Смъртта няма власт над нас

„Ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви?” (І Кор. 15:12).

Така казвали някои измежду християните в Коринт. Когато апостол Павел застанал сред атинския ареопаг и заговорил за Христа, атиняните го слушали с голям интерес. До момента, когато чули за възкресение на мъртви. Тогава започнали да му се присмиват и думали: „друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:33). Садукеите също отричали възкресението и илюстрирали пред Христа своето неверие с някакви седем братя, които последователно се били женили за една и съща жена. Те мислели, че аргументът им е съкрушителен, но Христос им отговорил, че се заблуждават, като не знаят Писанията, ни силата Божия (Мат. 22:29).

Не са малко християните садукеи, коринтяни и атиняни и днес. Възкресението е било камък за препъване през всички епохи. Причината е все същата – непознаване Писанията, ни силата Божия. В случая атеистите са по-последователни. Защото да вярваш, че Творецът е създал Всемира, а е безсилен да извърши възкресението, е елементарно несъстоятелно.

Затова апостол Павел пише: „Ако… Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра”. Няма нищо по́ жалко и тъжно от една такава празна вяра. Всъщност Апостолът ни казва, че няма разлика между такава „вяра” и неверието.

Възкръснал ли е Иисус Христос? Или Неговото тяло е било откраднато от учениците Му? Иудеите, които разпространили тази мълва, е трябвало да „приспят” цялата стража, поставена специално да варди гроба на разпнатия Христос. Но щом като римските войници са спали, как са видели какво са направили учениците? Те са получили своя подкуп, за да ни е ясно днес колко безсилен е подкупът пред Истината. Наличието на стражата прави факта на празния гроб още по-неоспорим. Но, ако римската стража не е спала, значи спи нашият разум.

Върху празния гроб на Иисус Христос е съградена Неговата църква. Ако тялото на Иисус беше останало да тлее в гроба, църква нямаше да има. Христос излезе триумфално от гроба, за да влезе триумфално в сърцата ни. Ако гробът не е празен, празни щяха да бъдат сърцата ни. Христос умря не от Своята, а от нашата смърт. Затова тя нямаше власт над Него. Христос възкръсна, защото Той имаше власт над нея. „Смъртта биде погълната с победа” (І Кор. 15:54). Да бъдем християни означава да се учим да разбираме живота като апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка.” (Филип. 1:21).

Смъртта и Възкресението на Иисус Христос не са сами за себе си, а заради нас. Те щяха да бъдат напразни извън контекста на нашия живот: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Иоан12:24). Преди да възкръсне, Христос възкресил Своя приятел Лазар, който от четири дена лежал в гроба. Като застанал пред гроба му, Иисус се просълзил. Христос плаче, защото в смъртта на Своя приятел вижда тържествуването на смъртта – смъртта, която Бог не е сътворил, но която се е възцарила в света, която отравя, вмирисва и обезсмисля живота, като го превръща в безсмислено редуване на дни.

Сълзите на Христос са за всички нас. Иисус плаче над гроба на всеки от нас. Защото обича всеки от нас не по-малко, отколкото приятеля Си Лазар. Защото ни е създал не за смърт, а за живот. Защото смъртта не е нашата природа. Смъртта мирише, както каза сестрата на умрелия Лазар, Марта (Иоан11:39). Иисус изрече две заповеди: „Дигнете камъка” и после: „Лазаре, излез вън!” (Иоан 11:39,42). Така още преди Своето възкресение доказа, че има власт над смъртта, защото Той е възкресението и животът (Иоан 11:25). Единствено пред Неговия повелителен глас смъртта отстъпва. Неговата смърт е единственото оръжие, с което смъртта можеше да бъде сразена. Това е най-високата цена, но с по-ниска не можеше да бъде извършено нашето изкупление.

Смъртта, която претърпя Христос на кръста е позорна, защото позорни са нашите грехове. Но Неговото възкресение е славно, защото славна е Неговата правда. Единствено Слънцето на правдата разпръсва мрака. Затова докато нашият Спасител е на кръста, над цялата земя пада мрак. Това е безизходният мрак на нашите грехове. Нашите грехове са оцетът и жлъчката – последното питие, с което Го напоихме. Но с Неговото възкресение оцетът и жлъчката се превърнаха в сладостта на църквата. Нашият Спасител ни даде вечен пример за любов, която никога не отпада (І Кор. 13:8). Любовта ни учи да приемаме страданието с радост. „Дните на нашия живот са… труд и болест, защото минават бързо, и ние летим” (Пс. 89:10). Тежко е бремето, което носим, независимо дали го носим с вяра или без вяра. Но, ако това бреме е кръст, Кръстът ни дава сили да го носим с радост. Носенето на кръста изпълва живота ни със смисъл. Без духовно осмисляне, житейското бреме прилича на безсмислено влачене на железни окови. Носенето на кръста може да се уподоби на водата, която носи пътникът в пустинята. Макар да му тежи, тя е последното нещо, което той би изоставил.

„Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство” (І Кор. 1:23). Ние проповядваме Христа разпнатия, „защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите вече не умира: смъртта няма вече власт над Него.” (Рим. 6:5-9).

Чрез Неговата смърт и Възкресение смъртта няма власт и над нас – коринтяни, атиняни, плевенчани или парижани. Всеки, който е причастен с Христа, побеждава смъртта.