Думи за страха

Да се вгледаме в живота на първите хора, прародителите Адам и Ева. Да обърнем внимание на живота им в Едем. В онова място, неизказано и неописуемо, където „Господ Бог… настани човека, когото създаде“ (Бит. 2:8). Да чуем Божието откровение, предадено ни чрез св. пророк Моисей: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Бит. 1:28); и Божия благослов: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята. И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна…” (Бит. 1:29, 31).

Колко щедро е излял Бог Своето благословение върху човека! В райската градина Адам и Ева живеели в постоянно общение с Бога и грижа за всичко, що Бог създал (вж. Бит. 1:31). Под благия Божий надзор, и със съучастието на човека, в нея царували пълен ред, мир и хармония. Както между Твореца и човека, така и между човека и „всички земни зверове,… всички небесни птици и… всяка (гадина), която пълзи по земята и има жива душа“ (Бит. 1:30).

Какво е единственото, което не намираме в тази благодатна среда? Страха!

Няма страх в Адам и Ева. Нито сред всички останали обитатели на райската градина. И така е до момента, в който сатаната, от край време „човекоубиец,… лъжец и баща на лъжата“ (вж. Иоан 8:44), завистта и клеветата, се обърнал към Ева с подвеждащ въпрос: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?” (Бит. 3:1). Въпрос не само подвеждащ, но и облечен в клевета. Защото Бог не е казал да не се яде от никое дърво, а е посочил точно определено дърво, от което да не се яде (вж. Бит. 2:16-17). Затова и първата реакция на Ева била да изобличи тази клевета. Тя отговорила: „Плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете” (Бит. 3:2-3). Но когато последвало директно обвинение на Бога в лъжа: „не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло” (Бит. 3:4-5), в Ева се промъкнал помисъл на съмнение в правдивостта на Божиите думи. Оставен без внимание, този помисъл пуснал корен, но бил корен от отровно семе, което семе дало отровен плод.

Поразена в ума си от лукавия и измамен помисъл, жената, виждайки, че „дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано,… взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си…” (Бит. 3:6). Адам не се противопоставил, сам пренебрегнал Божията заповед, „та яде и той“ (пак там)…

Последиците от извършеният грях са върху цялото творение. Бог казва на Адам: „Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя,… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:17-19). На Ева: „Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болка ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“ (Бит. 3:16). И изпъди Господ Бог човека „от Едемската градина,… и постави на изхода… Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота“ (Бит. 3:23-24)…

Настъпва потресаваща катастрофа за всемира и разкъсване връзката с Бога. По този повод прот. Вадим Леонов пише: „Паднало на земята проклятието и засвистели ветрове, забушували бури, засвяткала мълния, гръмнал гръм, рукнали дъждове, снегове, градове, наводнения, земетресения. Животните загубили подчинението и любовта към човека, загубил подчинение и любов към Бога. Те встъпили във враждебни отношения с него… По вина на съгрешилия Адам във вселената влязло разстройство, тя станала тленна и смъртна… Целият свят се потопил в тъмата на греха по волята на своя господар“.

Доцент Мариян Стоядинов пише в едно свое есе: „Адам се скрива от Ева, а Ева се скрива от Адам – крият се от очите на другия, защото те вече представляват заплаха“. Онова уникално чувство и знание, че двамата са една плът, по думите на св. Йоан Златоуст, съединени в съгласие и любов с връзките на добродетелта, е изчезнало. Непознатото досега чувство, което ще изпитват един към друг в битието им извън рая, е страх, а заедно с него и недоверие един към друг и заобикалящият ги свят…“

Това е грехът – заплаха за човека и целия богосъздаден свят. Заплаха за разрушаване на хармонията във всичко, което Бог създаде, „и ето, беше твърде добро“ (вж. Бит. 1:31); разрушаване на хармонията в райското общуване между Бога и човека (ср. Бит. 3:8); на премахване на благата воля между човеците за мир на земята, каквото било благовестието на ангелите в нощта на Христовото Рождество (вж. Лука 2:14).

Св. Диадох Фотикийски казва: „Бог отхвърля човека като белязан от греха и не може да живее заедно с него“. Но какво означава Бог да отхвърли човека? Какво е човека без Бога?
В евангелския разказ за укротяване на бурята най-ясно се разкрива това.

„И подигна се голяма буря; а вълните прехвърляха кораба, тъй че той вече се пълнеше с вода. А Иисус беше заспал при кърмилото на възглавница. Будят Го и Му казват: Учителю, нима не те е грижа, че загиваме?…“ (Марк 4:37-38).

Единственото чувство, бушуващо в сърцата на Господните ученици в този момент, е страх от очевидното за тях загиване във водите на морската бездна. Те се чувстват сами и изоставени. Божественият им Учител е там, но Го и няма. Колко беззащитни се чувстват те сред развилнялата се морска стихия?

Но Господ никога не оставя човека. Дори когато последният в безумието на сърцето си рече: няма Бог (вж. Пс. 13:1). В същото това сърце е стаен Божият глас – съвестта. Понякога напълно заглушена, изхвърлена на бунището на страстите, завладели сърцето, но винаги готова да се пробуди, когато Бог призове грешниците към покаяние (вж. Лука 5:32).

За нея св. Иоан Златоуст казва: „Дори веднъж или два пъти, или три, или хиляди пъти да не послушаш гласа на съвестта си, тя отново ще ти напомня, и няма да престане до последното ти издихание; и вкъщи, и навън, и на масата, и на пазара, и на път, а често и насън тя показва образите и видовете на извършените грехове“ (Бисери от духовната съкровищница на светите отци, СИ, 2009 г.).

Тя е тази, която от дълбините на своята изоставеност поддържа у човека един особен вид страх – страха от смъртта. Защото човек, при цялото му живеене като безсмъртен, смътно усеща, че земният му живот има край, но и не само това, а че след края идва – съд (вж. Евр. 9:27).

Да се приеме това не е лесно, дори от очакващите „възкресение на мъртвите и живот в бъдещият век“ християни (из Символ на вярата). Колко повече тогава това е трудно за онези, които прот. Евстатий Янков нарича грешни и отдалечени от Бога хора, повярвали на лукавия помисъл, че са „като богове“ (вж. Бит. 3:5). Как такива човеци да приемат, че човешкият живот е „като полски цвят,… понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Пс. 102:15-16)? Че има граница от „седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години…“ (Пс. 89:10), с приближаването към която и обръщането назад към изминалия житейски път, се стига до нелекото признание: „Озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето“ (Екл. 2:12).

Такава равносметка плаши. Особено когато е пробудена съвестта.

Тя със страшна сила ще разкрие, че животът, преминал в „събиране на съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат“ (Мат. 6:19), е изживян напразно. А е имало достатъчно време, в което да се принесат добри плодове; време „да садиш,… и време да лекуваш;… време да съграждаш;… време да събираш камъни; време да прегръщаш,… да търсиш,… и време да съшиваш;… време да обичащ,… и време за мир“ (Екл. 3:2-3, 5-8).

Достатъчно време за всичко, позволяващо и на смъртния одър човек да каже: „Спомни си, за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ (Лука 23:42), и да чуе Христовото утешение: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43)…

Къде ще се скрие и „какъв отговор ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), когато „дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и… въздаде всекиму според делата му“ (Мат. 16:27). Защото Господ Иисус Христос наистина ще дойде. Но не когато кажат човеците, а когато Бог реши, че се е изпълнило времето за Неговото идване. Затова и Синът Божий отправя призива: „Бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето… И тъй, бъдете будни; понеже не знаете, кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като ненадейно, да ви не намери, че спите. А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни“ (Марк 13:33, 35-37)…

Какво означава да бъдем будни? Кой е будният човек? Това е онзи, който знае за надвисналата над него опасност, и бди, и внимава тя да не го изненада. Той е нащрек във всеки един момент и така винаги е готов да я посрещне, за да може и успешно да я отблъсне. Но опасността, за която Господ Иисус призовава да се бди, не са врагове, заплашващи дом, град или държава. В Посланието си до християните в Ефес св. ап. Павел отбелязва кои са враговете човешки, като пише: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните сили на злобата” (Еф. 6:12). Срещу тях и предводителя им „дяволът… открай човекоубиец,… лъжец и баща на лъжата“ (Иоан 8:44) трябва да противостои човек, бидейки бдящ на постоянна духовна стража.

Но стоящият на стража воин има своето бойно въоръжение. Така и духовно бдящият е призован от св. ап. Павел де се облече „във всеоръжието Божие,… щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия,… шлема на спасението и духовния меч“ (Еф. 6:11, 14-17). Но над всичко трябва да бъде „бронята… на любовта“ (1 Сол. 5:8).

Св. апостол Иоан Богослов пише: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха…“ (1 Иоан 4:18).

При срещата с любовта страхът изчезва, защото в нейно лице му противостои Бог, Който е любов (вж. 1 Иоан 4:8). Когато Бог, чрез премъдрия цар Соломон, казва на човека: „Синко, дай си мен сърцето“ (Притч. 23:26), то това не е за друго, а за да го изпълни с любовта, прогонваща страха…

Но пак Соломон посочва, че единственият страх, който може да изпълва човека, е страхът Господен – начало на всяка мъдрост (вж. Притч. 1:7).

Страхът Господен не сковава, а освобождава и очиства сърцето от всяка пагубна страст, отдалечаваща от Сърцеведеца Бог.

Страхът Господен „дава благодат и слава; (и) не лишава от блага ония, които ходят непорочно“ (Пс. 83:12)…

Страхът Господен не е страхът на роба. Не е страх от наказание, но е страх от любов. Авва Доротей казва, че онзи, който има този страх, се страхува единствено „защото е вкусил от самата сладост на пребиваването с Бога и се бои да не отпадне, бои се да не се лиши от него. И този съвършен страх, раждащ се от тази любов, изгонва първоначалния страх…“ (Сливенски митрополит Йоаникий, „Бисери от духовната съкровищница на светите отци“, СИ, 2010 г., с. 86)…

Този страх св. Теофан Затворник нарича: „верен страж, който винаги бди и запазва душевния дом от всяко зло и е по-скоро висока и здрава стена, която възпрепятства преминаването на отправяните към нас вражески стрели, и прекратява техните действия…“.

Този благословен страх от риска да бъдем отлъчени от общение с Христа, в царството Му, което не ще има край (из Символ на вярата), е средството, което трябва да помогне най-напред да не грешим спрямо Бога и човеците. А после да устоим на всички изпитания, които ще настъпят в последните времена. Белезите за тях не са само катаклизмите, описани от Съдията Христос: „поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение; тогава човеците ще примират от страх и очакване на онова, което има да връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят…“ (Лука 21:25-26).

Последните времена ще се отличават с катаклизмите на масовото отстъпление от здравото Божие учение, когато човеците не ще го търпят, и водени от своите похоти (вж. 2 Тим. 4:3), „ще бъдат самолюбиви, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим. 3:1-5).

Господи, кой би могъл да премине през тези усилни на беззаконие времена?

Само онзи, който, изпълнен със спасителния страх Божий, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; (вж. 1 Кор. 13:5-6); във всичко бодърства, с търпение скърби претърпява, за да може спокоен да каже заедно с апостола: „С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:5, 7-8).