Когато искаш да избягаш…

Защо все по-често се случва да присъстваш на събитие, организирано от твоето църковно съобщество и да искаш да избягаш колкото е възможно по-далеч? Не от скуката, а от обстановката. И си мислиш: „Какво щастие, че моите невъцърковени приятели не ме виждат в този момент!“.

Защото и ти се чувстваш неловко да си тук и да знаеш, че всичко това се върши от твоите сродни по дух хора. А понякога е даже и срамно… за своите.

Да срещнеш свят човек е подарък и радост, пред които бледнеят много други. Но даже ако на човека просто му е радостно и в душата му цари мир и спокойствие, то неволно ти се иска да общуваш с него и да започнеш да приличаш на него. Например, да придобиеш тази радост и вътрешен мир и за себе си. В този смисъл обществото на църковните хора трябва да бъде вдъхновяващо или по-точно то не може да не е такова.

Общувал си с такива хора в храма, на рожден ден, на изложба, и след това се прибираш вкъщи или се срещаш с приятелите си и ти се иска да им кажеш: „Приятели, днес бях… Там така ми хареса! Хайде и ние като тях, хайде да се опознаем с тези хора, да се присъединим към тях!“.

И е много тъжно и вътрешно неловко, когато отидеш служебно на църковно събитие, а ефектът е точно обратен. Иска ти се да бягаш, да се скриеш в ъгъла и да се дистанцираш от „тях“. Звучи ужасно – от тези, с които се причастяваш от едно и също Тяло и една и съща Кръв Христови. От своите.

И привидно всичко е наред – и темите са злободневни, и наградите се дават по заслуги, да, тези книги действително си заслужават наградите, а тези – тези мога да си ги купя и да ги подарявам без страх, че ще се изложа. И колегата издател е на същото мнение, значи всичко е както трябва.

Но изпитваш някакво необяснимо чувство, че все пак нещо не е наред. По същество като че ли е така, но по форма – не. Като прословутата тема за облеклото. Нещо несъществено, не е най-важното, а и да обсъждаш и осъждаш е грях, така че можеш да не хабиш сили и време за външния си вид. Струва ми се, че и църковните мероприятия често се устройват на същия принцип: външното не е толкова важно. Докладът – средна работа, нали го има, но че не е изпипан до края няма страшно, нали е за своите, те няма да ни осъдят. От тези, които работят с патриарх Кирил зная, че той винаги сам пише своите речи и по-точно, той никога не чете, винаги сам обмисля плана на речта си и много тънко я съотнася към аудиторията. Ако е в университета – говори на академичен език, ако се среща с журналисти, говори на езика на медиите. Тоест пример за такъв подход имаме.

Но той като че ли не ни е по вкуса. Може би защото изисква повечко сили, концентрация на вниманието и мислите. По другия начин е по-лесно и по-удобно. А ефектът – нима е толкова важен? Та нали събитието си е наше, вътрешноцърковно, за своите, а своите не трябва и е грехота да съдят?

Седиш, например, в неголяма конферентна зала и малко скучната церемония се прекъсва от „музикални паузи“. И мислиш – добре, може би пък ще чуем добро изпълнение, но не, напразно. Излиза хор, пее „Отче наш“ и още няколко църковни песнопения. Би трябвало сърцето ти да се радва, да се вдъхновява, а ти се иска да изчезнеш… И до днес не мога да разбера защо на църковно събрание трябва да се пеят молитви, за да се показва каква музика е измислил поредният композитор върху техните думи. А когато в друго произведение солистът с цялата мощ на своя глас произнася „Господи, обичам те!“, ти се иска да се скриеш, защото ти се струва странно и неуместно. Силно, крещящо.

Може би е възможно да се намери вариант да се подкрепи детският хор, за да има стимул да се развива и децата да продължават да се събират и да пеят. Но не съм сигурна, че на църковно събитие трябва да се кани хор, който все още не е готов, и твоята мисъл да е дали успеят да си изпеят произведението до края.

Представяне на нова книга – четат предговора като рецитал. Оригинално, театрално, но нима така се прави? Просто разбий текста на части и определи кой какво да прочете. Евтино и сърдито. Думите в предговора са верни, но твърде познати и за какво да ги включваш в презентацията? Не е ли по-ценно да се чуе мнението на автора, да остане време за въпроси?

Но после, когато общуваш с хората поотделно, впечатлението е добро и светло. Как става така, че форматът на събитието често убива живото впечатление от човека?

На връчването на наградите „Просвета чрез книги“ церемонията беше дълга, но най-важното беше не тя, а това, което чух после от митрополит Климент:

– Постоянно чета Евангелието… И всеки път намирам нещо ново. Все познати думи, а се разкриват по нов начин. Аз самият съм удивен защо преди не съм забелязал нещо, не съм го доразбрал, не съм го почувствал и възприел. Евангелието е кислород за душата.

След това имах възможност да се поклоня на Казанската икона. Преди откриването на изложбата имаше дискусия – защо да се донася иконата от Санкт Петербург, когато в Москва в Елоховския събор има още по-стара? Но там е по-лесно да се отиде, а така имаш възможност да видиш и петербургската икона, това съкровище, и да се помолиш пред нея.

Образът е удивително красив. Обковът е украсен с различни камъни, в това число и едри черни – като капки. Пред иконата стояха жени и пееха акатист, а накрая и „Царице моя Преблагая“. Когато слушаш това песнопение в храма, ти се струва малко бавно и тегаво. А тук пееха също толкова бавно, но толкова проникновено, че останах без дъх. Имаше толкова вътрешно чувство в това пеене, по-точно в тази молитва пред Казанската икона. И ми беше толкова мирно и радостно, че просто забравих да си тръгна.

Разбирам, че е много лесно да се критикуват църковните събития по принцип. Но все повече стават тези, от които ти се иска да излезеш и повече никога да не се върнеш. И този формат се тиражира все по-усилено. Разбира се, в църковен план няма „столица“, защото Литургията, Безкръвната Жертва се принася във всеки храм и от всяка точка до Христос разстоянието е еднакво, географското положение няма значение. Но все пак в света някак си се получава, че столичното се взема за образец и се плодят на принципа „копи-пейст“ тези недомислени по организация и още по-лошо – неуютни по вътрешно съдържание и състояние събрания-мероприятия.

И след това чуваш разсъждения на хора от различни градове – официалната част мина, направихме „им“ всичко по план, както „те“ искаха, а след това се събрахме и си направихме собствено събиране за душата и за сърцето. И кои са тези „те“ и кои сме „ние“? И кой е казал, че „те“, които административно са на по-високо ниво, са искали именно това? И щом Църквата е една, защо са ни тези изкуствени разделения?

Обяснете ми какво се случва? В края на краищата това е нашият църковен живот. Не литургичната, не молитвената негова страна, а малко по-външната, но също така важна. Ние изразходваме за нея немалко сили, време, идеи.

На фестивала „Вяра и слово“ председателят на Синодалния информационен отдел Владимир Легойда спомена, че когато са се провеждали богословски курсове за сътрудници на прес-службите, също са се сблъсквали със стремежи да се „изобразява бурна дейност“ Не да се направи, а да се симулира, като за пред „столичното началство“. Не да бъде, а да изглежда.

Нима това ни е нужно? І www.taday.ru.

Превод: Презвитера Жанета Дилкова