Забравихме думите „свобода“ и „любов“

Разговор на Елизавета Меркулова с протойерей Алексей Уминский за православната църква днес, за душевния комфорт, за общуването с Бога чрез SMS и още много други въпроси

Отец Алексей, обяснете какво е живот в Христа и живот в Църквата? Какви въпроси днес вълнуват миряните?

Животът ни в църквата днес е затворен между два полюса: «може» и «не трябва». Какво може да се яде през постите, какво се прави в храма – това са главните въпроси, които вълнуват хората. Създава се впечатление, че животът на християнина се състои от забрани и позволения. И само се опитайте да кажете на висок глас, че това не е така. Ще се надигне вопъл и вой от страна на тези, у които отнемат подпорките – църковните правила и обичаи, системата от норми и забрани. В това се проявява нежеланието на човека да живее свободно, защото такъв живот му е удобен, защото този живот постоянно му предоставя удобни самооправдания на базата на външни правила.

Много хора ще възразят: а какво да правим със заповедите? Хора, това не е живот в Христа! «Не убивай, не кради» – това е наказателен кодекс. Всяка религиозна и етична система казва същите неща. Вие и без Бога изповядвате едни и същи ценности. Тогава какво общо има тук вярата в Христа? Десетте заповеди, открити на Мойсей, са дадени изключително за да не се превърне човекът в скот и да не се принизи до нивото на свинята, маймуната и вълка. Но на хората им става страшно, когато се руши тяхната представа за Църквата като за система – табу. И смятам, че за нас, християните от XXI век, изходът е един – Евангелието отново да стане Книгата на нашия живот.

Именно затова ли решихте да съставите книгата «Беседи върху Евангелието»? Защо смятате, че днес това ще е интересно?

Четенето на Евангелието и преживяването на евангелското слово мен лично ме прави малко по-друг човек. То ми дава възможност просто да продължа да живея; иначе в този свят е някак скучничко и неуютно. Когато слушам Евангелието, разбирам какво да правя със самия себе си. Затова ми се иска да споделя своите мисли и да намеря събеседници, които са готови да се съгласяват с мен, или да спорят, но най-важното е да искат да слушаме заедно Евангелието.

Много е важен личният опит при срещите с Бога. Аз се опитах да разкажа за своя опит. Владика Антоний Сурожски казваше, че когато изгледаш филм или прочетеш книга, обикновено отиваш при приятелите си с думите: «Слушайте, каква книга прочетох! Ах, какъв филм гледах!». Разбирате ме, нали? А ние обикновено говорим какво може и какво не може в Църквата. Евангелието не ни вдъхновява да споделяме и не е събитие за нас.

А ако човек чете Евангелието, но този текст не предизвиква у него някакви преживявания?

Така се случва, защото днешната църква не акцентира вниманието ни върху това, че Евангелието е Книга на живота. И за съжаление Църквата днес не е съсредоточена върху Христос като личност. Знаете, нашият живот е толкова дисциплиниран, толкова обусловен от външни фактори, че човек не трябва да ходи никъде; всичко е предначертано от формални правила. Спазването на външните норми създава чувство за духовен комфорт. Ако имам въпроси, на тях отдавна има приготвени отговори. Не случайно книжните лавици са пълни с книги: «Отговори на свещеника», «1500 въпроса» или «1200 отговора». Когото християнинът не трябва да мисли, да преживява, да върви след Христос, у него настъпва едно състояние на отчужденост, духовна смърт. Той всичко прави правилно, но няма живот, в душата му е пустота и скука. Защото, ако Евангелието не предизвиква у теб въпроси, не те кара да се замислиш и да търсиш отговори, ако Евангелието не те кара да те заболи, това е много лошо.

Съществува мнение, че главното в църковния живот е да почувстваш Иисус Христос като личност.

Не само да Го почувстваш с някаква своя чувствена сфера. Срещайки се с Христос, човекът да не може да откъсне очи от Него. Когато човекът се срещне с Христа като със свой Спасител, той тръгва след него, не знаейки къде отива и не мисли за нищо друго.

Днес Църквата се превърна в затворено общество именно защото дисциплината (т.е. формата без съдържание) застана на първо място. Опасността е там, че около правилата за църковен живот забравихме за думите "свобода" и "любов". Но при оскъдица на любов и свобода се унищожава самият дух на вярата.

Струва ми се, много миряни смятат, че Църквата е един вид комбинат за духовни услуги…

Разбира се. Още повече, че ние, свещенослужителите сами формирахме това отношение. Превърнахме храмовете в магазини, научихме вярващите, че Църквата е място, където всяко нещо има цена, при това в паричен еквивалент. И когато говорим, че това е форма на пожертвование, простете, никой не ни вярва, защото, когато има закачен ценоразпис, изобщо не може да става дума за волни пожертвования.

Например, когато си отварям електронната поща, чета реклама: «Изпрати имена за здраве и упокой, запали свещичка с sms.». Натискам и там излиза сайтът на Пушкинското благочиние. Моля ви се!!!

Ние православните упрекваме католиците за електрическите свещи, за индулгенциите, не се съгласяваме, когато обвиняват църквата, че се занимава с бизнес, но, простете, какво е това? На хората безпардонно се набива в главите, че могат да общуват с Бога с sms-и. И в крайна сметка мирянинът се бои да се моли на Бога със свои думи. Но ако си е платил, има надежда, че Бог ще чуе молбите му.

Усложняваме формалните правила и опростяваме свещените моменти.

За това съм говорил нееднократно. Максимално опростяваме пътя до венчанието, до кръщението без всякаква подготовка и за пари – за невъцърковените и максимално усложняваме пътя до причастието – за своите си. Трябва да се причастявате определено количество пъти в годината, трябва да прочитате определено количество молитви, трябва да постите определено количество дни. Подреждаме максимални препятствия на живия път към Христос за верните и съвършено спокойно отваряме път към тайнствата за невярващите, само и само за да платят.

Изговаряте на глас неща, които другите се боят да изрекат. Има ли изход?

Изходът е в това, Евангелието да стане отправна точка на пътя към Църквата, към Христос. Евангелската правда трябва да възтържествува в църквата над външния традиционен образ за православния християнин. Обновлението трябва да се случи не там, където е прието да се мисли. Нека остане църковно-славянският език при богослужението, нека свещениците служат със затворени Царски двери. Това няма никакво значение за спасението на душите. Трябва Църквата да се проникне с Евангелието и да изисква (а аз смятам, че трябва да изисква, но с любов) от своите чада да живеят с Евангелието и даже да страдат от Евангелските думи; нека тази свещена книга да прониква в сърцето, да радва и да огорчава.

Самият човек трябва да е проникнат от Евангелието, нали?

Църквата е длъжна преди всичко в лицето на своето свещеноначалие. Патриархът е длъжен по евангелски да обича братята – епископи и свещеници, да се обръща със слово, проникнато от добра, ласкава, мека любов. Свещениците трябва да се отнасят един към друг с любов. Епископите трябва да се обръщат към свещениците не като към крепостни, които по право им принадлежат, а като към свои братя и чада. По този начин трябва да се отнасят и свещениците към паството – не като към обект за възможно извличане на доходи, а като към своя община. Не твърдя, че днес Църквата е затънала във фарисейство. Говоря за тенденция, която за мен е очевидна.

Как се отнасяте към това, че много миряни използват свещеника за посредник между тях и Бога?

Много хора искат да им се отнеме свободата. Разбирате ли колко е страшно това? И те намират такава възможност в Църквата. Но това е манипулация извън Евангелието и тя прави Църквата толкова страшна за околния свят.

Христос дава свобода, а не я отнема. А много хора се боят от свободата. Христос в Евангелието казва на юношата: «Върви след Мен». Върви след Мен свободен, но върви след мен безстрашно; нищо да не те задържа, да не се опираш на нищо; нищо, освен Мен да нямаш. Това е пълната свобода. И такава абсолютна свобода може би е страшна за нас, защото ни се иска да се опрем на нещо (правила, норми, морални принципи). А Евангелието постоянно отнема от нас всички “подпорки”. Евангелието не ни дава никаква друга надежда, освен тази на Бога.

Казваме, че човек трябва да влезе в Църквата и като въцърковяване днес му предлагаме не среща с Христос, а форма на поведение, форма на живот.

Нашето въцърковяване не трябва да се състои в това да направим човека видим член на църквата, реален енориаш, практикуващ християнин. Нашата задача не е да кръстим човека, той след седмица да се причасти, а след две – да стане мисионер. Ние не приемаме в комсомола, нали? За нас е важно човекът, дошъл в Църквата да намери Христос за себе си, да види и почувства любовта. Не трябва да имаме друга задача. Ще ходи ли човекът в църквата, ще мисли ли за това, ще преживява ли и ще израства ли духовно – това е негов избор, негов път. Ние сме длъжни да го оставим свободен.

Говорите от позицията на свещеника. А какви трябва да са първите стъпки на светския човек, ако търси среща с Бога?

Първата стъпка, ако иска среща с Христос – лично обръщение към Него; трябва да повика Бога от все сърце.

Тогава за какво ни е нужна Църквата?

Именно за това – след като чуеш Божия глас в себе си, да тръгнеш натам, накъдето Той те поведе – и ще дойдеш именно в Църквата. Трябва да се доверим на Бога. Днешното църковно общество често не се доверява на човека, но Бог винаги се доверява на хората. Ако човекът търси Бога, ще го намери. Бог няма да го излъже. Той също търси човека. И когато човекът отива към Бога, Бог бърза насреща му. | www.taday.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова