Свещеното Писание и Свещеното Предание: православният възглед
На тържествена церемония във Велико Търново на 19 декември 2014 г., Негово Високопреосвещенство Волоколамският митрополит Иларион (Алфеев) получи званието doctor honoris causa на Великотърновския университет.
Великотърновският университет е първото българско висше училище, което удостоява руския архиерей със званието почетен доктор за неговия изключителен принос в развитието на връзките между Българската и Руската православна църква, както и на цялото Православие.
Представяме ви словото на митрополит Иларион (Алфеев) на тема „Свещеното Писание и Свещеното Предание: православният възглед“, произнесено в деня на връчването на почетното отличие пред академичната общност на Великотърновския университет…
Ваше Високопреосвещенство! Дълбокоуважаеми господин Ректор! Достопочтени дами и господа!
Разцветът на църковната наука винаги е свързан с духовния възход на народа, а науката на свой ред също спомага развитието на църковния живот.
В историята на България духовното пробуждане винаги е било съпътствано от нарастващия интерес към езика и историята, стремежа към просвета. Затова великите страници от историята на Българската църква същевременно представляват значими страници от историята на българската просвета.
В периода на Първата патриаршия Българската църква е предала словото Божие на народите от Киевска Рус. В онзи период предците ни са се сдобили именно от България с първите си учители по славянски език, с книги на същия език, както и с богослужебна литература и Свещеното Писание.
Вторият златен век на българската книжнина отново е свързан с възход на църковния живот по времето на Втората българска патриаршия. Търновската книжовна школа черпи източниците си от културния живот на новата българска столица – Велико Търново. Тази школа се е прославила със знаменити църковни писатели, сред които и българският подвижник-исихаст от XIV век преподобният Теодосий Търновски, свети Патриарх Евтимий Търновски (1325-1403), реформатор на славянския език, както и неговият знаменит ученик Григорий Цамблак (1365-1420), чийто роднина е бил Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия, роден в Търново и израснал в атмосферата на българското познание.
Търновската книжовна школа е един от факторите на южнославянското влияние върху руската култура. Като исторически град, културен и научен феномен, Велико Търново е много близък до руската църковна наука, и за мен е голяма чест да бъда удостоен със званието Почетен доктор на Великотърновския университет.
В лекцията си днес бих искал да разгледам темата „Свещеното Писание и Свещеното Предание: православният възглед”. Предполагам, че тази тема е актуална както за руското, така и за българското богословие.
Писанието и Преданието
Християнството е богооткровена религия. В православното разбиране Божието Откровение включва Свещеното Писание и Свещеното Предание. Писанието е цялата Библия, т.е. книгите на Стария и Новия Завет. Що се отнася до Преданието, то този термин изисква специално пояснение, тъй като се употребява в различни значения. Често под Предание се разбира цялата съвкупност от писмени и устни източници, чрез които се предава християнската вяра от поколение на поколение. Апостол Павел казва: „…стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).
Под „слово” тук се разбира устното Предание, а под „послание” – писменото. Към устното предание св. Василий Велики отнася прекръстването, обръщането при молитва на изток, епиклезата в Евхаристията, чиновете по освещаване на вода при кръщение и елея при миропамазването, трикратното потапяне във вода при кръщение и т.н., тоест предимно богослужебни или обредни предания, предавани устно, които са влезли здраво в църковната практика. Впоследствие тези обичаи са закрепени в писмен вид – в творенията на църковните отци, в постановленията на вселенските и поместни събори, в богослужебните текстове. Значителна част от онова, което първоначално е било устно Предание, е станало писмено Предание. То продължило да съществува редом с устното.
Ако разгледаме Преданието като съвкупност от устни и писмени източници, как се включва то в Писанието? Дали Писанието е извън рамките на Преданието, или то е съставна част на Преданието?
Преди да отговорим на този въпрос, трябва да отбележим, че проблематиката на взаимоотношенията между Писанието и Преданието, макар и отразена от много православни автори, не е православна по своя произход. Въпросът кое е по-важно – Писанието или Преданието, е поставен в периода на полемика между Реформацията и Контрареформацията през XVI-XVII в.
Лидерите на Реформацията (Мартин Лутер и Жан Калвин) издигат принципа за „достатъчност на Писанието”, според който само Писанието се ползва с абсолютен авторитет в Църквата; що се касае до най-късните вероучителни документи, било то постановления на събори или творби на църковни отци, то те са авторитетни дотолкова, доколкото се съгласяват с Писанието. Онези догматични определения, богослужебни и обредни традиции, които не се основават върху авторитета на Писанието, според лидерите на Реформацията не могат да се признаят за законни и затова подлежат на отстраняване. С Реформацията започва процесът на преразглеждане на църковното Предание, който продължава в протестантизма и до днес.
В противовес на протестантския принцип „Sola Scriptura” (лат. „само Писанието”), богословите от Контрареформацията подчертават важността на Преданието, без което според тях Писанието не би имало авторитет. Опонент на Лутер по време на Лайпцигския диспут от 1519 г. твърди, че „Писанието не е истинно без авторитета на Църквата”. Противниците на Реформацията посочват, че канонът на Свещеното Писание е формиран именно от църковното Предание, което определя какви книги да влязат в него и какви не. На Тридентския събор от 1546 г. е формирана теорията на двата източника, според която Писанието не може да се разглежда като единствен източник на Божието Откровение: не по-малко важен източник е Преданието, което е жизненоважно допълнение към Писанието.
Руските православни богослови от XIX век, коментирайки Писанието и Преданието, разпределят акцентите по малко по-различен начин. Те настояват за първичност на Преданието спрямо Писанието и определят началото на християнското Предание не само от новозаветната Църква, но и от времето на Стария Завет. Свети Филарет Московски подчертава, че Свещеното Писание на Стария Завет започва от Моисей, но преди Моисей истинската вяра се е запазила и разпространявала посредством Преданието. Що се отнася до Свещеното Писание на Новия Завет, то започва с евангелист Матей, но преди това „основите на догматите, учението за живота, уставът на богослужението, правилата за църковно управление” се намират в Преданието.
А. С. Хомяков разглежда съотношението между Преданието и Писанието в контекста на учението за действието на Светия Дух в Църквата. Хомяков смята, че Преданието предшества Писанието, а „делото” предшества Преданието. Под „дело” той разбира богооткровената религия, започвайки с Адам, Ной, Авраам и други „родоначалници и представители на старозаветната Църква”. Христовата Църква е продължение на старозаветната Църква: и в едната, и в другата е живял и продължава да живее Божият Дух. Този Дух действа многообразно в Църквата – в Писанието, в Преданието и в делото. Единството на Преданието и Писанието се постига от човека, който живее в Църквата; извън нея не е възможно да се постигне нито Писанието, нито Преданието, нито делото.
През XX век мислите на Хомяков за Преданието развива В. Н. Лоски. Той определя Преданието като „живот на Светия Дух в Църквата, живот, който дава на всеки член на Тялото Христово (т.е. Църквата – бел. прев.) способността да слуша, да приема, Истината в истинската й светлина, а не чрез естествената светлина на човешкия разум“. Според Лоски животът в Преданието е условие за правилното възприемане на Писанието, това не е нещо друго, а богопознание, богообщение и боговидение, които са били присъщи на Адам преди изгонването му от рая, на библейските праотци Авраам, Исаак и Яков, на боговидеца Моисей и пророците, а след това и на „очевидци и служители на словото” (Лука 1:2) – апостолите и последователите на Христа. Единството и непрекъснатостта на този опит, запазен в Църквата до наши дни, представлява същността на църковното Предание. Човек, който се намира извън Църквата, дори ако не е изучил всички източници на християнското вероучение, не може да види сърцевината му.
В отговор на поставения по-рано въпрос за това дали Писанието е нещо извън Преданието, или съставна част от него, трябва със сигурност да кажем, че в православното разбиране Писанието е част от Преданието и е немислимо извън Преданието. Затова Писанието далеч не е самодостатъчно и не може само по себе си, изолирано от църковните традиции, да служи като критерий за Истината. Книгите на Свещеното Писание са създавани от различни автори в различно време и всяка от тези книги отразява опита на конкретния човек или група хора, отразява определен исторически етап от живота на Църквата, включително старозаветния период. Първичен е опитът, а вторичен – неговият израз в книгите от Писанието. Именно Църквата придава на тези книги – както на Стария, така и на Новия Завет, онова единство, от което се лишават, ако се разглеждат от чисто историческа или текстологична гледна точка.
Църквата смята Писанието за „боговдъхновено” (2 Тим. 3:16) не защото книгите в него са написани от Бога, а защото Божият Дух е вдъхновявал авторите, откривал е Истината за тях и е сглобил разнородните им съчинения в едно цяло. Но в действията на Светия Дух няма никакво насилие над разума, сърцето и волята на човека, напротив – Светият Дух е помагал на човека да мобилизира вътрешните си ресурси за осмисляне на ключови истини на християнското Откровение. Творческият процес, чийто е резултат създаването на една или друга книга от Свещеното Писание, може да се представи като синергия, съвместно действие, съвместна работа на Бога и човека: човекът описва някои събития или излага различни аспекти на учението, а Бог му помага да ги разбере и да ги изрази адекватно. Книгите от Свещеното Писание са написани от хора, които не са се намирали в състояние на транс, а с трезва памет, и на всяка от книгите лежи отпечатъкът на творческата индивидуалност на автора.
Верността на Преданието, животът в Светия Дух, са помогнали на Църквата да разпознае вътрешното единство на старозаветните и новозаветните книги, създадени от различни автори в различно време, и от цялото разнообразие на древните писмени паметници да изберат в канона на Свещеното Писание онези книги, които са обединени с това единство, да отделят боговдъхновените от небоговдъхновените съчинения.
Свещеното Писание в Православната църква
В православната традиция Старият Завет, Евангелието и корпусът от апостолски послания се възприемат като три части на едно неделимо цяло. На Евангелието се отдава безусловно предпочитание като извор, който носи на християните живия глас на Иисус Христос, Старият Завет се приема като предобраз на християнската истина, а апостолските послания – като авторитетно тълкуване на Евангелието, принадлежащо на най-близките ученици на Христа. В съответствие с това разбиране св. Игнатий Богоносец в своето Послание до филаделфийците казва: „Към Евангелието трябва да се отнасяме както към плътта на Иисус Христос, към апостолите както към презвитерството в Църквата. Трябва да обичаме и пророците, защото и те са учили на това, което се отнася към Евангелието, уповавали са се на Христа и са Го очаквали, спасявали са се чрез вяра в Него”.
Учението за Евангелието като „плътта на Иисус”, Неговото въплъщение в словото, е получило развитие при Ориген. В цялото Писание той вижда „кеносис” (смаляване) на Бога Слово, Който се въплъщава в несъвършените форми на човешките думи: „Всичко, което се признава за слово Божие е откровение на въплътилото се Слово Божие, Което „беше в начало у Бога“ (Йоан 1:2).
С това се обяснява, че Евангелието не е книга само за четене в православното богослужение, но и обект на богослужебно поклонение: затвореното Евангелие лежи на олтара, целуват го, поднасят го за поклонение на вярващите. По време на архиерейската хиротония отвореното Евангелие се полага на главата на ръкополагаемия, а при извършване на тайнството Елеосвещение отвореното Евангелие се полага на главата на болния. Като обект на богослужебно поклонение Евангелието се възприема като символ на Самия Христос.
В Православната църква Евангелието се чете ежедневно по време на богослужение. За богослужебното четене то е разделено не на глави, а на „зачала”. Четири Евангелия се прочитат в Църквата изцяло за една година, като за всеки ден от църковната година е определено евангелско зачало, което вярващите изслушват стоейки. На Велики петък, когато Църквата възпоменава страданията и кръстната смърт на Спасителя, се извършва особено богослужение с четене на дванадесет евангелски откъса за страстите Христови. Годишният кръг на евангелските четения започва в нощта срещу Възкресение Христово, когато се чете прологът на Евангелието от Йоан. След Евангелието от Йоан, което се чете на Възкресение, започват четенията на Евангелията от Матей, Марк и Лука.
Деянията на апостолите, съборните послания и посланията на апостол Павел също се четат в Църквата ежедневно, а също така се прочитат изцяло в продължение на цялата година. Четенето на Деянията апостолски започва в нощта срещу Възкресение и продължава през целия възкресен период, след което се четат съборните послания и посланията на апостол Павел.
Що се отнася до книгите на Стария Завет, то те се четат изборно в Църквата. Основа на православното богослужение е Псалтирът, който се прочита изцяло в продължение на седмица, а по време на Великия пост – два пъти в седмицата. По време на Великия пост ежедневно се четат зачала от книгите Битие и Изход, Пророк Исаия, Премъдрост Соломонова. На празници и в дни за почит на светци трябва да се четат три „паримии” – три откъса от книгите на Стария Завет. В навечерието на великите празници Рождество, Богоявление и Възкресение, се извършват специални богослужения с четене на голям брой паримии (до петнадесет), които представляват тематична подборка от целия Стар Завет и се отнасят до съответния празник.
В християнската традиция Стария Завет се възприема като предобраз на новозаветните събития и се пречупва през призмата на Новия Завет. Този вид тълкувание се нарича „типологично”. Началото му е поставено от Самия Христос, който казва за Стария Завет: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен” (Йоан 5:39). В съответствие с това указание на Христос, в Евангелията много събития от Неговия живот са изтълкувани като изпълнение на старозаветни пророчества. Типологичните тълкувания на Стария Завет се срещат в посланията на апостол Павел, и по-точно в Посланието към евреите, където цялата старозаветна история се тълкува в предобразен, типологичен смисъл. Същата тази традиция е продължена в богослужебните текстове на Православната църква, пълни с алюзии за събитията от Стария Завет, чиято трактовка се асоциира с Христа и събитията от Неговия живот, както и със събитията от живота на новозаветната Църква.
Според учението на св. Григорий Богослов в Свещеното Писание са заложени всички догматични истини на християнската Църква: трябва само да умеем да ги разпознаваме. Назианецът предлага такъв метод за четене на Писанието, който може да се нарече „ретроспективен”: той се състои в разглеждане на текстовете от Писанието, изхождайки от последващото Предание на Църквата и разпознава онези догмати в него, които по-пълно са определени в по-късна епоха. Такъв подход към Писанието е основен в патристичния период. В частност, според св. Григорий не само новозаветните, но и старозаветните текстове съдържат учението за Светата Троица.
Следователно Библията трябва да се чете в светлината на догматическите предания на Църквата. През IV век и православни, и ариани са прибягвали към текстовете на Писанието за потвърждение на своите богословски възгледи. В зависимост от тях, към едни и същи текстове са прилагани различни критерии и те са тълкувани по различен начин. За св. Григорий Богослов, както и за други отци, по-конкретно за св. Ириней Лионски, съществува един критерий за правилен подход към Писанието: вярност на Преданието на Църквата. Свети Григорий смята, че само онова тълкуване на библейските текстове, което се основава на църковното Предание, е законно. Всяко друго е лъжовно, тъй като “ограбва” Божеството. Извън контекста на Преданието библейските текстове губят своята догматическа значимост. И обратно, в Преданието дори онези текстове, които не изразяват пряко догматическите истини, получават нов смисъл. Християните виждат в текстовете на Писанието онова, което не виждат нехристияните; пред православните се открива онова, което остава скрито от еретиците. Тайната на Троицата за намиращите се извън Църквата остава скрита и се разкрива само от Христа и само за онези, които са в Църквата.
Ако Старият Завет е предобраз на Новия Завет, то Новият Завет според някои тълкуватели, е сянка на миналото Царство Божие: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е образ на бъдещото благо”, казва св. Максим Изповедник. Тази идея преподобният Максим заимства от Ориген, както и алегоричния метод за тълкуване на Писанието, който той активно използва. Алегоричният метод дава възможност на Ориген и другите представители на александрийската школа да разгледат сюжетите от Стария и Новия Завет като предобрази на духовния опит на отделната човешка личност. Един от класическите примери за мистична интерпретация от подобен вид е тълкуванието на Ориген на книгата Песен на Песните, където читателят излиза далеч извън пределите на буквалния смисъл и се пренася в друга реалност, самия текст той възприема като образ, символ на тази реалност.
След Ориген този вид тълкуване се разпространява широко в православната традиция: намираме го у св. Григорий Нисийски, св. Макарий Египетски и св. Максим Изповедник. Свети Максим Изповедник говори за тълкуването на Свещеното Писание като издигане от буквата към духа. Анагогическият метод на тълкуване на Писанието (от гр. „anagoge” – “изкачване“), както и алегорическият метод приемат, че тайната на библейския текст е неизчерпаема: само външната канава на Писанието е ограничена от рамките на разказа, а „съзерцанието” (theoria), т.е. тайнственият вътрешен смисъл е безкраен. Всичко в Писанието е свързано с вътрешния духовен живот на човека и буквата на Писанието води към този духовен смисъл.
Типологичното, алегоричното и анагогичното тълкуване на Писанието се открива и в богослужебните текстове на Православната църква. Така например Великият канон на преподобния Андрей Критски, който се чете през Великия пост, съдържа цяла галерия библейски образи от Стария и Новия Завет; във всеки случай примерът на библейския образ е придружен с коментар с препратка към духовния опит на молещия се или призив за покаяние. В такава интерпретация библейският образ се превръща в предобраз на всеки вярващ.
Ако говорим за православната монашеска традиция в тълкуването на Свещеното Писание, то преди всичко трябва да отбележим, че монасите имат особено отношения към него като източник на религиозно вдъхновение: те не само са го четели и тълкували, но са го и наизустявали. Монасите по правило не се интересуват от „научната” екзегетика на Писанието: те разглеждат Писанието като ръководство за практическа дейност и се стремят да го разберат чрез изпълнение на написаното в него. В своите съчинения светите отци аскети настояват, че всичко казано в Писанието трябва да се прилага в живота: само тогава ще стане разбираем и скритият смисъл в него.
В аскетичната традиция на Източната църква присъства мисълта, че четенето на Свещеното Писание е само спомагателно средство по пътя на духовния живот на подвижника. Характерно е изказването на преподобния Исаак Сириец: „Докато човек не приеме Утешителя, на него са му необходими божествените писания. Когато обаче силата на Духа влезе в действащата в човека душевна сила, тогава вместо закона на Писанието в сърцето му се вкореняват заповедите на Духа…”. Според св. Симеон Нови Богослов необходимостта от Писанието отпада, когато човекът се среща с Бога лице в лице.
В изброените разсъждения на отците от Източната църква далеч не се отрича необходимостта от четене на Свещеното Писание и то не се подценява. По-скоро тук е изразена традиционната източна християнска представа, че Христовото причастие в Светия Дух е над всякакъв словесен изказ на такъв опит, било то Свещеното Писание или друг авторитетен писмен източник. Християнството е религия на срещата с Бога, а не на книжното знание за Бога, а християните не са „хората на Книгата”, както ги наричат в Корана. Свещеномъченик Иларион Троицки смята за неслучаен факта, че Иисус Христос не е написал нито една книга: същността на християнството не е в нравствените заповеди, не е в богословското учение, а в спасението на човека чрез благодатта на Светия Дух в основаната от Христа Църква.
Настоявайки за предимството на църковния опит, Православието отхвърля онези тълкувания на Свещеното Писание, които не са основани на опита на Църквата, които противоречат на този опит или са плод на дейността на автономния човешки разум. В това е коренната разлика между Православието и протестантизма.
Като провъзгласяват принципа „Sola Scriptura” и като отхвърлят Преданието на Църквата, протестантите откриват широк простор за произволни тълкувания на Свещеното Писание. Православието твърди, че извън Църквата, извън Преданието правилното разбиране на Писанието е невъзможно.
Състав и авторитет на Преданието. Светоотеческото наследство
Освен Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в състава на Преданието на Православната църква влизат и други писмени източници, включително богослужебни текстове, чинопоследования за тайнства, постановления на вселенски и поместни събори, творби на отци и учители на древната Църква. Какъв е авторитетът на тези текстове за православния християнин?
Безусловен и неоспорим авторитет имат вероучителните определения на вселенските събори, които са приети от Църквата. Преди всичко става дума за Никео-Цариградския Символ на вярата, който представлява сумарно изложение на православното вероучение, прието на Първия вселенски събор (325 г.) и допълнено на Втория събор (381 г.). Става дума също и за други догматически определения на съборите, влезли в каноническите сборници на Православната църква. Тези определения не подлежат на изменение и са задължителни за всички членове на Църквата. Що се касае до дисциплинарните правила на Православната църква, тяхното приложение се определя от реалния живот на Църквата за всеки исторически етап от развитието й. Някои правила, установени от отците в древността, се пазят в Православната църква, докато други са излезли от употреба. Новата кодификация на каноничното право е една от неотложните задачи на Православната църква.
С безусловен авторитет се ползва богослужебното Предание на църквата. По своята догматическа безупречност богослужебните текстове на Православната църква следват Свещеното Писание и вероопределенията на съборите. Тези текстове са не просто творби на изявени богослови и поети, но част от богослужебния опит на много поколения християни. Авторитетът на богослужебните текстове в Православната църква се гради върху рецепцията на тези текстове в течение на много векове, когато са се чели и пели повсеместно в православните храмове. За тези векове всичко грешно и чуждо, което би могло да се вмъкне в тях по погрешка или недоглеждане, е отсято от самото църковно Предание; останало е само чистото и безупречното богословие, облечено в поетичните форми на църковните песнопения. Затова Църквата е признала богослужебните текстове за „правила на вярата”, като непогрешим вероучителен източник.
Следващото по значение място в йерархията на авторитетите заемат творенията на отците на Църквата. От светоотеческото наследство първенствуващи за православния християнин са произведенията на древните отци, особено източните, които са оказали решаващо влияние върху формирането на православната догматика. Мненията на западните отци, които са в съгласие с учението на Източната църква, се вплитат органически в право-славното Предание, което обединява в себе си както източното, така и западното богословско наследство. Онези мнения на западни автори, които се намират в явно противоречие с учението на Източната църква, не са авторитетни за православния християнин.
В творбите на отците на Църквата трябва да се различава временното и вечното: от една страна, онова, което съхранява ценността за вековете и има непреходно значение за съвременния християнин, а от друга, онова, което е достояние на историята, което се е родило и отпаднало в рамките на контекста, в който е живял даденият църковен автор. Например много естествено-научни възгледи в „Шестоднев” на св. Василий Велики и в „Точно изложение на православната вяра” на св. Йоан Дамаскин са остарели, докато богословското разбиране за тварния космос на тези автори запазва значимостта си и до наши дни. Друг подобен пример – антропологичните възгледи на византийските отци, които са вярвали, както и всички по време на византийската епоха, че тялото на човека се състои от четири стихии, че душата е разделена на три части (разумна, желаеща и раздразнителна). Този поглед, заимстван от античната антропология, сега вече е остарял, но много от това, което са казали споменатите по-горе отци за човека и неговата душа и тяло, за страстите, способностите на ума и душата му не губи значението си и до днес.
В светоотеческите писания трябва да различаваме онова, което се казва от техните автори от името на Църквата и какво изразява общоцърковното учение, от частните богословски мнения (теологумени). Личните мнения не трябва да се отделят за създаване на някаква опростена „сума на богословието”, за слагане на някакъв „общ знаменател” на православното догматическо учение. Същевременно личното мнение, дори ако авторитетът му се крепи на името на човека, признат от Църквата за отец и учител, тъй като то не е осветено от съборната рецепция на църковния разум, не може да бъде поставено на едно равнище с мненията, възприети по-рано. Личното мнение, ако скоро е изказано от отците на Църквата и не е осъдено от съборите, влиза в границите на допустимото и възможното, но не може да се смята за общозначимо за православните вярващи.
След светоотеческите писания стоят съчиненията на така наречените учители на Църквата – богослови от древността, оказали влияние над формирането на църковното учение, но по едни или други причини не са издигнати от Църквата в ранг на отци (към тях се отнасят Климент Александрийски и Тертулиан). Техните мнения са авторитетни дотолкова, доколкото са съгласувани с общоцърковното учение.
От апокрифната литература за авторитетни могат да се смятат само онези паметници, които са възприети в богослужението или в агиографската литература. Апокрифите, които са отхвърлени от църковното съзнание, нямат никакъв авторитет за православния вярващ.
Отделно си струва да споменем съчиненията на догматични теми, появили се през XVI-XIX век и понякога наричани „символични книги” на Православната църква, написани или срещу католицизма, или срещу протестантството. Към тези документи се отнасят по-конкретно: отговорите на константинополския патриарх Йеремия II към лютеранските богослови (1573-1581); „Изповядване на вярата“ на митрополит Макарий Критопул (1625); „Православното изповедание на вярата“ на митрополит Петър Могила (1642); „Изповядване на вярата“ на патриарх Доситей Йерусалимски (1672), известно в Русия с името “Послание на източните патриарси”; редица антикатолически и антипротестантски послания на източни патриарси от XVIII – първата половина на XIX век; Послание на източните патриарси към папа Пий IX (1848); Отговор на Константинополския Синод до папа Лъв IX (1895). Според архиепископ Василий Кривошеин тези съчинения, съставени в периода на силно неправославно влияние върху православното богословие, имат второстепенен авторитет.
Накрая трябва да кажем и за авторитета на произведенията на съвременните православни богослови по вероучителните въпроси. Към тези произведения може да бъде приложен критерият за съчиненията на древните учители на Църквата: те са авторитетни в степен, до която съответстват на църковното Предание и отразяват светоотеческия образ на мислите. Православните автори на XX век имат съществен принос за тълкуването на различните аспекти от православното Предание, развитието на православното богословие и освобождаването му от чужди влияния, разясняването на основите на православната вяра пред лицето на неправославните християни. Много трудове на съвременни православни богослови са неразделна част от православното Предание, попълвайки по такъв начин съкровищницата, в която – според думите на св. Ириней Лионски – апостолите са положили „всичко, което се отнася до истината”, и която през вековете се е обогатявала с все нови и нови произведения на богословски теми.
По този начин православното Предание не се ограничава до една епоха, която остава в миналото, но е устремено напред към вечността и е отворено за всякакви предизвикателства на времето. Според протойерей Георги Флоровски „сега Църквата има не по-малък авторитет, отколкото през изминалите столетия, защото Светият Дух я крепи не по-малко от миналите времена”; защото не бива да ограничаваме „века на отците” само в един минал период. А известният съвременен богослов Диоклийският митрополит Калистос (Уеър) казва: „Православният християнин трябва не просто да знае и да цитира отците, но и дълбоко да проникне в техния дух и да усвои техния „образ на мислене”. Да го утвърди сякаш няма нищо над отците на Църквата – ще рече да утвърди, че Светият Дух е напуснал Църквата”.
И така, „Златният век”, започнал с Христа, с апостолите и древните отци, ще продължи дотогава, докато е на земята Църквата Христова и докато живее в нея Светият Дух.