Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели

89 години от мъченическата кончина на света преподобномъченица велика княгиня Елисавета

Преподобномъченица Елисавета Фьодоровна, велика княгиня на последната руска царска фамилия Романови, е родена на 1 ноември 1864 г., в семейството на Лудвиг IV, велик херцог на Есен – Дармщат, и принцеса Алиса, дъщеря на британската кралица Виктория.

На 14 години Елла, както всички я наричали у дома загубва своята майка и по-малкия си брат. Това събитие, както и последвалото преместване на нейното семейство в Лондон при английската кралица оставят траен отпечатък в нейния живот занапред.

През 1884 г. княгиня Елисавета се омъжва за великия княз Сергей Александрович, брат на руския император Александър III и се присъединява към фамилията Романови.

Въпреки, че се е венчала в Православната църква, Великата княгиня останала лутеранка до Лазарова събота, 1891 година, когато над нея е извършен чина на приемане на Православие. Промяната на вярата се случва по нейно лично убеждение и е плод на личните й търсения. Тя пише в свое писмо: „Аз мислих и мислих дълбоко, намирайки се в тази страна повече от шест години и зная, че моята вяра е вече „намерена”. Толкова силно искам да се причастя със Светите Тайни на Пасха заедно с моя съпруг.”

През същата година Великият княз Сергей е назначен от император Александър III за генерал-губернатор на Москва и младото семейство напуска Санкт Петербург и се премества в Москва.

През 1904 година, в началото на Руско – Японската война, Елисавета Фьодоровна се заела с организация за подпомагане на фронта. Със свои средства тя оборудвала няколко влака, оборудвани като болници. В Москва тя създала болница за ранени, която посещавала често. С нейна помощ били създадени т.нар. комитети за обезпечаване на вдовици и ранени на загинали войници и офицери. С нейни средства към фронта били изпращани Евангелия, икони и молитвеници. Великата княгиня Елисавета се посветила на служение на страдащите, бедните и болните. Посетила болници, детски приюти, домове за стари хора, затвори и навсякъде се стараела да облекчава страданията на хората.

Датата 5 февруари 1905 г. носи на великата княгиня страшно събитие: съпругът й княз Сергей става жертва на бомбен атентат. Терористът Иван Каляев хвърля бомба срещу неговата карета на Сенатския площад в Кремъл. Когато света Елисавета се добрала до мястото на взрива, там вече се била събрала тълпа. Някой се опитал да й попречи да се добере до останките на своя съпруг, но тя отишла до мястото на трагедията и сама започнала да събира разхвърляните от взрива части от тялото на своя мъж. Тя сама снела от дясната му ръка венчалния пръстен, открила в кървавия сняг нагръдния кръст и иконата, която великия княз носел на себе си. Тя помолила да занесат останките на Сергей Александрович в Чудовия манастир, който се намирал близо до мястото на покушението.

Света Елисавета стояла на колене до носилката с разкъсаното тяло на съпруга си и в този момент на страшно изпитание обръщала душата си към Бога, като просела само от Него утешение и помощ. След погребението на великия княз тя се причастява със Светите Тайни в манастира, посветен на чудото на св. архангел Михаил в Хони и посетила неговия убиец. Каляев й казал: „Аз не исках да убивам Вас, виждах го няколко пъти, когато бомбата вече беше готова и с мен, но Вие бяхте с него и не се решавах да я хвърля” „И Вие не съобразихте, че заедно с него убихте и мен!” – възкликнала Великата княгиня. После добавила, че като християнка тя му е простила и го помолила да се покае за извършеното престъпление. В ръцете си тя държала Евангелие и го молела да го приеме и прочете, но Каляев отказал. Приел само иконичката на Божията Майка, която княгинята му подала.

Великата княгиня не изпитвала омраза към него, а искала да го накара да се разкае и да потърси прошка от Бога. Тя му простила и дори подала лична молба до императора за неговото помилване. Тази постъпка, невероятна по своя смисъл и сила, смутила нейните съвременници. Но тя показала на дело какво означава християнската вяра.

От деня на кончината на своя съпруг Елисавета Фьодоровна не снемала от себе си траура, постела строго и се молела. Нейната спалня все повече напомняла на монашеска килия. Скъпите мебели били изнесени, стените пребоядисани в бяло, по тях били накачени икони и картини с духовно съдържание. Великата княгиня не се появявала вече на никакви светски събития. Тя събрала своите драгоценности, част от тях предала на държавната хазна, друга част подарила на своите близки, останалите заделила за построяването на обител на милосърдието.

В Москва на Голяма Ординка Елисавета Фьодоровна купила място с четири сгради и градина, за да устрои своята обител. В най-голямата сграда били разположени трапезария и кухня. Във втората къща бил направен храм в чест на светите мироносици Марта и Мария, сестри на свети Лазар Четиридневни (Иоан 11:1-46). Близо до храма се намирала аптека и амбулатория за идващите болни. В четвъртата сграда била стаята на протойерей Митрофан Серебрянски – духовник на обителта. Тук било и девическото училище и библиотеката. Така възниква знаменитата Марто-Мариинска обител на милосърдието.

На 10 февруари 1909 година великата княгиня снела от себе си траура, облякла се в бялата дреха на сестра на милосърдието, събрала своите послушници и обявила: „Аз напускам блестящия свят, където заемах високо положение и заедно с всички вас отивам в по-добрия свят – света на бедните и страдащите”.

А на 9 април 1910 година епископ Тихон (Туркестанов) посветил седемнадесет послушници, начело с Елисавета Фьодоровна в званието сестри на любовта и милосърдието. На следващия ден след светата Литургия Московският и Волоколамски митрополит Владимир възвел сестра Елисавета в игумения на обителта. Отличителен знак на Марто-Мариинските сестри на любовта и милосърдието станал осемкраен кипарисов кръст. Тяхното облекло било с бял или бледосив цвят, с бяло покривало на главата.

Прекрасният образ на великата княгиня Елисавета Фьодоровна, настоятелка на Марто-Мариинската обител е запечатал Иван Бунин в разказа „Светли понеделник”: „ Едва влязох в двора и от църквата започнаха да изнасят на ръце икони, хоругви, а след тях, цялата в дълго бяло облекло, изящна, с бяло покривало с избродиран златен кръст на челото, висока, бавно, уверено идваща с приведени очи, с голяма свещ в ръка, вървеше великата княгиня. След нея се извиваше цяла бяла процесия пеещи, с лица, които греят от огънчето на свещта, инокини и сестри.”

Великата княгиня Елисавета се посветила изцяло на Бога и решила да приеме монашество. В обителта били построени два храма – единият на името на светите сестри-мироносици, другият – на Покрова на Божията Майка. Отделно от това били построени болница, аптека, детски приют и училище. Към обителта била открита болница за туберкулозно болни жени.

Денят в Марто-Мариинската света обител започвал от 6 сутринта. След общото утринно молитвено правило в болничния храм, великата княгиня давала послушания на сестрите за предстоящия ден. Свободните от послушание оставали в храма, където започвала Литургия. Дневната трапеза преминавала при четенето на житията на светиите. В 5 часа вечерта в църквата служели вечерня с утреня. Преди празници и неделни дни в църквата се извършвало всенощно бдение. В девет вечерта в болничния параклис се четяло вечерно правило, след него всички сестри получавали благословение от своята настоятелка, се разотивали по килиите.

В обителта света Елисавета водела подвижнически живот – спяла на дървено легло без дюшек, строго следяла и изпълнявала постите, хранела се само с растителна храна, а в полунощ ставала да се моли.

Тя не спяла повече от три часа, обхождала стаите на болните нощем и оставала при тях до развиделяване.

В болницата Елисавета Фьодоровна се нагърбвала с най-големите отговорности – асистенция при операции, превръзки, утешаване на болните и изобщо старала се с всички сили да облекчи техните страдания.

Сестрите от обителта преминавали през курс за получаване на медицински знания. Главната им задача била посещаването на бедни, болни и захвърлени деца, оказване на медицинска, материална и морална помощ и подкрепа.

В болницата на обителта работели най-добрите специалисти на Москва, всички операции се извършвали безплатно. Тук се излекували тези, които лекарите обявявали за безнадеждно болни.

Изцелените пациенти плачели, когато се разделяли с „великата матушка”, както наричали света Елисавета и не искали да си тръгнат от обителта.

При обителта имало и неделно училище за допълнителна квалификация на работничките от фабриките. Всеки можел да ползва фонда на богатата библиотека. Имало голяма безплатна столова за бедните.

Настоятелката на Марто-Мариинската обител смятала, че главното в обителта не е болницата, основната дейност за сестрите е помощтта за бедните и нуждаещите се. Обителта получавала повече от 12 000 молби за помощ годишно. Хората молели за всичко: за лечение, за работа, да се погрижат за децата, за лежащо болните, за помощ за училище…

Света Елисавета подпомагала и бедните селски енории, бедните свещеници, които не можели да ремонтират своите храмове или да построят нови. Тя ободрявала, укрепявала, помагала материално на свещениците-мисионери, които служели сред езичниците от крайния север или при друговерците в покрайнините на Русия.

На своите сестри света Елисавета казвала: „Не е ли странно, че ние от лъжлива хуманност се опитваме да вдъхнем на такива страдалци надежда за мнимо оздравяване. Ние ще сме им направили по-добра услуга, ако отрано ги подготвим за християнски преход към вечността.”

За главно средство на борба с недъзите и болестта света Елисавета винаги предлагала изповедта и причастието.

Духовният наставник на обителта протойерей Митрофан Серебрянски бил човекът, без чиято благословия света Елисавета не вършела нищо.
Светицата посещавала и Оптинските старци преди да предприеме всяка важна стъпка за обителта или в своя личен духовен път.

В годините на Първата световна война трудовете на великата княгиня станали още повече: нужно била помощта й в полевата болница. Тя помогала на всички ранени – свои и чужди военнопленници. Но слуховете, че е германска шпионка я заставят да спре да се грижи за чуждите войници, макар че тя не разграничавала болните на политически или военен принцип.

През пролетта на 1917 година при нея дошъл шведски министър по молба на кайзер Вилхелм, някога горещо влюбен в младата Елисавета, и предложил помощ, за да напусне размирната Русия. Елисавета Фьодоровна му отвърнала, че е решила да раздели съдбата на страната, която смята за своя нова родина и не може да остави сестрите на своята обител в това трудно време.

През май 1917 година император Николай II е принуден да се отрече от престола. Тази постъпка ужасила великата княгиня. Тя виждала отворената пропаст, към която Русия вървяла. И написала в едно свое писмо: ”Аз изпитвам дълбока скръб за Русия и нейните чеда, които не знаят какво вършат… Светата Рус няма да загине, тя не може да бъде погубена. Но великата Русия вече я няма! Сега трябва да отправим мислите си към Божието царство и да кажем с покорство: ”Господи, да бъде Твоята воля!”

През април 1918 година, в третия ден на Пасха, руският патриарх Тихон посетил Марто-Мариинската обител, където отслужил Литургия и молебен. След службата патриархът останал в обителта още няколко часа и беседвал със света Елисавета и сестрите. Това било последното благословение и напътствие на главата на Руската Православна църква преди великата княгиня Елисавета да поеме по пътя на своята Голгота.

Почти веднага след заминаването на патриарх Тихон в обителта пристигнала кола с комисар и червеноармейци-литовци. Те наредили на великата княгиня да тръгне с тях и й дали половин час, за да се подготви. Настоятелката успяла да събере сестрите в църквата на светите Марта и Мария и да им даде последно благословение. Всички сестри плачели, защото знаели, че виждат своята духовна майка и игумения за последен път. Света Елисавета благодарила на сестрите за тяхната самоотверженост и вярност и помолила отец Митрофан Серебрянски да не оставя обителта без своята грижа и да служи в нея до момента, в който това е възможно.

С великата княгиня тръгнали две сестри – Варвара Яковлева и Екатерина Янишева. Преди да бъде отведена от червеноармейците, света Елисавета осенила всички с кръстен знак.

Когато разбрал за случилото се, патриарх Тихон опитвал с различни организации, с които работела новата болшевишка власт да освободи великата княгиня Елисавета. Но старанията му били напразни. Всички членове на императорското семейство били обречени на смърт.

На 20 май княгинята и двете сестри били отправени към сибирския град Алапаевск. Тук довели и княз Сергей Михайлович, личният му секретар Фьодор Ремез, младите князе Йоан, Константин и Игор, синове на Константин Костантинович Романов и княз Владимир Палей.

Двете монахини спътници на света Елисавета били откарани в Екатерининбург и освободени. Екатерина избрала свободата, Варвара пожелала да се върне при своята игумения.

На 5 юли през нощта повели всички затворници към село Синяхичи. Наблизо имало стара затворена мина. С груби ругатни и като ги удряли силно с прикладите на пушките, палачите хвърлили жертвите си една по една в дълбока шахта. Първа била хвърлена в ямата светата княгиня Елисавета. Преди да падне в пропастта, тя се прекръстила и изрекла молитвата, която произнесъл Спасителят от Кръста: „Господи, прости им, те не знаят какво правят”…

След като хвърлили своите жертви, палачите започнали да мятат ръчни гранати в ямата. Един от селяните, който бил наблизо, разказвал, че от мината се чувала Херувимската песен. Света Елисавета и княз Йоан Константинович паднали в шахтата на по-малка височина. При падането князът наранил главата си. Света Елисавета намерила сили да окаже първа помощ и на него – превързала раната.

Мъчениците загинали в страшни страдания от жажда, глад и от своите рани.

Няколко месеца по-късно армията на белите, начело с адмирал Колчак превзела Екатерининбург и околността му, където се намирало и село Синяхичи. Телата на мъчениците били открити и извадени от мината. Пръстите на десните ръце на светата княгиня Елисавета, на княз Йоан Константинов и килийницата Варвара Яковлева били събрани в положението, при което се полага кръстен знак. Тялото на великата княгиня намерили нетленно.

Мощите на света Елисавети и мощите на вярната й спътница инокиня Варвара били пренесени в Йерусалим, където и сега се намират в храм „Св. равноапостолна Мария Магдалина” на Елеонската планина.

Руската Православна църква канонизира света преподобномъченица Елисавета през 1992 година и почита паметта й на 18 юли и в деня на Събора на светите руски новомъченици.