Чувството за Бога

Без Бога съм, когато доверието ми в смъртта е по-голямо от доверието ми в Него.
И когато „собствената” ми истина е като стена, която не мога да разруша, от жал за труда, с който съм я вдигнала.
Когато не мълча, защото не внимавам.
Когато съм загрижена, че са ме унижили.
И ми се струва, че наивността ми е смешна.
Когато се усъмнявам в Божия повик и не потъвам в любовта Му, а в друго.
Когато не щадя другите.
Когато не искам да поема вината си и съм вдъхновена от гнева.
Когато съм изоставила себе си, защото съм изоставила Него в себе си.

С Бога съм, когато пазя богоподобието на душата си.
Когато не дразня любовта.
С Него съм в покайната си сълза.
И когато говоря чисто и сериозно.
Когато съм щастлива, без да съм надделяла.
С Него съм, когато чувствам умилението – милостивата нежност, обезболяваща всичко.
С Него съм, когато идва онази любов, която не мога да докосна дори в мислите си.
И когато има сърце, с което сме едно в гъмжащия лес от съдби.
Иисус милва сърцето ми.
И чувството за Бога – това е чувството, че няма да умра сама.