Мъка, брате, мъка

Измина точно един месец от 14 юни – деня, в който "архонтството" в България пое по пътя на своето окончателно узаконяване. Надявах се, че в следващите дни ще настъпи някакъв обрат: отмяна, корекция, опомняне, след който нашата Църква ще се завърне в коловоза на досегашните си проблеми, без фрапиращо да предизвиква обществения присмех.

Един месец след това мога – лично за себе си – да потвърдя следните изводи:

1) Всичките ми надежди, че днес Светият Синод може и да действа срещу себе си, срещу свои представители и срещу авторитета на Църквата, но воден от лични амбиции, той все пак никога не би се противопоставил на народа – църковен и нецърковен, рухнаха. Да, за себе си признавам: Светият Синод на Българската православна църква днес действа против волята на здравия разум и православната традиция, против Църквата и против църковно мислещите си чеда. Светият Синод прави това не случайно и не неволно, а целенасочено, дори с известно съзнание за дълготрайните последици от своята политика.

2) Ако досега намирах все някакви аргументи в защита на едно или друго деяние на нашите архиереи, исках да бъда наивен, оправдавах издънките им с неразбиране, недуразумения, манипулации, медийни изкривявания…, с лични грешки в рамките на църковното ръководство – всичките ми такива аргументи вече се изчерпаха, сринаха се. Рухнаха.

3) Колкото и да се вглеждам в себе си, не мога да се обвиня в прекомерна глупост или наивност. Вярвах и още вярвам, че най-напред трябва да се изпитат всички обстоятелства и нюанси, преди да обвиниш някого в нещо. Моята наивност спрямо българските архиереи беше съзнателна, желана, умишлена, синовна – това беше (наистина, от никого непоискана) добронамереност към тези, които поради битово-дебелашкия им трагикомизъм можех да назова големи магарета (но поне православни магарета), но в никакъв случай и "рожби ехиднини". Уви, при "архонтството" вече не става дума за нашенски си магарии, за банално търгашество.

4) Наглостта на архиереите, узаконили "архонтството", не се ограничава до един акт, който да се позамаже с дипломатичност и благоразумие. В своята абсолютна безпомощност да обосноват решението си, те като на шега не се посвениха да го мотивират с формулата "за да не се създава съблазън и смущение в обществото" (Протокол № 16/14.06.2012). Лицемерието им мутира в елементарна варварщина, публикувайки в официалните си органи "превод" от Аристидис Панотис, който самата преводачка окачествява като "интерпретативен". Че това е манипулация – добре; че се атакуват необосновано противниците на позицията на Синода, и това добре. Но да си послужиш с "Цъковен вестник", като го смъкнеш под нивото на жълт парцал…?

5) Да не се заблуждаваме: за създадената унизителна ситуация не трябва да сочим с пръст митрополит Николай или когото и да било другиго. Българският народ заслужава както своите светски управници, така и своите владици. Двадесет години ние, православните християни, прежùвяхме клишета като "бездуховност", "войнстващ атеизъм", "духовна просвета на подрастващите", "консуматорско общество", а усилията ни за реален принос в духовния живот в родината се оказаха – нека си го кажем – може би адекватни, но във всеки случай абсолютно недостатъчни. Признавахме смазващото надмощие на свещопалците в храма, а сега до тях са и храмотворците. Вината е и наша; ще я понесем: ще отстояваме да не ни изгонят от самия храм, оставайки верни на дълга си освен да участваме в богослужението, и да мислим православно.

6) Архонтските събития все пак доказаха по най-ярък начин, че в България православна интелигенция не само съществува, но тя може да действа единно. За голяма жалост архиереите, узаконили "архонтството", припознават православната ни интелигенция еднозначно като враг. Лошо няма: тя интелигенцията е затова – да обира основателни и неоснователни пешкири, но печалното в случая е, че така и не видях поне един престижен православно мислещ мирянин, който да защити Синода по "архонтския" случай. Болното е и друго: през ХХ век в България се говореше за разрив между народ и интелигенция, между власт и интелигенция. Днес със сигурност можем да потвърдим, че съществува разделение между Синод и православна интелигенция. Тук обаче Синодът се оказа много по-неединен, отколкото "някои така наречени интелектуални среди у нас".

Мъка, брате, мъка. Но да се радваме! Политиката на Светия Синод в момента парадоксално допринася за Божията слава – вярвам, че тя действително предоставя поредно доказателство за съществуването на Бога и за светлината на Православието. Защото, въпреки небожествения дух във всички тези дела, в България остават предани християни – предани на Христос и на Църквата Му. Остават и предани клирици – от чистачки до владици. Вярно, сега те са принудени не само да опазят личната си вяра непокътната, но и да свидетелстват за Господа въпреки синодалните решения, станали за посмешище. Изкушението е голямо: да се бориш и срещу света, и срещу безумието вътре в Синода, като не напускаш оградата на Църквата. Но, разбира се, ще устоим. Защото, разбира се, Бог поругаван не бива.