Аз наведох глава…

Аз наведох глава. И разбирам, о, Господи, всичките:
леопарда ударен на смърт и свален във степта,
и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета
и задъхан зове, и умира за капка вода.

Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,
и очи, де пожари и спомени страшни горят.
Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала
мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.

Аз съм сам – бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,
дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,
аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,
стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.

И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите –
то бе, Господи: пламък в блатата и пролетен дим
и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,
само Твойта ръка – само Ти ми оставаш един.

О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята Божия,
дай ми край и прости – аз не знаех тогаз, че греша:
дето тръгнах без Теб и възлюбих до смърт невъзможното –
и погубих самин свойта дива и чиста душа.