Грехът: нарушаване на закона или зараза?

Често в разговори с неправославни християни ми се налага да разяснявам православните представи за грях. За повечето западни християни грехът се състои във вършенето на лоши неща, което създава дълг към Бога, който някой трябва да изкупи. Те вярват, че Иисус е изкупил греховете ни на Кръста, така че на нас да не ни се налага да изтърпяваме наказание. Основният спор между протестанти и католици се състои в това дали „Иисус е изкупил всички грехове” (както биха се изразили протестантите) или, въпреки страданията на Кръста, човеците все още са задължени (както биха казали католиците) също да добавят своята саможертва.

Разбира се, православните имат съвършено различно разбиране за спасението на Христос. Ние поддържаме виждането на ранната църква. Нашите грехове ни превърнаха в пленници на смъртта и Бог в Христос слезе в Хадес, за да ни освободи. Изкупуването на греха не е дълг, който имаме към Отеца; непосредственото и неизбежно последствие от греха е смъртта на душата. Ние имаме нужда от това да бъдем лекувани и спасени, а не от някой, който да дойде и да „оправи сметката”. Според ранните християни Отецът преследва и обича всеки грешник и прави всичко, за да ни върне в правия път, вместо да стои със скръстени ръце и да чака дълговете ни да бъдат платени. Когато блудният син се върнал вкъщи, бащата не го посреща с думите: „С удоволствие ще те прибера у дома, но кой ще плати сметките, които си направил?”

Това виждане се споделяло през първите 1000 години от историята на християнството, докато Анселм, архиепископ на Кентърбъри, не предложил негова алтернатива. Анселм вярвал, че Бог не може просто да ни прости, тъй като греховете ни са създали обективно зло във вселената, което не може да бъде изкупено без възмездие. Нито едно човешко същество не е в състояние да изплати този дълг повече от Христовата кръв.

Западните християни, протестанти и католици, смесват две духовни понятия: „жертва/жертвоприношение” и „откуп/изкупление”. Не е било възможно Иисус да плати на Отеца „откуп” за нашите грехове; откуп се плаща при отвличане, а ние не сме били заложници на Отеца. Не, Дяволът е този, който ни плени, поради доброволното ни участие в греха. Иисус жертвал кръвта Си, за да слезе в Хадес и да ни спаси. Това е изкуплението или откупът, но той очевидно не е бил платен на Отеца. Тази жертва или жертвоприношение към Отеца напомнят проявата на смелост на храбър войник към неговия многообичан Генерал.

Бих искала да доразвия тази идея. Както вече споменах, аз често провеждам такива разговори с други християни и твърдя, че грехът не е нарушаване на закона, а зараза; грехът ни разболява. Християнският живот е живот на лекуване и възстановяване, той не се състои единствено в плащането на дългове.

Наскоро ми хрумна, че тази разлика между западното и източното християнство обяснява и нещо друго, което не ми беше правило впечатление досега: че Православието не прекарва времето си в тревоги по проблемите на злото. Въпросът защо се случват лоши неща е централен на Запад; той, изглежда се противопоставя на твърдението, че Бог е добър и ни обича. Ако Той е толкова могъщ и ни обича, защо позволява да се случват лоши неща. Предполагам, че този образ на Бог, който прощава неохотно и очаква да му бъде платено, захранва подозрението, че Той всъщност не ни обича.

Мисля, че православното виждане за греха като болест, а не като нарушаване на закона, отговаря на това. По света има зло заради замърсяването от нашите грехове. Нашият егоизъм и жестокост не просто нараняват хората около нас, те допринасят за нарушаването на световния баланс. Всеки наблюдава, че животът не е справедлив; че лоши неща се случват на „добри” хора. Но дори и добрите хора имат принос в общия грях и ние всички изстрадваме последствията от световния грях.

Радио хумористът Гарисън Кейлър използва за това образ, който се е запечатал в съзнанието ми. Той разказа история за мъж, който обмислял изневяра и размишлявал как едно единствено предателство може наруши равновесието в цялата общност: “Разбрах, че всички зависим един от друг. Видях, че греховете ми ще останат „тайна”, колкото едно земетресение може да остане в тайна. Моята изневяра ще разтърси всички тези къщи и семейства. Ще замърси питейната вода. Ще произведе отровни газове във вентилационната система на училището. Когато крещим в безсмислен гняв, някъде, на няколко преки от нас, малко момиченце, което не познаваме, разлива купа с мазнина върху бялата покривка на масата.”

Ние, православните християни, помним, а западните християни често забравят присъствието на нечестивия. В теорията на Анселм за изкуплението, Дяволът не съществува. Взаимоотношението се състои между нас, Отец и Иисус (Дяволът отбелязва най-големите се успехи, когато е пренебрегван). Православните знаят кой е нашият истински враг и ние прегръщаме Иисус, като наше спасение. Когато видим зло на земята, ние знаем, че „враг човек е сторил това” (Maт. 13:28). Не сме изненадани, че животът не е справедлив и „добрите” хора страдат; когато видим страдание без вина, знаем, че собствените ни грехове са го предизвикали посредством нарушаване на равновесието в света и създаването на условия за несправедливост. Нечестивият обича да вижда невинните да страдат и фактът, че такива събития ни наскърбяват и безпокоят, му доставя още по-голяма наслада. Всъщност, това е един от начините, по които ние носим бремето на греховете си: болката да виждаме, че невинните страдат и че ние сме допринесли за тяхното страдание. От друга страна, западните християни, които разглеждат греха като лично задължение на индивида към Бога и забравят присъствието на нечестивия, не могат да си обяснят как Бог позволява на невинен човек да страда. За тях остава нелеката задача да поставят под съмнение божествеността на Бог.

„Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ”. (Рим. 7:24-25). Ние не разчитаме на собствените си сили, за да оправим тази бъркотия, а разчитаме изцяло на Иисус Христос, който е погазил смъртта чрез смърт. Ако всеки ден израстваме в благоволение, ние ще допринесем за излекуването на света, като прощаваме на враговете си, обичаме онези, които ни мразят и побеждаваме злото с добро. Както знаем, тази победа първо трябва да бъде постигната в сърцата ни.

Превод: Детелина Христова