„За какво му е на попа акордеон…“

Въцърковяването като ежедневие

Св. Григорий Нисийски в едно от своите писма шеговито се жалва, че в Константинопол не можеш да направиш и крачка без да се спънеш в тълпи, обсъждащи сериозни догматически проблеми. За единосъщието и подобосъщието говорят на площада, на пазара, даже в обществените бани.

Една от ключовите думи в съвременната църковна лексика е "въцърковяване". И ако все още не се говори за това по пазарите и в баните, то в православната преса и блоговете се пише постоянно. Не е трудно да се досетим кога този проблем стана очевиден. Това се случи в безвремието, когато започна еуфорията на масовите кръщения на деца и възрастни, характерни за края на ХХ век.

Оказа се, обаче, че "во Христа крестистеся" в огромното си мнозинство не искат "во Христа облекостеся". Тоест, не само не искаха да станат енориаши на отново отворените православни храмове, но и не си правеха труда да научат нещичко за нравствените задължения, които придобиват, след като са станали християни.

Влизайки в Църквата, която като слънце огрява всички – здрави и немощни, праведни и грешни, разумни и заблудени, новите православни не се погрижиха да придобият главното – живата и животворяща, безкористна и не нуждаеща се от нищо вяра.

Прагматичният дух на века търсеше в Църквата елементарна полза: практични чудеса, изцеляващи от телесни и душевни недъзи, психологическа помощ и накрая – идеологическа платформа за някаква "национална идея".

Но етиката на вярата, нравственото съдържание на християнския живот, осъзнатата необходимост от нравствено усъвършенстване оставаха встрани, възприемаха се отвлечено, като добро пожелание, като мъгляв идеал, невъзможен в настояще време.

А когато се стигаше до необходимостта от молитва, от ходене на църква и о ужас! – да се пости, църковната традиция започна да изглежда неполезна и излишна. Смяташе се за достатъчно "да носиш Бог в душата си", а всяко сериозно морално ограничение, всеки канон се обявяваха за ненужни и остарели.

Тази същата "вяра без дела", за безполезността на която в зората на християнската история предупреждаваше апостол Яков ("вярата без дела е мъртва"), стана характерна черта на нашето време.

Колкото и странно да звучи, но нашето "духовно възраждане" се оказа сходно с явлението в европейския живот, наречено "постхристиянство".

Проницателният Хайдегер отбелязва една почти незабележима особеност на нашето време: човекът не забелязва "нямането" на Бог. Съществуването или несъществуването на Твореца не е въпрос на живот и смърт за средностатистическия съвременен човек, този въпрос е престанал да бъде за него значим духовен проблем.

А сходството с руския живот е в това, че новият православен човек е готов да признае и признава Божието битие без да приема върху себе си някакви задължения, които вменява на вярващия Неговото съществуване.

Думите на Иван Карамазов "Ако няма Бог, всичко е позволено" бяха лозунг на отминалата епоха на войнстващ атеизъм. В новия век, когато човекът не забелязва отсъствието на Бога, става актуален още по-страшен лозунг: "Дори и да има Бог, все едно всичко е позволено!".

И точно тогава, когато стана ясно, че много формално кръстени хора живеят, незабелязвайки Бога, се появи този термин – "въцърковяване". И се започна…. Проповеди на рок-концерти… Сдружение на православните байкъри… На всяка цена да хванем човека, да го доведем в църквата, да го заставим да се изповяда и да се причасти, но и веднага да го изоставим и да се втурнем към следващата жертва на въцърковяването…

Струва ми се, че в самата дума "въцърковяване" има нещо неправилно, нещо привнесено от комсомолското минало. На правилния комсомолец постоянно му се налагаше да възпитава, да подбужда, да привежда някого към ново ниво на комунистическа съзнателност.

Когато се замислям, че трябва да въцърковя някого, аз заставам от позицията на някакво превъзходство: ето аз чета светите отци, а той – не; аз знам с какво се отличава Великия пост от Богородичния, а той – не. Та нали аз не съм такъв като другите невъцърковени – аз участвам в поклоннически пътувания, вземам благословия от духовника си пред началото на всяка работа, постя два пъти в седмицата, давам една десета част от всичко, което получавам… И така нататък, всичко, както е написано в Евангелието…

И безкрайно страшно звучи високомерният въпрос, който си позволява да зададе някоя “високодуховна” дама на човек, който не посещава често храма: "Е и как Вие смятате да се въцърковите?".

Ние без да се усетим парадираме отминалата съветска действителност и най-опасното е, че го правим именно без да се усетим…

Журналистка от едно православно интернет-издание ми изпрати списък с въпроси за прословутото "въцърковяване" и започна да ми става лошо, припомняйки си отдавна отминалата ми комсомолска младост: "С какво започва въцърковяването? Ролята на православния мирянин и свещеника в процеса на въцърковяване. Достатъчно ли е новопокръстеният да достигне до изповед и причастие? Кой е показателят за въцърковяването на човека: регулярното посещение на богослуженията или съзнателният стремеж към изповед?".

Не ми се иска да осъждам когото и да било, защото участвайки в едно патриотично мероприятие с пастирско слово, се хванах, че говоря със същата неискреност, употребявам същите доколкото гръмки, толкова и празни думи, като на комсомолско събрание.

Но журналистката все пак е млада жена, явно родена след края на съветската власт… Откъде и кога е успяла да изучи тези чудовищни съветски канцеларизми: "показател за вцърковеност", "ролята на мирянина и свещеника (разбирай – комсомолеца и партийния секретар) в процеса на въцърковяване"?

Разбира се, православната мисия е насъщна необходимост. Именно вътрешна, обърната към формално кръстения, по своему вярващия, но нецърковен съвременник. Формите могат да бъдат най-разнообразни, а местата за проповед най-неочаквани. Най-важното е да не се занимаваме с "въцърковяване" като нещо специално откъснато от ежедневния църковен живот.

Да, митрополит Антоний Сурожски се срещаше с хипитата и отлично намираше общ език с тях. Но покрай това той умело строеше енорийския живот, създаваше епархия и съвсем не беше там архипастир без паство, както със "съчувствие" се изрази неотдавна известен московски свещеник.

Да, протоиерей Александър Мен умееше "с елините да бъде елин, а с юдеите – юдеин". Но нали цялата работа на този велик мисионер от късносъветското време се организираше около енорията в Нова Деревня – енория, създадена именно от отец Александър, често въпреки желанието на настоятелите на Сретенския храм?

И не забравят ли някои успешни мисионери и "въцърковители", че от апостолските времена до днес енорията е и остава естествена, оптимална и единствено възможна форма на църковен живот, така както моногамното семейство е естествен и оптимален (но не единствено възможен) начин на социален живот?

А без това енорийско "последействие", без задълбочаване в енорийското ежедневие всички блестящи мисионерски подвизи напомнят за лекциите и диспутите на печално известния Александър Иванович Введенски, величаещ себе си с титлата митрополит. Залите, по свидетелството на присъстващите са били препълнени, но колко от тях бяха действително привлечени в Църквата с такива проповеди?

За православния християнин да бъде вярващ е почти едно и също с това, да бъде църковен човек. За когото Църквата не е майка, за този и Бог, както е известно, не е Отец. Затова и приобщаването към Църквата се извършва едновременно и паралелно с приобщаването към вярата, а тя, като казва Евангелието, е подобна на невидимо растящо семе: "…както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае. Защото земята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа" (Марк 4, 26-28).

Всеки градинар или просто опитен стопанин знае, че няма никакъв смисъл всяка минута да се наблюдава как се вкоренява (щях да напиша – въцърковява) засаденият разсад. Може би няма да се хване? Не, засаждайки семенце или храстче е нужно да забравим за него за известно време, да оставим природата да си свърши работата, тоест Божият Промисъл. И тогава, някак си неочаквано, а на практика съвсем даже "очаквано", намираме голямо, здраво и готово да цъфти растение.

Както и във всяко начинание, така и когато желаем да направим някого църковен човек е нужно първо да го заобичаме (тук, се проверява и собствената църковност), а след това да отстъпим мястото на Божия промисъл, Божествената благодат, която ще устрои всичко по най-добрия начин.

Кой човек можем да наречем църковен: този ли, който често посещава богослуженията, или този, който често се изповядва и причастява? Относно необходимата и допустима честота на причастяване съществуват различни мнения. За рядкото посещаване на храма винги се намира оправдание. Всичко е просто! Църковен човек можем да наречем този, който обича Църквата. Този, който обича и знае богослужението, който не си представя своя живот без тайнствата, който знае имената на свещениците и енориашите, този, който идва в храма не по принуда (даже ако сам си е наложил тази принуда), а защото в храма се чувства добре, защото се радва да се среща именно с тези хора, които не се стремят да го доведат до нещо, а искат да бъдат с него, да се молят заедно, да разговарят помежду си, та дори и за незначителни неща.

В началото на 80-те години на ХХ век живеех в Саратов на улица Кузнечна близо до старообрядната църква. От мои починали роднини получих "в наследство" техните приятели старообрядци, енориаши на храма. Те спазваха стриктно Великия пост и ходеха на всички служби, а утренята започваше в пет часа, вечернята свършваше след девет. Налагаше се през цялата седмица да живеят при мен. Ето това бяха истински църковни хора! Постът за тях беше щастие. Освен това свещеникът не ги жалеше особено и можеше да отстрани от причастие някого от мъжете заради това, че си е обръснал мустаците или някоя бабка, съблазнила се от чашка мляко.


Тогава бях млад и лекомислен, но се впечатлявах от радостта, с която те нощем се връщаха от храма, вечеряха нещо постно и оскъдно и поне още два часа обсъждаха службата. Старообрядците се смятат за строги и сурови хора. Но това не е точно така. Тези възрастни хора се смееха на това, че невнимателният четец пет пъти подред вместо "достодолжно" е прочел "достоложно", а някаква обикновена и полусляпа старица е казала вместо "нечревоболевшую" – "нечревоблевавшую".

Ето това спокойно достойнство привличаше в Църквата. Чувстваше се, че тези хора не са стопани на Църквата, но са свои за Бога. Именно това ги правеше щастливи. И на мен ми се иска такова щастие…

Нашите мисионерски усилия са насочени главно към младежта, която, от една страна, ни се струва загиваща от бездуховност и пороци, а от друга, е чиста и затова е много удобно поле за катехизатора. Копирайки известната методика на апостол Павел, ние се стремим с рокера да станем рокери, с байкърите – байкъри…. Прекрасно е, когато енорийският свещеник води школа по карате или заедно с потенциалните енориаши се занимава с рафтинг. Но не си ли струва да си спомним старата пословица: Защо му е на попа акордеон, когато си има кадилница? Акордеон ли, китара ли очаква младежът от свещеника? Или все пак кадилница?

Получавайки назначение в храма на военно училище, аз започнах усилено да посещавам ротите, да чета лекции, да провеждам беседи на вечни като света нравствени теми. Резултатът беше даже не нулев, а отрицателен. Курсантите виждаха в мен – свещеника, бившия ЗКПЧ /заместник командир по политическата част, б.пр./, малковлиятелен, но все пак началник, тоест враг. А проповедта, беседата, лекцията – всичко това се възприемаше като политинформация, която ни най-малко не трогваше никого.

Ефективно се оказа храмовото ежедневие. Изпратените в помощ на храма курсанти се заинтересуваха от църковнославянския език, застанаха на клироса, започнаха да носят свещника на богослужение. Привлекателни се оказаха най-делничните църковни дела: да се донесат клонки за св. Троица, да се поправи нещо, да се подготви храма за Пасха, да се участва в литийно шествие… Общата работа най-добре скрепява единомислието на енориашите. И даже почистването на храма, ремонтът се превръщат от принуждение в послушание, което, колкото и тържествено да звучи се изпълнява не по заповед, а за слава Божия.

Ако се възползваме от още един литературен образ, въвеждането в църковния живот става така, както Том Сойер боядисваше оградата. Да бъдеш църковен човек не е лесно. Не можеш да си позволяваш много неща, а и се налага да се потрудиш достатъчно. Но колко интересно и увлекателно е това!

За да се случи всички тези добри пожелания е необходимо време. Но и семенцето, за което говори Господ израства не веднага. Затова и от него израства дърво, в клоните на което птици вият гнезда, а не някакво безжизнено цветче от ярка пластмаса. | www.taday.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова