М.: Лепта Книга, 2008.

Превод: Татяна Филева