Разумът, който води към вярата

Мнозина са ни убеждавали (и ни убеждават) настойчиво, че разумът и вярата са антагонистични помежду си, или в краен случай, изобщо нямат връзка. Това не е вярно – разумът води към вярата, а вярата просвещава разума. Разумът – не само Откровението – свидетелства за Твореца.

 

Как се съотнасят разумът (нашата природна способност за познаване на истината) и вярата – онова, което Бог ни разкрива в Църквата? На този въпрос могат да бъдат дадени различни отговори. Голяма част от нас сме израсли под оглушителните барабани и фанфари на атеизма: разумът беше превъзнасян изключително много; при това се смяташе, че той противоречи на вярата, и изводите, до които са достигнали хората, употребявайки своята способност да намират истината, ги принуждават да отхвърлят „библейските легенди”. По парадоксален начин тази гледна точка съвпада с позицията на някои протестантски богослови – разумът действително е антагонистичен на вярата, защото първородният грях дотолкова е разстроил способността ни да виждаме истината, че ние принципно не можем да достигнем до нещо, отнасящо се до Бога, без свръхестествено откровение. Разумът е приложим за решаване на чисто практически задачи: като конструиране на самолети или водене на банкови отчети, но идвайки в църквата, ние можем само да го „оттласнем” встрани.

 

По-убедителна и по-дълбоко вкоренена в църковната история ни се струва другата гледна точка. Свети апостол Павел ревностно възвестява на езичниците смъртта и възкресението на Христос, призовавайки ги към покаяние и вяра. Очевидно той изхожда от тезата, че езичниците – дори най-мъдрите и добродетелните от тях – не са в състояние сами да достигнат до разбиране на онова, което Бог замисля и извършва заради нас; хората се нуждаят от проповед на Евангелието, от наставления на Църквата, за да придобият спасение.

 

Но същият апостол говори за това, че Бог не оставя езичниците без някаква светлина: „Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията…” (Римл. 1:19-20). От размишленията върху тварния свят можем да направим заключението, че той е сътворен от личностен, всемогъщ и благ Творец.

 

Някои от античните мислители (като Ксенофан, Платон и Аристотел) достигат много близо до подобно признание, въпреки че техните представи са твърде приблизителни, несъвършени, а на места и просто погрешни спрямо библейското откровение. В наше време доводите на разума, свидетелстващи в полза на битието на Твореца, могат да подтикнат хората да се замислят и да укрепят вярата на онези, които се съмняват. Нека да разгледаме някои от тях.

 

 

Този аргумент е най-очевидният и използваният – с него например започва английският писател К. С. Луис в книгата си „Обикновено християнство”. Накратко можем да го формулираме по следния начин: ние, хората, притежаваме съзнание за това, че сме длъжни да постъпваме по определен начин; че някои постъпки са достойни за порицание, а други – за похвала. Дори хората, които на думи отричат обективния характер на морала, ще бъдат искрено възмутени, ако постъпите неморално по отношение на тях – откраднете им парите или нарушите дадените им обещания. Това всеобщо съзнание за моралния закон намира особено проявление в нашата склонност да порицаваме или осъждаме останалите хора. Както пише апостолът: „И тъй, неизвинен си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото, с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото” (Римл. 2:1). Всъщност, ругаейки другите за тяхната нечестност, недобросъвестност, леност и коравосърдечие, чрез това утвърждаваме, че те са задължени да бъдат честни, добросъвестни, усърдни и добри – ние се обръщаме към някакъв закон, който те следва да съблюдават, но не съблюдават, към някакъв стандарт на поведение, отстъплението от който ги прави виновни. Но щом такъв стандарт съществува, тогава той се отнася и за нас самите – ние сме длъжни да се държим по определен начин и сме виновни, ако не го правим. Дори най-решителният атеист, когато порицава духовенството или възхвалява своите събратя атеисти, апелира към някаква морална норма.

 

И така, хората съзнават, че те (и техните ближни) са длъжни да спазват определено поведение. Те са виновни и заслужават упрек, ако не постъпват така. Кой (или какво) се явява източникът на тези задължения? На кого сме задължени? На обществото? Това не е вярно – нерядко именно човек, който се изправя против своето общество (например немският антифашист), постъпва по съвест. Обществото може да не е право, и в много случаи хората изискват промяна на едни или други обществени порядки, защото ги намират за жестоки, несправедливи или аморални. Но за да стане това, е нужно те да се насочат към някакъв по-висш от този, който притежава обществото, стандарт за справедливост и милосърдие. Откъде идва той? И откъде идва нашето задължение да му се подчиним?

 

Понякога казват, че нравствеността е инстинкт, оформил се в хода на еволюцията, когато стадните примати са се учели да си сътрудничат и да преодоляват конфликтите в самото стадо. Такова обяснение поражда два проблема: по-малък и по-голям. По-малкият е следният: макар и подобно обяснение да е предлагано като научно, то не съответства на критериите, предявявани към научните теории – не може да бъде потвърдено или опровергано от емпирични факти. По-сериозният проблем се корени в това, че посоченото обяснение изобщо не отговаря на въпроса: защо сме длъжни да следваме закона. Стадните примати са измислили да си помагат едни на други? Прекрасно, радвам се за тях, но с какво това ме задължава? По какъв начин някакви предполагаеми (и отдавна мъртви) еволюционни предци могат да ми посочат какво съм длъжен и какво не бива да правя?

 

По чия власт съвестта изисква от мен да постъпвам по определен начин? Повелите на съвестта не са дружески съвети, които можем да отхвърлим без последствия; несъобразяването със съвестта ни прави виновни – но пред кого? Пред някого, който най-напред е Личност – нравствените предпочитания, способността за съждение и оценка могат да съществуват само у личността и, второ, тя има правото да налага тези отговорности към нас.

 

Понякога в качеството на аргумент против всеобщността на моралния закон изтъкват разликите в обичаите на народите – но когато порицаваме едни общества за тяхното варварство и жестокост, а други хвалим за цивилизоваността и хуманността им, ние вече прилагаме спрямо тях някакъв общ, универсален стандарт. Нерядко се позовават на факта, че различните хора възприемат различно какво изисква от тях нравственият закон – но същото важи и за юридическия закон – адвокатите на страните очевидно тълкуват закона по различен начин, всеки в интерес на своя клиент. Обаче, за да има място съдебен процес между страните (а не бой), те са длъжни да признават един и същ кодекс от закони.

 

И така, опитът ни по отношение на морала ни насочва към реалността на Законодателя, който е автор на Закона, Цар, Който има власт да ни задължи да Му се покорим, и Съдия, пред Когото носим отговорност. Както казва пророкът: „Защото Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш Цар: Той ще ни спаси” (Ис. 33:22).

 

 

Нравствените съждения, похвали и порицания изискват още едно неизменно условие – свободната воля. Горският пожар, възникнал в резултат на удар от мълния, може да причини ужасни щети, но ние не му предявяваме обвинения; хулиганът, който разбива прозореца, нанася щети в много по-малки размери, но ние го смятаме за виновен. Защо? Защото в първия случай става дума за природно явление, а във втория – за акт на личната воля. Дори четиригодишното дете, което казва: „аз неумишлено” вижда отлично разликата между действията на свободната си воля и на онова, което се случва без негово участие.

 

В материалистичната Вселена – в която ни предлагат да повярваме атеистите – такава свобода не би могла да съществува. Известният учен (и атеист) Франсис Крик твърди: „Вие, вашите радости и скърби, вашите спомени и стремежи, чувството ви за лична идентичност и свободна воля на практика не са нищо повече от действието на огромно струпване на нервни клетки и свързаните с тях молекули. Вие не сте нищо повече от набор от неврони… Дори да изглежда, че притежаваме свободна воля, нашите решения са вече предопределени за нас, и не можем да променим това”.

 

Всъщност, актовете на вашето мислене (и волеизявление) в материалистичната картина на света се обуславят от изключително сложни, но чисто природни процеси в кората на главния ви мозък; процеси, детерминирани от предишните състояния на системата, от изходното положение и от неизменните закони на природата. Това е същото природно явление, каквото е горският пожар, и хулиганът, разбиващ вашия прозорец, принципно не би могъл да постъпи другояче – нали процесите в неговия мозък също се подчиняват на неизменните закони на природата.

 

Преди известно време в Лондон група атеисти разпространи из автобусите лозунга: „Очевидно няма Бог. Така че – не се безпокойте и се наслаждавайте на живота”. Това предизвика множество насмешливи реакции, в частност лозунгът: „Очевидно свободна воля не съществува. Така че – не се безпокойте, сякаш имате избор”.

 

Но свободната воля – това е преди всичко непосредствено преживяваният от нас опит, второ: всички, в това число атеистите, упрекват или хвалят хората с убеждението, че те извършват своите постъпки именно според свободната си воля. Това означава, че материалистичната визия за света, която изисква от нас да смятаме свободната воля за илюзия, е просто невярна.

 

 

Всички ние, вярващи и атеисти, преживяваме чувството за красота, онова, което се нарича естетически опит. Яростният безбожник Кристофър Хътчинс например казва: „Ако отделите малко време, за да разгледате поразителните фотографии, направени от космическия телескоп „Хъбъл”, вие ще откриете неща, много по-тайнствени, прекрасни и хвърлящи в трепет…, отколкото която и да е религиозна история за „творението” или за „края на света” ”. Действително, фотографиите на безкрайната Вселена, мъглявините и галактиките удивяват с красотата си – дори в момента една от тях стои на екрана на моя ноутбук.

 

Нещо повече, ние сме способни да преживяваме красотата като ценност – великите картини са скривани зад бронирано стъкло, за да бъдат запазени от крадци и вандали, а някои местности са обявявани за защитени, за да бъде съхранено първоначалното им великолепие.

 

Но това преживяване на красотата поставя пред нас два проблема: първият – откъде идва в нас способността да преживяваме и да ценим красотата? Вторият – откъде идва самата красота във Вселената? В материалистичните представи за света всички наши способности: не само тялото, но и онова, което принадлежи към духовния спектър на личността ни – са плод на еволюцията, тоест процесът, в хода, на който качествата, полезни за предаването на гените, стават устойчиви, а безполезните – отпадат.

 

Можем да намерим еволюционно обяснение например на факта, че лицата от противоположния пол ни привличат (аха, гените могат да се придвижат напред) или че видът на постланата маса радва окото (еволюцията повелява да ядем и да не се заплесваме). Но това частично може да обясни само твърде тесен сегмент от нашия естетически опит. Далечните галактики, Ниагарският водопад или есенната гора не са подобни на храната и едва ли са сексуални; да открием еволюционен смисъл в способността да ги ценим – едва ли е възможно. Много по-убедително е обяснението: способността да виждаме и да ценим красотата е вложена в нас от нашия Създател.

 

Вторият проблем е свързан не с нашето субективно преживяване, а с това, че възприемаме красотата като обективно свойство на мирозданието. Дори атеистът описва звездите и галактиките като „тайнствени, прекрасни и хвърлящи в трепет”. Дори той говори така, сякаш красотата е обективно свойство на мирозданието, което ние признаваме; тя не е нещо, привнесено от нас, а такова, което реално присъства в света. Но откъде в света може да дойде красотата? Вселена без Бога, Вселена, в която не съществува нищо друго освен материя, в която действат неизменните закони, не може да породи красота, защото безличната материя не би могла да има естетически предпочитания; такива могат да съществуват само у личността, Художника и Строителя на всичко. Още езичникът Платон в диалога „Тимей” говори за това, че Космосът е най-прекрасното от възникналите неща, а Творецът му – най-добрата от причините. 

 

 

Този аргумент би могъл да ни се стори по-труден, отвлечен и философски – но всъщност това е заблуда. Той достига още до Аристотел, формулиран е подробно от великия средновековен мислител Тома Аквински. Свързан е с въпроса за причината на съществуването. Германският философ Готфрид Вилхелм Лайбниц го поставя по следния начин: „Защо съществува нещо, а не нищо?” Този аргумент битува в различни форми, но ще разгледаме само една от тях – аргументът „от обусловеност”. 

 

Защо съществува ноутбук, на който пиша този текст? Купих го от магазина. Как е попаднал там? Създали са го в завода, и затова са били необходими както определени суровини, така и усилията на множество хора: математици, изобретатели, инженери, служители. Причините за съществуването на моя ноутбук лежат извън него – той притежава, както казват философите, обусловено битие. Такова битие притежавам и аз самият: живея благодарение на брака на моите родители, дишам въздух, употребявам вода и храна. За всичко това е необходимо като минимум съществуването на нашата планета. Планетата Земя също не се явява своя собствена причина – тя се е образувала преди около четири и половина милиарда години от материя, съществувала преди това. Съществуването на Слънцето също е обусловено – то не е вечно, но възниква в резултат от процесите на звездообразуване в нашата галактика. Съществуването на галактиките от своя страна се поражда от процеси, които достигат до момента на образуване на Вселената, наричан от космолозите „голям взрив”. От какво е обусловен „големият взрив” учените (поне засега, във всеки случай) не знаят.

 

Ако всичко – от ноутбука на моето бюро до галактиките – получава своето съществуване от нещо (или от някого), то в самия край на веригата следва да се намира някакъв източник, първопричината, която притежава абсолютно, независимо битие. Какво можем да кажем за тази първопричина?

 

Тя е вечна – ако беше възникнала във времето, щеше да бъде предшествана от онова, което я е привело в битие, и не би била първопричина. Но вечната причина предполага и вечно следствие: например, вечният мраз изисква наличието на вечен лед. За да породи верига от причини и следствия във времето, първопричината трябва да притежава още едно качество – свободна воля – и да вземе такова решение.

 Нека тук да разгледаме три възражения. Първо – може да попита читателят, – защо веригата от причини и следствия не може да бъде безкрайна? Поради много фактори, но за да спестим място, ще обърнем внимание на това, че безкрайната верига не отменя въпроса за източника. Представете си, че на електронната ви поща идва писмо с призив: „Да спасим горите на Амазонка!”. Това писмо е преминало през множество компютри, през множество страни и континенти; хората, съгласни с този призив, са го препращали по-нататък – но ние, естествено, следва да предположим, че то има автор. Някой, загрижен за запазването на горите на Амазонка, го е пуснал в Интернет. Едва ли може да ни убеди предположението, че писмото не е написано от никого, че то просто вечно и безкрайно се върти из световната мрежа. За да може да се върти – вечно или не – някой е трябвало да го напише. 

 

Така и със съществуването – постулирането на безкрайната верига по никакъв начин не отговаря на въпроса: откъде в тази верига се е появило съществуването.

 

Второто възражение – защо Вселената сама по себе си не може да бъде първопричина. Защо тя самата не може да притежава абсолютно, необусловено битие? Защото произволен брой материални и обусловени неща: ноутбукове, звезди, планети, галактики – не може да състави сбора от нещо абсолютно.

 

И така, признавайки факта, че ние с вас днес съществуваме – признаваме някакъв източник на съществуването: вечен, който се намира отвъд пределите на материалната Вселена и който веднъж е взел решението да призове тази Вселена към битие.

 

Аргументи в полза на това, че зад мирозданието – както и зад нашия собствен опит, познания, красота и истина – стои личностен, всемогъщ, благ Създател, съществуват още предостатъчно, и изложението им изисква да напишем книга, а не статия. Но засега ще приключим с това.

 

 

Означава ли това, че с помощта на аргументи можем да подтикнем към вяра в Бога всеки човек? Не. Можем ли по пътя на разумните доводи да склоним пиещия към трезвеност? Бихме могли да приведем най-пълни данни от изследванията, най-ужасяващи примери за пияници, най-подробна информация как алкохолът въздейства върху мозъка, сърцето, черния дроб и другите системи на организма, но въпреки всичко няма да убедим нашия събеседник. Понякога дори ще бъде трудно да го накараме да ни изслуша.

 

Проблемът обикновено не е в това, че човек не е в състояние да разбере тези аргументи или че самите аргументи са лоши – а в това, че не иска да спре да пие. Тоест проблем на волята, а не на интелекта.

 

Нашето неверие също се корени не в интелекта, а във волята; първородният грях ни е направил упорити бунтари, и дори когато ни е ясно като бял ден, че ако се подчиним и доверим на Христос, ще придобием мир, утеха и вечно спасение, а отхвърляйки Го – нищо друго освен отчаяние и гибел. Раздутото ни „его” продължава да търси самовластие, за да „поживее според глупавата си воля”. Ние, християните, „сме вкусили, че Господ е благ” (1 Петр. 2:3), но често се отклоняваме от пътя и се нуждаем от непрестанно самоизпитване и покаяние. Колко повече онези, които още не са стигнали до вярата: трудно е да се последва истината – истина, изискваща цялостно преразглеждане на живота.

 

Означава ли това, че разумните аргументи в полза на Божието битие са безсмислени? Ни най-малко. Само Светият Дух може да оживотвори човека и да го доведе до покаяние и вяра; Той действа включително и чрез разума на човека. В историята на Църквата – започвайки от апостолите – християните смело прибягвали към използването на разумни доказателства за проповед на невярващите. Мнозина са ни убеждавали (и ни убеждават) настойчиво, че разумът и вярата са антагонистични помежду си, или в краен случай, изобщо нямат връзка. Това не е вярно – разумът води към вярата, а вярата просвещава разума. Разумът – не само Откровението – свидетелства за Твореца. Разбира се, разумът може само да помогне да се издигнем до определени висоти, да видим общата посока – по-нататък следва да полетим на крилете на вярата. | www.foma.ru