По молитвите на свети Антоний
„Защото отде и как този скрит и живеещ в гората човек можа да се прочуе в Испания и в Галия, и в Рим, и в Африка, ако не беше Бог, Който познава навсякъде Своите хора и Който още отначало му беше обещал това?… „
(Из „Животът на преподобни Антоний Велики“* от св. Атанасий Александрийски)
Всеки може да завиди на 105-годишния монах с бистър ум, който е по-весел и по-бодър от всички онези, които са „употребявали богата храна и се обличали в разнообразно облекло“. Думите на този велик подвижник били подправяни с „божествената сол“, защото „макар и да беше се възпитавал в гората и макар да беше остарял там… нямаше див характер… беше и приятен, и любезен“. „Така че никой не му завиждаше“, а всички му се радваха, се казва в житието на свети Антоний Велики, легендарния египтянин, основателя на монашеството.
Освен като покровител на монасите, на бедните и сираците, св. Антоний Велики е почитан и като молитвен застъпник за душевноболните. В житието му се споменава, че чрез него Господ „изцери онези, които бяха умоповредени“. Поради някакъв тъжен парадокс днес, в епохата на върховенството на интелекта, малцина биха се похвалили, че умът им се намира в тотална „изправност“. Извън това малцинство, всички останали сме вместващи се в разбирането за „нормалност“ и едновремено с това страдащи от депресия, неврози, хранителни разстройства, зависимости и т.н.
Но пък здравият разум като че ли е относително понятие, динамично променливо спрямо перспективата на времето. Затова и ако св. Антоний се беше появил в наши дни, е твърде вероятно със снизходителна усмивка и втренчен от любопитство поглед да го обявим за чисто луд. „Идва време, когато хората ще станат луди и когато срещнат някого, който не е луд, ще се обърнат към него с думите: „Ти безумстваш“, защото не прилича на тях“, казва самият авва Антоний в своите поучения.
Всяка година хора с психически проблеми търсят застъпничеството на този свят аскет в единствения запазен храм в България, посветен на него. Когато отдалеч съзерцаваш църквата „Св. Антоний Велики“ на един от мелнишките хълмове, си убеден в нейната древност, поне колкото в многовековната история на останките от Славовата крепост, която е наблизо. В действителност обаче мелнишкият храм е построен чак към края на ХVIII (а някои източници сочат дори ХIХ век).
По-особена атмосфера в храма придават необичайните стенописи от 1881 г. – библейските сюжети и образи на светии са заменени с изображения на цветя, колони и драперии, олицетворяващи райската градина, в духа на характерния почерк на мелнишките зографи от периода на Възраждането.
Още щом пристъпите църковния праг, клисарят ще ви посрещне и ще ви разкаже поне няколко истории за чудотворни изцеления на душевноболни, благодарение на молитвеното застъпничество на св. Антоний. Нямо свидетелство за осезаемата реалност на тези разкази е желязната верига, увита около храмовата колона, за която едно време връзвали онези от болните, които буйствали.
Днес в храма се отслужва Литургия само на Антоновден, но целогодишно тук идват хора, за да измолят мир за своята душа или изцеление за свой близък. Много от тях преспиват в храма, това обяснява и натрупаните китеници и одеяла до входа на църквата (които са дарение от благодарни вярващи).
Можете да чуете и теории около храма, наситени със силен „космически“ заряд. Например, че църквата се намира в центъра на енергиен триъгълник, който се образува от близките свети места – Роженския манастир, храма „Свети Георги“ в Златолист и църквата „Св. св. Козма и Дамян“ в Сандански. А печатът на двуглавия орел (византийски герб и символ на Вселенската патриаршия) в центъра на храма е концентрирал в себе си цялата енергия на този триъгълник. Затова и някои поклонници събуват обувките си и стъпват върху изображението на орела, за да „отключат“ и да се „заредят“ в най-интензивна степен с невидимата сила.
А вярата е достатъчна и всъщност единствената нужна. За това ни напомня и самият свети Антоний чрез една история от живота си. Той тъкмо се бил оттеглил в пълно усамотение и решил да прекара известно време така, без изобщо да вижда хора, когато при него с настойчиви молби дошъл един военачалник, който имал душевноболна дъщеря. След като чул виковете за помощ, светията открехнал манастирската врата, надникнал навън и казал на мъжа: „И аз съм човек като тебе. Но ако вярваш в Христа, на Когото аз служа, върви си и моли се и, както вярваш, така и ще стане…“ Окрилен от думите на светията, бащата със силна вяра отправял молитви към Господа и дъщеря му била изцелена. „И мнозина от страдащите, без той да отваря вратата, само като седели вън от монастира и като вярвали и се молели искрено, изцелявали се“, се казва в житието на великия монах.
Снимки: Станислав Цветкашки
* Всички цитати в статията са от книгата „Любовта прогонва страха“, Преподобни Антоний Велики, изд. „Захарий Стоянов“ 2004 г..