Църквата и узаконяването на еднополовите бракове

[1] Доклад на Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай, изнесен на извънредното заседание на Йерархията на Еладската църква, 23 януари 2024 г.

НАСТОЯЩАТА РЕАЛНОСТ

Дискусиите за пола все по-често се появяват в ежедневието по безпрецедентен начин в човешката история. Нови термини като избор на пол, предефиниране на пола, ориентация, флуидност и полова идентичност, както и свързаните с тях термини като джендър идентичности, транссексуалност, интерсексуалност, хомофобия, със съответните им производни[2], се появяват в публикации, дебати и политически спорове не само на теоретично ниво, но и на практично. Всички тези въпроси не засягат няколко изолирани лица или няколко семейства, нито са маргинализирани в обществения живот, а повдигат въпроси за права, провокират социални претенции и политически спорове, пораждат движения с последователи и противници, оказват дълбоко въздействие върху човешките отношения и правното мислене, формират нови морални концепции в световен мащаб, променят обществото и оказват дълбоко въздействие върху отношенията между света и Църквата.
Така през последните няколко години в най-големите градове на света се провеждат събития и тържества, наричани още „паради на гордостта“, които под предлог, че претендират за признание и права, и вече до голяма степен успешно, всъщност популяризират провокативни концепции, с подкрепата на видни представители на политическия свят, министър-председатели, президенти на държави, академични личности, финансирани от големи организации от целия спектър. Въпросът надхвърли равнището на дебатите и вече е под формата на упорита и агресивна прозелитистка идеология, често с ясен антирелигиозен и атеистичен привкус, която кара лидерите на християнския свят[3] да възприемат толерантни или подкрепящи възгледи, а напоследък предизвиква сериозна загриженост сред православните християни.
Заслужава да се отбележи, че все по-често лица, които се идентифицират като членове на ЛГБТИ общността, заемат високоотговорни постове в обществения живот, като например членове на парламента, сенатори, министри, министър-председатели, президенти на държави и т.н., като много от тях са с особено активна позиция[4]. Според сведенията в ЛГБТИ интергрупата в Европейския парламент членуват 157 евродепутати от 27-те държави членки на ЕС и от почти всички политически групи[5].
Децата от предучилищна възраст чрез филми, анимационни филми и учебници са изложени на впечатления, които оправдават явлението, представяйки го или като нещо естествено, или като „уважение и толерантност към многообразието“, или като „райтизъм (основано на права)“, като реално предизвикват объркване и пристрастяване с потенциално неизчислими последици.
Нещо повече, в много страни законодателно са уредени еднополовите бракове и осиновяването на деца, както и т. нар. „смяна на пола“ или свободният избор на сексуална ориентация, дори от 15-годишна възраст, докато „конверсионните терапии“ са строго криминализирани.
Целият въпрос е силно политизиран, тъй като т. нар. „християнски“ страни в Европа, Австралия и Канада, отхвърляйки своите културни традиции, постепенно насърчават закони, политики и концепции, основани на правата на човека, дори и с нравственото покритие на съчувствие и разбиране към предполагаемо болните, а в САЩ двете основни партии са в постоянен конфликт по този въпрос.
Напротив, страни като Русия, Унгария, мюсюлманските страни от Африка и Близкия Изток се противопоставят с ясни и строги забрани на новите практики, считани от техните противници за мракобесни и насърчаващи расизма и омразата.
ЛГБТИ движението се превърна в идеология с фанатични поддръжници, стана мода и сега се излива като буен поток в морето на социалния живот, помитайки всичко.
Съвременната джендър проблематика е съчетана с мощно лобиране, тя е една пропагандна машина за едностранно прокарване на възгледи, които се стремят да разклатят ясното разграничение и сексуалната идентичност на половете и да наложат идеология на произволна промяна, избор или предефиниране на пола, която се възползва от безразличието на обществото, както ярко е описано с примера от Оливие Клерк с жабата и топлата вода в статията „Огромна лудница“[6] на Арголидския митрополит Нектарий, и, разбира се, експлоатацията на политически и икономически интереси. ЛГБТИ движението е вероятно най-мощното лоби в света.
Всичко това се изразява под формата на глобално разпространяваща се мода и устремна политическа пропаганда, идваща от невидими центрове с неизвестни цели, придружена, от една страна, от режисирана дезинформация (фалшифицирани статистически данни, изкривени данни, научни оценки, прекомерно акцентиране върху изключително крайни и редки случаи, които изобличават традиционното семейство, и възвеличаване на уж положителни примери за хомосексуално съжителство и др. и т.н.), а от друга страна – чрез съответния тормоз с иронии, заплахи, сплашване, безмилостно изключване.
Всяко възражение бива обявявано за хомофобско[7], всяка аргументация в полза на противното – за теория на конспирацията. Така, макар да изглежда, че се основава на социална чувствителност към някои хора, които действително са в беда и се нуждаят от подкрепа, или на защита на правата на подобно малцинство, в действителност това ограничава човешката свобода и е удар срещу човешката природа с по-лоши последици от климатичните промени, тъй като не променя средата на човека, а атакува самата му онтология.
Накрая, през 1973 г. Американската психиатрична асоциация взе решение да отмени хомосексуалността като психично разстройство. По-късно, през 1992 г., тя публикува следното становище: хомосексуалността сама по себе си не подкопава преценката, стабилността, надеждността или общите социални или професионални способности[8].

ГРЪЦКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Това, което изглежда особено тревожно в нашата страна и се появи неотдавна, е въпросът за въвеждането на еднополовите бракове по законодателен път.
Последните парламентарни избори бяха проведени на 25 юни 2023 г. На 4 юли, само няколко дни по-късно, новоизбраният министър-председател в интервю за агенция Bloomberg заяви: „Не съм съгласен с това: „еднополовите бракове ще се случат в някакъв момент и това е част от нашата стратегия… Гръцкото общество е много по-подготвено и зряло“. Така че това изглеждаше като завоалиран приоритет на правителството, което сега се подготвя да продължи напред ( В крайна сметка законът беше приет – бел. прев.).
От 27-те държави в Европейския съюз 18 са узаконили еднополовите бракове. Това само по себе си оправдава натиска върху правителствата и хората чрез подобни възприятия. Няма нужда от директиви и допълнителен натиск.

Но фактът, че съседните ни страни, принадлежащи към ЕС, като Италия, Полша, България, Румъния, Кипър и т.н., или все още не са приели подобно законодателство, или реагират, както правителствата на Италия и Унгария[9], означава, че няма причина за изучаване, а дори има място за отказ и възражения.
Въпросът е защо правителството, или по-скоро министър-председателят и неговото обкръжение, настояват толкова много, пренебрегвайки противоположните гласове дори в рамките на правителството и своята партия, още повече, те са се превърнали в идеологически проповедници на това законодателно предложение, в момент, когато културната, социалната и религиозната традиция на страната ни е напълно чужда и противоречаща на подобни практики и концепции?

ПРАВО И ЗАДЪЛЖЕНИЕ НА СВЕЩЕНИЯ СИНОД

Сред напрегнатата атмосфера от последните няколко седмици се видя, че правото и задължението на Църквата да изрази своите резерви и, разбира се, да реагира, беше поставено под въпрос.
Смятаме, че държавата, чиято цел е да защитава достойнството на гражданите, би трябвало да потърси помощта на Църквата, нейните съвети и принос, особено когато министър-председателят се позовава на свободата на съвестта на членовете на своята партия, т.е. на вътрешното им чувство за човешко достойнство и чест. Това е съвестта.
Ето защо, когато Църквата твърди, че законодателството и опитът за намеса в принципите на семейното право, така, както е представено, сериозно уронват човешкото достойнство и семейството, естествено тя трябва да издигне глас и дори да упражни силно своето влияние. Ако остане безмълвна или бездейна, тя отменя себе си.
Семейството е клетка за възпитаване на своите членове – съпрузи и деца. Необходимо условие за неговото функциониране е да се поддържат нравствени принципи, които със сигурност са в хармония с човешкото естество. Всяко нарушение и промяна на физиологията е в разрез с етиката. Всяко подкопаване на етиката деконструира ценността на човека. Когато човешката ценност, към която се стреми Църквата, е унищожена, тогава е унищожено и достойнството, за чиято защита се грижи държавата.
Нещо повече, държавата изисква от Църквата, наред с други неща, да подкрепя семейството. А Църквата прави това от векове, при това с голяма радост и грижа, дотолкова, че всички я признават, много преди правителството да се сети да създаде Министерство на семейството, и е издигнала брака, неговата основа, до статут на Тайнство. Тогава защо сега се противопоставят на свидетелството на нейния дългогодишен опит и се опитват да заглушат проповедта ѝ? Ние не се застъпваме нито за мъртва идеологема, нито за политическа целесъобразност. Не защитаваме и нашия консерватизъм. Семейството и бракът не са „права“ на някои, те са установления. Ние се борим за тях и отговорно даваме своята оценка и опит. Не могат да твърдят с хладно сърце, че „законодателстват за цялото общество. Перспективата на една държава по необходимост е по-широка от тази на една религия“[10]. Църквата не е религия. Това ли са разбрали през всичките тези години? Онези, които мислят така, са както неинформирани, така и несправедливи. Ето защо те законодателстват и произволно, и неправилно.
Нека преминем към някои първи основни мисли, които, макар и да не са изчерпателни, според мен допринасят за цялата проблематика.

БИОЛОГИЧНА ОСНОВА НА ПОЛА

Анатомични черти
Какво представлява половата идентичност? Съществува ли нещо различно от мъжки и женски пол? Може ли да се избира полът? Съществуват ли няколко пола за един и същ човек – биологични, социални, емоционални, противоречащи си? Дали се човек се ражда с определена сексуална ориентация или тя се оформя впоследствие под въздействието на различни фактори? Доколко естествено е ненормалното?
От биологична гледна точка съществуват два пола, както при висшите бозайници: мъжки и женски. Всички системи, изграждащи човешкия организъм, имат в основата си една и съща анатомична морфология и физиология и при двата пола. Всички функции – сърдечни, дихателни, бъбречни, следват едни и същи механизми независимо от пола.
Изключение от това правило е репродуктивната система и всичко, свързано с репродуктивната функция (генетичен фон, хормони и др.). Репродуктивните органи на жените са напълно различни от тези на мъжете.
Следователно това, което разграничава половете и ги идентифицира, е тяхната репродуктивна система. Всъщност основната им характеристика е не само това, че са различни и по този начин отличават единия от другия, но и че половете са само два, няма трети, и най-вече, че се допълват, което означава, че анатомичната диференциация служи за възможността не за съприкосновение, а за съединяване на телата. Не съществува естествен начин, по който две женски тела да се съединят, както и две мъжки тела.
Също така всички органи и функции са абсолютно необходими за оцеляването на човешкия организъм, към който принадлежат – затова се наричат жизнени. Не така стои въпросът с репродуктивните органи. Те не са нито необходими, нито полезни за оцеляването на организма, но човек може да живее здравословно, без никога да е използвал тяхната функция. Тяхната единствена цел е да работят заедно, мъжки и женски, за да се роди нов живот от двама души. По този начин всеки живот, всяко човешко същество възниква от физическия съюз на мъжа и жената. Физиологията не познава друг начин.

Генетични черти
Всички соматични клетки (сърдечни, чернодробни, бъбречни и т.н.) не се различават при различните полове и имат двоен геном, те са завършени, интегрирани и самодостатъчни. Изключение правят генетичните клетки, яйцеклетката на жената и сперматозоидът на мъжа, които също са различни и допълващи се, но и прости, т.е. сами по себе си недостатъчни, за да изпълнят предназначението си. И те се нуждаят от съединение. Две сходни не могат да се съединяват. Всяко от тях търси своето допълнение. Съединението на двете създава чудото на живота, на бял свят се появява нов човек с вечна перспектива.
Също така:

• Яйцеклетката е най-голямата клетка в тялото (около 120-150 микрометра, когато е зряла) с напълно различна морфология от тази на сперматозоида (малка главичка с изпъкнала опашка).
• Яйцеклетките са малко на брой и присъстват в женския организъм от ембрионална възраст, сперматозоидите се генерират постоянно и при всяка еякулация броят им е 100-200 милиона.
• Мъжете произвеждат сперматозоиди до напреднала възраст, докато жените са изразходвали яйцеклетките си около 35 години след началото на репродуктивната си дейност.
• Мъжът определя пола на детето, а жената го носи, дава живот, ражда и кърми. Тя отглежда детето. Деветмесечната бременност и кърменето създават дълбока вътрешна връзка с майката.
• Мъжът достига до оргазъм много лесно и бързо, докато на жената ѝ е необходимо няколко пъти повече време.
• Красотата и изяществото са характеристики на женската природа, за да привлича. Привличането е в посока от мъжа към жената.
• Хормоните на двата пола имат сходни диференцирани характеристики[11].

Всички горепосочени характеристики на двата пола имат своята причина и естествено формират съответно личността и общата психология на половете. Така например съществува различно отношение към времето, което обяснява защо женската природа се характеризира с търпение и издръжливост, а мъжката – с устрем и сила, а емоциите и логиката функционират по различен начин. Жените са по-чувствителни и емоционални, но и по-лесно се поддават на добродетели като вярност, любочестие, преданост, всеотдайност и жертвоготовност. Двата пола имат взаимно допълваща се психология.
Следвайки всичко това, бихме могли да кажем, че половата идентичност има неотменима биологична основа и се основава на биогенетичното разнообразие и особено на взаимното допълване на двата пола, подчинявайки се на общия принцип на комплементарността, който съставлява природния свят (атоми, молекули, материя) и според който хетеронимите се привличат, а омонимите се отблъскват. Половата идентичност не може да се избира, тя е даденост.

Любовно привличане, сексуално желание
За да се осъществи съединението на телата, трябва да има взаимно привличане на психичния свят на хората, единият трябва да желае другия, да се движи към него. Това движение на единия към другия е любовното привличане, което предизвиква сексуалното желание и което очевидно и тъй като човекът е психосоматичен, трябва да е в хармония с биологичната идентичност на всеки от тях. Връзката, в която душата не е в хармония с тялото, предизвиква разрив в личността, неяснота и разделение на идентичността и, разбира се, е неестествена и нежелана.
По този въпрос трябва да отбележим, че няма сексуални органи, а само репродуктивни органи и сексуални рецептори, сензори, точки на възбуда, точно както няма органи на вкуса, а храносмилателни органи и вкусови рецептори. Точно както целта не е вкусът, а храносмилането, така и сексуалното привличане не може да бъде отделено от репродуктивния аспект на организма. Сексуалната наслада не може да бъде самоцел, тя не е автономна, тя съжителства с отговорността за нов живот и то в защитната рамка на семейството. Децата не се раждат и изоставят на съдбата си, а са защитени в семейната среда. Това води до институцията на брака. Бракът не е задоволяване на нуждата от общуване, а отговорност пред Бога, той е „законно съпружество и създаване на деца вследствие от него“. Следователно сексуалната връзка не е замислена извън брака, а бракът е задължително хетеросексуален.
Половата идентичност се определя от биологични фактори, анатомия, физиология, генетичен отпечатък, хормони, а не от сексуална ориентация или склонност. Тя не се определя от желанията, от това какво мисля за себе си или как се чувствам, а от това, което съм. Мога да се чувствам здрав или много умен, или здравомислещ и, разбира се, да не съм. Идентичността се определя от обективни критерии. Нормалният човек също не може да има няколко пола, евентуално взаимно противоречащи си: биологични, емоционални, социални.
В крайна сметка, както пише митрополит Навпактксия Йеротей (Влахос), „реалността е, че има само два пола от биологична гледна точка и много „сексуални ориентации“, колкото са и страстите на човеците“.

КАКВО Е БРАКЪТ – ОСВЕЩАВАНЕ НА ПОЛА

Използването на тялото трябва да води до освещаване, тъй като човекът се освещава по душа и тяло. Св. ап. Павел казва: „Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии“[12], а в Божествената Литургия се молим за освещението на душите и телата[13].
С други думи, тъй като човекът е създаден „по образ Божий“ и е приел Божието дихание, целият, тяло и душа, тяло и дух, е свещен и тъй като „тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас“ [14] и „вашите тела са членове на Христос“[15], всяко обединение на телата трябва да отразява тази сакралност.
В разбирането на Църквата това, което се казва за съпрузите, че „ще бъдат двамата една плът“[16], означава и „една душа“, не две залепнали една за друга души, а една възродена душа, произхождаща от двама „променени“ към доброто; двама освещаващи се, „единодушни и единомислени“, стоящи в един дух[17]; имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени“. Съпружеската любов е като оплождането, генетичните клетки се събират, без да могат да се разделят отново, и създават нещо напълно ново с характеристиките на оригинала. Тази перспектива превръща съюза в тайна.
Естественото привличане е дадено, за да обедини двама души. Природният закон съществува, за да събере, да обедини, да хармонизира психосоматично човека. Отклоняването от естествения път, вместо да обедини двамата, ги разделя. И вместо да станат „двама в една плът“, всеки от тях се разделя на две, като мъжът има мъжки биологични характеристики и женско желание и съответно и жената.
За Църквата бракът е съпружество, а не партньорство; той е отговорност, а не удоволствие; той е съюз във въздържание, а не егоистична симпатия; той е живот и освещение, той е неразрушим съюз, а съюзът е жертвен кеносис на егото, той е любов, която „ всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“, любов, която „никога не отпада“[18]. Първото и необходимо условие, за да може една връзка да се превърне в брак, е възможността за нормален телесен съюз. За да бъде тя едновременно и тайнство, трябва да има и любовен кеносис в Господа. Само по този начин бракът може да бъде „велика тайна в Христос и в Църквата“[19], според свети Григорий Богослов, „отец на светиите“[20], а семейството – „домашна църква“ [21].
Във всичко гореизложено е очевидно, че бракът означава съюз на мъжа и жената, които са ясно разграничени един от друг по пол и и двамата са създадени „по образ на триединното Божество и по подобие“[22].
Следователно термините „семейство“ и „брак“ са уникални. Те описват нещо изключително свещено, което в никакъв случай не бива да бъде изопачавано и обърквано по отношение на съдържанието си.

ОТКЛОНЕНИЯ ОТ НОРМАЛНОСТТА

На противоположната страна на освещаващата цел се намират поробването на страстите, десакрализцията на връзката, отклоняването на сексуалния живот и неуважението към природата.
Характерно е, че св. ап. Павел в Посланието си към Римляните[23],
(а) докато просто изброява различни страстни състояния[24], когато говори за онези, които „разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже“, говори подробно, а езикът, който използва, е суров и изобличителен.
(б) като говори ясно за противоестественото свързване на лица от същия пол, той го характеризира с тежки термини, като „срамотии“ (1:27), „нечистота“ (1:24) и „безчестие“ (1:26), т.е. загуба на славата и честта на тялото и на самия човек[25].
(в) не само осъжда деянието като грях, но говори преди всичко за хората, които го извършват, без да има никакви смекчаващи вината обстоятелства, като казва, че мъжеложници няма да наследят царството Божие[26] и че „тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт“ (ст. 32).
(г) смята, че замяната на естественото употребление с противоестествено (1:26) е следствие от замяната на Божията истина с лъжа (1:25) и от отклоняването от вярата в истинския Бог, „не Го прославиха като Бог“ (1:21), както и от помрачено и неразумно сърце, „неразумното им сърце се помрачи“ (1:21). Неестественото сношение е нравствено падение и последица от отдалечаването от Бога, от отхвърлянето на Неговата истина[27].
(д) връзката с истинския Бог е нарушена до такава степен, че Бог ги изоставя, Той сам ги „предава“ „на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си“, (1:24), „на срамотни страсти“ (1:26) и „на извратен ум – да вършат онова, що не прилича“ (1:28).
(е) естествената връзка се нарича „употребление“, което означава, че целта на сношението е използването на естествената функция, а не задоволяването на сладострастното желание. Удоволствието служи на „употребление“ и запечатва любовта. Но да обичам не означава да харесвам, а да се принасям, да давам това, което имам, себе си, да не задържам нищо за себе си, това е кеносис; и аз получавам това, което ми се предлага, като съответен кенотичен отговор, а не като награда. Сякаш изпразвам кръвта си и се изпълвам с кръвта на другия.
Свети Йоан Златоуст подхожда към въпроса по подобен начин, като коментира Посланието към Римляните, смятайки противоестествената връзка за най-големия грях. Естественият съюз поражда живот както за тях, така и от тях. Манийският митрополит Хризостом направи изследване по темата[28], към което, за да спестя време, препращам, без да коментирам повече темата.
И накрая, онова, което в съвременното общество се нарича право, любов, ориентация, идентичност, гордост, само по себе си е характеризирано от апостол Павел като безчестие, срамотия, нечистота, нещо неприлично, а от св. Йоан Златоуст – като хула[29]. И тъй като отклонението от природата наранява сърцевината на връзката на човека с Бога, не можем да твърдим, че тези позиции отразяват моралните схващания на тогавашната епоха и следователно би могло да се пренебрегнат.

ЦЕННОСТТА НА ЧОВЕКА

Човекът е създаден „по образ и подобие на Троичния Бог“. Този образ е бил повреден от греха. Целта на Църквата е „възкресяването на преди падналия образ“, т.е. утвърждаването на човешката ценност, чест и слава. Неизменен елемент в този процес е нравственото очистване, постигнато чрез възпитаване на добродетели, което неизбежно преминава през уважение към природата, към физиологията.
Освен това човекът е психосоматичен, психичните функции задължително трябва да са в хармония с физиологията на тялото. Всяко отклонение от това правило е болест и разстройство, които трябва да бъдат лекувани. Именно за това служат науката и знанието. Ако е предизвикано доброволно, тогава е грях и извращение. Именно за това е Църквата. Разкъсването на хармоничната връзка между душата и тялото, в резултат на избрана намеса, цели да промени човешката онтология и е оскверняване на самата човешка природа. Това е причината, поради която Църквата, чрез св. ап. Павел, го смята за грях, независимо колко неразумно могат да го амнистират днешните министерски уста. Както Албанският архиепископ Анастасий много сполучливо отбелязва, „противоестественото не става естествено чрез законови разпоредби“, а ние добавяме, че и грехът не се амнистира произволно чрез безотговорни министерски изказвания.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗАКОН

Узаконяването на брака между две лица от един и същ пол няма корени в историята, в никоя култура и в никоя религия, никъде не се среща. Никога хомосексуалното съжителство не е било класифицирано като семейство. Но обществата са работили, движили са се напред, развивали са се, еволюирали са, създали са цивилизация. Опитът за експеримент, вместо да реши проблемите, ще ги умножи и ще създаде нови.
1. Ако законът бъде приет, той ще създаде объркване между това какво е естествено и какво не е, какво е нравствено и какво е грях, какво е семейство и какво е съжителствена група. Промяната на социалните нрави, пристрастяването към привлекателно странното и неестественото, създаването на нови стереотипи водят до нов предполагаем морал, който е в пълно противоречие с етиката на Евангелието, на историята, на нашата гръцка традиция.
2. Хомосексуализмът като равен по закон на хетеросексуализма се явява като алтернативно предложение за живот предимно на младите хора. Това означава, че той също така създава объркване между това, което човекът е, как се чувства и в какво може да се превърне. Ако идентичността на човека може да се избира, тогава той може да опитва, да експериментира, с възможни нелечими последици. Човешката онтология катастрофално мутира, придобива потенциал за екзистенциална смърт. И всичко това с абсолютната отговорност на правителството.
3. Проблемът става особено голям, когато чрез образованието и съответното законодателство на децата се налага възпитание, според което противоестественото и със сигурност не научно обосновано и опитно доказано се представя като естествено и най-вече като прогресивно, модерно, освобождаващо и естествено като избираемо и желано[30].
4. Когато този тип живот и семейство се пропагандира като нещо модерно, той лесно може да се превърне в мода и вместо да помогне на малцина, които са в това положение, може опасно да умножи отклоняването от естествения път. Погрешната картина създава болест, която се разпространява бързо, тъй като тези хора са склонни да налагат своя тип живот като модел на предполагаемо освобождение, да парадират гордо с него и по този начин да създават пристрастяване, превръщайки явлението в конкретно състояние, под усмивките и аплодисментите на лекомислените законодатели.
5. Както отново твърди Албанският архиепископ Анастасий, „увековечаването на човечеството се е основавало на съществуването на два пола и техния съюз. Напротив, подобен закон е оскърбление за творението… Той не е социален прогрес, а конфликт с естествения ред, пропадане“ (21.1.2024).
6. Възможността след приемането на закона, както е предложен, той да включва по-късно използването на възможностите, които предлагат съвременните репродуктивни техники, като например използването на сурогатно майчинство, както казва Димитриадският митрополит Игнатий, неизбежно води до „скандално обезценяване на жената като инструмент за размножаване, лишена от майчинската си роля и от участието си в едно завършено семейство. Това я лишава от права и я принизява“.
7. Бракът не е право. Той е институция. Той е защитен от Конституцията, защото запазва, възпроизвежда и стимулира нацията. Обратно, пропагандата за правата и равенството на хомосексуалните бракове и евентуалното приемане на законопроекта подкопава нацията и в този смисъл е антинационална. Демографските последици от подобен закон изглеждат плашещи, особено във време като сегашното, когато демографският проблем е най-голямата опасност и се описва като кошмар, дори от официалните парламентарни уста на бившия министър Такис Теодорикакос[31].
И накрая, легализирането на еднополовите бракове всъщност разрушава хомосексуалните лица, обърква нормалното, разделя обществото и накърнява природата. Нещо повече, институцията на семейството се обезценява, нравствените ценности деградират, човекът се унижава, демографската заплаха се изостря, вярата в Бога се разклаща, новото поколение се съмнява в себе си, а цивилизацията, каквато я познаваме, се разрушава. Нима е възможно Църквата да не реагира?

ПРАВНО ИЗМЕРЕНИЕ

Не бих искал да се занимавам с правното измерение на въпроса. Окръжното на Светия Синод, коментарите и удачните подробни мнения на братята митрополити на Лариса, Пирея, Мани и Месиния, както и научните публикации на експертите по семейно и гражданско право Роис Пантелиду[32], проф. Георгиос Георгиадис[33], ясно представят правния подход, приет от Църквата, и ясно показват възможността за правни пътища с цел регулиране на въпросите, без необходимото правно институционализиране на брака между лица от един и същи пол.
Проблемът не е в невъзможността да се намерят правни механизми, а в липсата на политическа воля.

ОБЩИ СЪОБРАЖЕНИЯ – ОБОБЩАВАЩИ КОМЕНТАРИ

1. Според гореизложеното съществува основен принцип, който има четири части с неоспорима сила. Половете:

• Са само два, няма нищо друго различно или междинно, както предполага терминът ЛГБТИ.
• Те се различават един от друг, което означава, че между двата пола има ясно разграничение, което трябва да се поддържа по всякакъв начин. Неяснотата създава объркване, а объркването създава криза на идентичността.
• Те не само се различават, но най-вече се допълват. Тяхното различие не съществува само за да ги разграничава, а бидейки взаимно допълващи се, то съществува главно, за да служи на тяхното единство. Телесният съюз има двояка цел: възпроизвеждането на живота и душевно-телесния завършек на любовното единение. По тази причина той не е акт, а свещена връзка, която очевидно трябва да бъде завършена по душа и тяло и естествена.
• Началото на живота и следователно на човешкото съществуване се основава на хетеросексуалността. Всичко, което отслабва разграничението между половете, е оскърбление за светостта на живота и на човешката личност.

2. Често чуван аргумент е, че ако между двама души има любов, тази любов трябва да бъде изразена и следователно дори двама души от един и същи пол имат право да встъпят в брачни отношения, тъй като целта на брака е съвършенство чрез любов. Но дали сексуалното привличане по дефиниция е истинска любов, наистина независима от пола?
Любовта има много форми. Една от тях е любовта между братя и сестри, друга – между познати и приятели, трета – между родители и деца и обратно, четвърта – любовта към всички, дори към враговете, за която се говори в Евангелието. Физическата връзка в горните случаи може да включва физически прояви на обикновен контакт (прегръдки и вежливи целувки), но е свободна от сексуални екзалтации и движения на взаимен телесен съюз. Тя не води до брак. В Новия Завет любовта, макар и възхвалявана като най-голямата от добродетелите и използвана като глагол или съществително 315 пъти, в никакъв случай не се свързва със сексуалното желание, което се нарича „похот“[34].
Особеността на сексуалното привличане се състои в това, че то неминуемо е съпроводено от сексуално желание, което, разбира се, се характеризира с импулсивност и наслада, и така е очевидна възможността любовта да бъде опорочена от егоизма. Следователно сексуалното удовлетворение не може да бъде самоцел.
Балансът се постига, когато целта на съюза е да даде живот на всички негови форми и когато всичко се прави пред Бога. Истинската любов „… е общение на душите в Бога, както общението на светците…“[35], винаги в името на Бога, като уважава Неговите дела, чийто връх е човекът, както Той го е създал. Любовта предполага зачитане на човешката онтология, че „сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“[36]. Именно в този контекст Църквата разбира брака и го издига до Тайнство. Бракът трябва да има възможност да възпроизвежда живот.
Ако беше вярно, че сексуалното привличане е първостепенен израз на любовта и следователно оправдава всяка връзка, тогава би могла да се оправдае лесната смяна на партньорите и косвено прелюбодейството, а със сигурност и полигамията. Интимната любов невинаги е истинска любов.
3. Правителството твърди, че е негова отговорност да решава проблемите, с които се сблъскват децата, родени в хомосексуални партньорства. Но тези деца са малко на брой, те са родени извън нашата страна и целият проблем, от една страна, е привнесен, а от друга, предизвиква тектонични сътресения в нашето общество, тъй като е в пряко противоречие с нашата култура, обществен морал и принципи.
4. Проблемът се оказва доста труден не заради обективната необходимост, която трябва да се регулира по някакъв начин, а заради непосредствения заряд, който го съпътства. Правителството иска да го наложи по всеки възможен начин. Ето защо то методично прокарва една идеология, която претендира и за нравствени основания, като например защитата на правата на личността, които са международно признати. Всеки, който не приема метода и се противопоставя на налагането на мерките, бива заклеймен като реакционер. В резултат на това правителството е представяно като нравствено чувствително, а Църквата – като сляпа за предполагаемите неотложни проблеми на тези нещастни хора.
5. В крайна сметка ние се обръщаме към едно общество, предимно към младите хора, които, реагирайки остро на традиционните стереотипи, ги заменят с други стереотипи и предразсъдъци под прикритието на политическата коректност. Трябва да разберем, че те не ни разбират.
Това, въпреки че затруднява общуването ни, не ни пречи, а изисква от нас да говорим по правилния начин, с логични аргументи, добре обосновани, с разбиране, с благородство, с вдъхновение, с пълнотата на християнската етика и убеждение, но и с борбеност. Нашето слово като Църква трябва да бъде пророческо, независимо от това дали ще бъдем приети или не. Пророците не били чути, а по-скоро били преследвани. Но всички те се оказали прави.
6. Нашето предложение не е да изоставим децата на Божията милост, а да намерим решения, които не накърняват институцията на семейството и брака. Проблемът не е в това, че няма решения и възможност за законови разпоредби в тази насока, нито в липсата на аргументи от църковна страна. Проблемът е подчертан и увеличен от липсата на политическа воля и множеството подвеждащи оправдания от страна на правителството.
Така например правителството настоява за т.нар. осиновяване на тези деца. Но има толкова малко деца на хомосексуалисти и много по-малко такива, които вероятно ще осиротеят. Мнението, изразено от Светия Синод, че децата не са „домашни любимци“ или „аксесоари“, не е смешен каламбур. По официални данни на Министерството на труда[37] през 2021 г. е имало 73 деца за осиновяване, и 825 висящи молби за осиновяване. Така че у нас няма деца, за които няма семейства, които да ги осиновят. За съжаление, аргументът с децата ги инструментализира и ни пречи да прозрем истината.
Освен това, както заявява Месинийският митрополит Хризостом, „хетеросексуалните двойки, които искат да осиновят дете, преминават през психологически преглед. Това не означава ли нещо? Нима не виждат, че от научна гледна точка не може да има осиновяване от еднополови двойки? Оставям социалното въздействие настрана…“.
7. Проблемът на децата, които растат в такава среда, е по-голям, когато се родили, отколкото когато и ако осиротеят. Това е така, защото не става въпрос за това, че нямат баща или майка, а че имат баща вместо майка и майка вместо баща. Объркването е очевидно. Семейството с един родител причинява лишения, но не и объркване. Хомосексуализмът причинява и двете.
Въпреки това проблемът не е толкова осиновяването, тъй като в момента то засяга много малко деца. Децата, които могат да загубят своята биологична или законна майка и да се наложи да бъдат осиновени, са много малко.
Въпросът е главно за еднополовия брак. Той ще увеличи броя на тези противоестествени връзки, ще увеличи броя на хората, които ще се явяват с объркана половата идентичност, и ще увеличи броя на тези нещастни деца, родени при такива неестествени обстоятелства.По-голям от проблема със сиротинството, че детето ще загуби биологичния си родител, е, че то расте неестествено с двама родители от един и същи пол.
8. И накрая, налице е следният парадокс. Това, което досега сме знаели от ЛГБТИ общността, бе отвращението към семейството, брака, децата, институциите, Църквата. А сега те търсят защитата на държавата за това, срещу което тяхната идеология и практика се бори. Те не я искат, защото са променили мнението си, а за да я изкривят за собствените си цели. А правителството се съгласява и обявява… чудото! Викът на учудване на св. ап. Павел от поведението на галатяните повтряме и ние, поради необяснимото настояване и отношение на правителството. “О, неразумни галатяни!“(38).
9. Министър-председателят публично признава, че приемането на законопроекта е оставено на съвестта на депутатите и по тази причина не повдига въпроса за партийната дисциплина. Въпрос на съвестта обаче означава, че той е аксиоматичен и идеологически. На практика това, което виждаме, че демонстративно надделява над нравствената съвест, е политическата съвест, т.е. необходимостта да се запази единството на партията. Това е несериозно!
За Църквата въпросът не е в защитата на собствената ѝ формална традиция (така се е научила да казва и да прави), а на дълбоката съвест на вярата. По тази причина няма натиск отгоре върху митрополитите, не е необходима църковна дисциплина, няма изтичане на информация, не е застрашено единодушието. Ако членовете на правителството имаха част от свободата на съвестта на членовете на нашата Йерархия, колко различен би бил резултатът! Колко различно би било обществото!
Всичко е въпрос на здрав разум и на лична и обществена нравственост. Оттук и нашата пастирска отговорност и нашата отговорност на проповедта. Църквата със сигурност не кове закони. Нито пък би искала да го прави. Тя има своите закони и те са непреходни, вечни и дадени от Бога. Тя не създава закони и за това не носи никаква отговорност. Но тя носи най-тежката отговорност само ако мълчи. А тя не трябва да го прави. Трябва да се провикне и то силно.
10. Както споменах по-рано, отношението на Църквата е представено като нечовешко и хладно към предполагаемите неотложни проблеми на тези нещастни групи и като напълно несъвместимо с евангелското учение за любовта.
Вземам откъс от заключението на чудесното, задълбочено, системататично и изчерпателно мнение на Гуменисийския митрополит Димитрий, който изразява по опитен начин как Църквата живее предизвикателството на любовта към грешника и омразата към греха, който и цитирам:
„Църквата ПРИЕМА каещия се за всяка страст, за всяко падение. Тя НЕ заклеймява. Тя НЕ взема на прицел. Тя НЕ осъжда. Но тя НЕ оправдава патологията. Тя приема човека в перспективата на покаянието, онтологичната естественост и най-вече на спасението. Тя НЕ приема човешките страсти. Компромисът би бил все едно лекар да нарече рака нормално здравословно състояние… Бог е спасил блудницата, крадеца, митаря, блудния син като човеци, а не като страстни хора… Затова НЕ Е възможно Църквата – като тяло Христово – да действа по друг начин. Тя НЕ е място за пандемия от страсти“.

КОМЕНТАР НА МАНИПУЛАЦИИТЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

1. Вярно е, че натискът, упражняван чрез пандемията на джендър идеологията, е огромен на глобално равнище. При цялото това пропагандно разпространяване на съответната информация не е възможно да се разграничи истината от лъжата, не е възможно никой да мисли и преценява свободно, а за правителствата не е лесно да оценяват и решават безпристрастно. Натискът на заобикалящата ни атмосфера е задушаващ дотолкова, че, за да могат правителствата да направят някои законодателни корекции и адаптации, не им трябват указания от ЕС. Самите обстоятелства оказват достатъчен натиск.
Следователно при настоящите обстоятелства за правителството не е лесно да идентифицира своя избор с принципите на Църквата. Но е наложително да се уважава своеобразието на нашия народ, нашата история, нашите традиции, нашата култура и Църквата. Но не го прави. В това се състои проблемът. Правителствата, от които страната се нуждае, не са за лесното, те са за трудното, но истинското и мъдрото.
2. Въпросът, който виси без отговор, е, най-накрая, каква е причината за това решение? Каква е нуждата? Колко души са пряко засегнати? Колко от тези случаи в крайна сметка изискват законодателно третиране? Защо се вдига толкова много шум?
Възможно ли е държавните служители да продължат да търпят ситуацията, вкопчвайки се в решения, които по някакъв начин са им наложени или чакат? Вместо това те прокламират своята политика с ентусиазъм. Бързат. Имат стратегическо планиране и се хвалят.
3. Така че проблемът не е в това, че те гласуват за законопроекта, а че го подкрепят и го представят като напредък. Проблемът е, че макар да осъзнават, че съвестта на членовете на парламента, на която се позовават, е против него, те продължават с всички необходими средства да го налагат. Става дума за това, че двамата или тримата неинституционални съветници на министър-председателя налагат своя избор на мнозинството от народно избраните членове на правителството. Става дума за това, че правителството ни казва какво е и какво не е грях, като на практика отменя Църквата, докато на думи обявява, че я уважава. Това, което Църквата, като авторитет, може да каже, е, че по-голям от греха на тези, които имат проблем, е грехът на тези, които го създават, като го законодателстват и умножават. Св. ап. Павел знае малко повече за това какво е грях, отколкото говорителят на правителството!
4. В тази връзка бих искал да се позова на това, което Лариският митрополит Йероним наскоро заяви: „който отхвърля заветите на Църквата, вреди на обществото“. Това е така, защото Църквата, освен опита от Божията благодат, има и дългия житейски опит, наистина, нека кажа, много по-голям от опита на което и да е правителство, което, макар и временно, се хвали, че перспективата му непременно е по-широка. Просто е. Те грешат. Тяхната перспектива е несравнимо по-тясна, късогледа. Защото, докато създават закони, пренебрегват човека. Изглежда, че не изпитват никакво уважение към него.
5. Напротив, вечната мисия на Църквата е била, е и ще бъде да изтъква и защитава ценността на човека, която се основава на етиката, а тя на природния ред. Църквата е университет по антропология. Достатъчно е да прелистим Евангелието, да хвърлим поглед на Добротолюбието, да прочетем няколко страници от житията на светиите, за да разберем това. Държавата е длъжна преди всичко да защитава достойнството на човека. Когато се унищожава ценността, се унищожава и достойнството. И тогава държавната политика се проваля и обществото плаща цената.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ МИСЛИ

1. В крайна сметка въпросът е психо-социален и целият проблем започва с отчуждаването на сексуалността от биологичната идентичност и отъждествяването на любовта със сексуалното привличане. Преобладаващата тенденция е да се подчини дори физиологията на „политическата коректност“, това, което човек е, на това, което би искал да бъде или което ние искаме да бъде. Принципът на взаимното допълване е заменен от догмата за инклузивността, а ценността на свободата – от закона за райтизма.
2. Вместо съвременната социална концепция да се опитва да оправдае всичко и дори да подкрепи явлението на тази психосоматична дисхармония или законово да даде изход на всяко неестествено, ирационално и болестно желание или да разработи съответните технологии, тя би трябвало човеколюбиво да го признае за проблем и да се стреми с всички налични средства, духовни, психологически, да го излекува, за да може да се помогне на тези, които искат да бъдат подпомогнати. Когато душата не се хармонизира с тялото, тогава психиатрията, вместо да захвърли оръжията, изключвайки отклонението от естествения път като психично разстройство, трябва да ги използва. И вместо да се криминализират „конверсионните терапии“, би трябвало да се развиват терапии за връщане към това, което всеки човек е по природа, но за съжаление някои се затрудняват да го преживеят.
3. Откакто психиатрията извади хомосексуализма от списъка на психичните разстройства, изследванията бяха изоставени и тези бедни хора бяха оставени безпомощни с единствен спътник надеждата за удобно законодателство и отстояване на правата чрез паради на самоунижение и срам.
Най-голямата ни грешка като Църква би била да приемем, че хомосексуалният акт, освен че не е психично разстройство, не е и грях. Тези хора, освен надеждата за психиатрично лечение, биха загубили завинаги спасителното желание да се покаят и да потърсят утехата на Божита милост за собствените си отклонения. Хомосексуализмът е болест, породена от широко разпространен социален грях, и със сигурност може да бъде излекувана от Църквата. Заедно с всички наши собствени големи грехове тя може да обхване и него по изцеляващ начин.
4. И накрая, приравняването на еднополовите бракове със свещената институция на брака, както я познава човешката природа и я признава Църквата, ще увековечи естественото отклонение, като допринесе за неговото предаване и разпространение с катастрофални последици за човешкия живот и обществото. И причината за него не бива да се търси в невро-физиологичните причини.
Кризата е духовна. И за съжаление е много дълбока.
Нашата отговорност като Църква да посочим проблема и да реагираме е голяма. Реакцията ни трябва да бъде динамична. Просто трябва да бъдем и внимателни. Словото ни трябва да съчетава пророческата сила на вечната и спасителна истина с вежливото разбиране на реалностите и слабостите на човешката природа.

Превод: Константин Константинов

Източник: news.tv4e.gr

Бележки

[1] Доклад на извъндерното заседание на Йерархията на Еладската църква, 23 януари 2024 г.
[2] Също така: социален пол, бинарен, джендър, андрогин, несъответстващ на пола, трансджендър“, пансексуален, полисексуален, coming out, „хетеронормативност“, трансфобия и др.
[3] Съвсем наскоро, на 18.12.2023 г., папа Франциск даде съгласието си да позволи на католическите свещеници да благославят еднополовите двойки, давайки благословия „за здраве, взаимопомощ, подкрепа и душевен мир“, но без да допуска религиозни церемонии, които биха могли да бъдат объркани с брачната церемония, https://www.cnn.gr/kosmos/ Папата заяви, че римокатолическите свещеници могат да благославят еднополови двойки, https://www.bbc.com/news.
[4] Няма нито един от 50-те американски щата, в който през последните години да не са били избирани на политическа позиция открити хомосексуалисти, а в 48 от 50-те ЛГБТИ общността е избрала или сенатори, или членове на парламента, или и двете, а в три от десетте най-населени американски града (Чикаго, Сан Диего, Хюстън) са били избрани кметове (вж. също „ЛГБТИ общност“). Списък на първите открито ЛГБТИ политици в Съединените щати (en.m.wikipedia.org).
В Европа на най-високо ниво също има президенти, министър-председатели и т.н., като например министър-председателят на Люксембург и съвсем наскоро (31.5.2023 г.) президентът на Латвия и министър-председателят на Франция (9.1.2024 г.). В Сърбия преговорите за присъединяване се забавиха, защото правителството забрани „парада на гордостта“ в Белград (вж. Изявление на бившия ръководител на делегацията на ЕС в Сърбия Венсан Дежер, Antivirus, https://avmag.gr/ 8.9.2013 г.). За това, което се случва в Гърция, всеки коментар е излишен.
[5] От 705 членове на Европейския парламент, 17.1.2024 г., https://www.bvoltaire.fr
[6] Арголидски митрополит Нектарий, Огромна лудница, 18.1.2024 г., https://www.argolidaportal.gr.
[7] Терминът е гръцка дума (хомо- (ιδιος) и фобия), въведена за първи път от английски език (homophobia) през 1969 г. от Джордж Уайнбърг и станала известна с книгата му Society and the Healthy Homosexual (1971).
[8] https://el.wikipedia.org, https://www.psychology.gr/sexualikotita.
[9] Европейските държави, в които е разрешено, са: Нидерландия (2001 г.), Белгия (2003 г.), Испания (2005 г.), Швеция (2009 г.), Норвегия (2009 г.), Финландия (2010 г.), Португалия (2010 г.), Дания (2012 г.), Франция (2013 г.), Ирландия (2015 г.), Люксембург (2015 г.), Германия (2017 г.), Малта (2017 г.), Австрия (2019 г.), Обединеното кралство (2014/2020 г.), Словения (2022 г.), Швейцария (2022 г.), Естония (2023 г.), Испания (2005 г.).Държави в света, които разрешават еднополовите бракове: Канада (2005 г.), Южна Африка (2006 г.), Аржентина (2010 г.), Аржентина (2010 г.), Исландия (2010 г.), Бразилия (2013 г.), Уругвай (2013 г.), Нова Зеландия (2013 г.), Съединените щати (2015 г.), Колумбия (2016 г.), Австралия (2017 г.), Тайван (2019 г.), Еквадор (2019 г.), Коста Рика (2020 г.), Чили (2022 г.), Мексико (2022 г.), Куба (2022 г.), Андора (2023 г.)
[10] Интервю с г-н Адонис Георгиадис по Sky, Sa 20.1.2024 г.
[11] https://www.hometest.gr.
[12] Пак там. 19-20.
[13] „Освети душите и телата“ (Златоустова Литургия, Молитва на Трисветата песен ).
[14] 1 Кор. 6:19.
[15] Пак там. 15.
[16] Еф. 5:31.
[17] Филип. (2:2, 1:27).
[18] 1 Кор. М 13:7- 8.
[19] Ефес. 5:32
[20] Γρηγορίου τοῦ Θεολόγου, Ἔπη θεολογικὰ-ἠθικὰ Γ΄, Προς παρθένους παραινετικός, ΒΕΠΕΣ 61,101.

[21] Рим. 16:4

[22] Бит. 1:26

[23]  Рим. 1:20-32

[24] «бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие; бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители» (Αὐτ. στ. 29,30).

[25] Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват. Пс. 48:13.

[26] 1 Кор. 6:9.

[27] Κατάλληλος ἡ παρανομία τῇ δυσσεβείᾳ. Ὥσπερ γὰρ μετήλλαξαν τὴν ἀλήθειαν τοῦ Θεοῦ ἐν τῷ ψεύδει, οὕτω τὴν ἔννομον τῆς ἐπιθυμίας ἀπόλαυσιν μετέβαλον εἰς παράνομον (Θεοδώρητος, PG 83).

[28] Μάνης Χρυσόστομος: Ὁ ἱερὸς Χρυσόστομος περὶ τῆς ὁμοφυλοφιλίας (Συμβολὴ στὴν ἐπικαιρότητα τοῦ θέματος), 2024.

[29] Πάντα μὲν οὖν ἄτιμα τὰ πάθη μάλιστα δὲ ἡ κατὰ τῶν ἀρρένων μανία· καὶ γὰρ πάσχει ἐν τοῖς ἁμαρτήμασιν ἡ ψυχὴ μᾶλλον καὶ καταισχύνεται ἢ τὸ σῶμα ἐν τοῖς νοσήμασι… Πρὸς τὴν ἀλλόκοτον ταύτην λύσσαν ἐξώκειλαν… Ὅθεν καὶ συγγνώμης ἁπάσης εἰσὶν ἐκτὸς καὶ εἰς αὐτὴν τὴν φύσιν ὑβρίσαντες».

(Ἰωάννου Χρυσοστόμου, Ὁμιλία Ε΄, Ρωμ. 1, 18-25, ΕΠΕ 16Β, 406, σσ. 406-408).

[30] Βλ. Madoc Cairns, Scandinavian bishops speak out on sexuality and gender, 28 March 2023, THE TABLET, https://www.thetablet.co.uk/news.

When a “view of human nature that abstracts from the embodied integrity of personhood, as if physical gender were accidental” is put forward, however, “we must dissent”. Further to this, “we protest when such a view is imposed on children as if it were not a daring hypothesis but a proven truth”.

[31] Τάκης Θεοδωρικᾶκος: Δὲν ἔχουμε κανένα μέλλον ὡς χώρα χωρὶς τὴν ἀντιμετώπιση τοῦ δημογραφικοῦ, Ὁμιλία στὴν Ὁλομέλεια τῆς Βουλῆς, 15.12.2023.

[32] Παντελίδου, Ρόη, Ο γάμος ως ένωση δύο προσώπων διαφορετικού φύλου, ΤΟ ΒΗΜΑ, Σα 15.1.2024.

[33] Γεωργιάδης Γεώργιος, Περί «ισότητας στο οικογενειακό δίκαιο», Ποιο είναι λοιπόν το όριο στις επιθυμίες των πολιτών; Εάν υιοθετήσουμε το μοντέλο νομοθέτησης που προτείνεται, δεν υπάρχει όριο, Νομική Βιβλιοθήκη, 16.1.2024, https://daily.nb.org/arthrografia/peri-isotitas-sto-oikogeneiako-dikaio.

[34] «Πᾶς ὁ βλέπων γυναῖκα εἰς τὸ ἐπθυμῆσαι αὐτὴν ἤδη ἐμοίχευσεν αὐτήν…», Ματθ. ε΄ 28.

[35] Ὁσία Γαβριηλία (Παπαγιάννη),  ἐπιστολὴ πρὸς τὸν Ἑβραῖο συγγραφέα Yehuda Hanegbi, Ἡ   Ἀσκητικὴ τῆς ἀγάπης, σ. 414.

[36] Бит. 1:27.

[37] https://ypergasias.gov.gr/proti-dimosiefsi-dedomenon-gia-tis-yiothesies-kai-tis-anadoches-stin-ellada-1o-trimino-2021/.

[38] Гал. 3:1.