Жените аскети и съвременният живот

Св. царица Пулхерия, която завещала цялото си имущество в полза на бедните

Нито една книга не се създава, за да остане само във времето на своето създаване. Тоест, в един или друг смисъл, в миналото. Още по-малко пък във времето, за което говори, и което е, повече или по-малко отдалечено от времето, в което се чете. Всяка книга се пише, за да бъде четена тук и сега, в настоящето на този, който чете.

Книгата „Светици на Православието”, която излезе преди около година, не прави изключение. Неин автор е Черниговският архиепископ Филарет (Гумильовски), патролог и църковен историк, който преди няколко години беше причислен към лика на местно почитаните светии на Руската православна Църква. За самия труд „Светици на Православието” се знае малко. Първото му издание е през 1859 г., след което претърпява няколко издания. Изданието, от което е направен настоящият превод, е от 2005 г. Известно е, че авторът в продължение на десетилетия събира сведения за преподобни жени подвижници от времето между ІV и Х век, живели и подвизавали се в земите на Египет, Палестина, Сирия, Мала Азия, Елада. Но основен указател за образците на женското подвижничество, както можем да прочетем в предговора към оригиналното издание на книгата, е църковната служба на Сирна събота, въпреки че списъкът на жените, подвизавали се в уединение, пост, молитва и добри дела, далеч не се изчерпва със споменатите в службата, в канона на която се казва: „Да възпеем и някоя друга от жените, просияла в постничество”.

Когато съвременният читател чете книга за светиите, тя може да бъде прочетена и само като житие – като поучителен разказ за живота, подвизите и чудесата на светията. Може да бъде прочетена с вяра в чудото, или, още повече, с вяра в Бог, Който прави чудеса чрез Своите светии. Може да бъде прочетена и без вяра, с не(до)верие, със скептицизъм, или просто като литература, както се изучава старата българска литература в училище или в университета. Но една такава книга може да бъде прочетена и през призмата на съвременния живот, което значи: през призмата на личното битие на читателя, на собствения му път във вярата и Църквата. Спомням си как преди да се срещна с тази книга, разговарях с една образована, духовно опитна монахиня, която сподели, че трудно чете жития на светии, и изобщо аскетическа литература, защото изпитва униние, съпоставяйки живота на светиите със своя живот; униние, породено от на пръв поглед категоричната несъпоставимост на едно житие с реалния човешки живот.

Такъв поглед изглежда разбираем и, може би духовно правилен, като водещ към смирение: да, аз не мога толкова да постя, толкова да се моля и да се подвизавам, не мога да се храня само с хляб през ден, не мога да спя на гола земя и да ставам за продължителни нощни молитви. Аз съм слаб и немощен човек, нямам същото здраве и сили, сега съблазните и изкушенията са се умножили неимоверно, а вярата и любовта у хората са оскъднели. Аз съм изнежен от удобствата, удоволствията и всевъзможните технически улеснения на бита, превърнал съм „грижите за плътта в похоти”, много по-подвластен съм на материалната страна на живота. И всичко това несъмнено е така: аз мога да чета книга за жените-аскети, удобно настанен в креслото, и да се възхищавам от прочетеното, но не и да подражавам, не си и помислям да го правя. Защото аз съм човек от ХХІ, а не от V или Х век (когато са живели жените-аскети, чиито жития описва книгата). А времето, в което живея, негласно отхвърля живота и примера на светиите, отхвърля живота в духа на Христос и евангелските заповеди…

Но има и друга гледна точка към четенето на житията на светиите, и още повече, на жените-светици: а това е гледната точка на вдъхновението, вярата и надеждата. И следователно, на любовта към светиите и към Бог, дивен в Своите светии. На желанието, разположението и волята да направиш онова, което е възможно в твоя живот и при твоите обстоятелства, именно „черпейки от техния живот вдъхновение за своите състояния”, според казаното в предговора към книгата отЧерниговският архиепископ Филарет. И тук унинието от „невъзможността”, реална или привидна, да подражаваш на светиите се претворява във вдъхновение да ги следваш в контекста на своя живот и своето време.

Желанието и подтикът ми беше да преведа* книга, разказваща за жени светици, живели и подвизавали се във време, твърде отдалечено от нашето, именно за да дам на тези, които ще четат книгата (и жени, и мъже!) надежда, вдъхновение и подкрепа в ежедневните им духовни борби и трудности. Да видим всички заедно един друг живот, различен от този, който виждат очите ни в реалния живот, а може би и в Църквата. И, възхищавайки се на тези истории, да повярваме, че животът в Христос е възможен за всеки от нас, тук и сега. Защото именно светиите чрез своята изключителност показват, че животът в Христос е възможен; възможен не теоретично, предполагаемо и някак си на книга, а реално, на дело, тук и сега; възможен не само за отделни избрани от Бога хора, а за всички нас, за всеки в неговата собствена мяра, сили, обстоятелства и разположение. Животът в Христос е възможен за всеки от нас, защото именно в Христос няма мъжки и женски пол.

Разказвайки за живота на жени светици, книгата по един особен начин поставя проблема за отричането от удобството и комфорта на личното битие, дори и в най-малкото. Защото без такова отричане всъщност няма борба със себе си, няма победа над себе си, няма „разпъване на стария човек със страстите и похотите”, няма вземане на своя кръст и следване на Христос. А за днешния човек, дори и за днешния вярващ, въцърковен човек, няма нищо по-трудно и плашещо от това да се откаже от удобството и комфорта, когато всичко в заобикалящия ни свят се стреми да направи живота ни колкото е възможно по-приятен, безболезнен и удобен.

Днешният свят, повече от всеки друг свят, ненавижда страданието, болката, болестта и смъртта, отхвърля и самата мисъл за края, прави всичко възможно да отклони човека от това да мисли за своя край, и още по-малко – за вечността, която ще последва, горчива или блажена. И естествено, в контекста на днешния живот едно житие на светия звучи меко казано неудобно, изобличаващо и плашещо, освен ако не се прочете като разказ за нещо отдавна отминало, като история и дори като приказка, като художествена литература. Но не и като възможност, като духовен шанс за съвременния човек. Още повече, когато четем как „девици, още не достигнали двадесетгодишна възраст, отглеждани в разкош и изнеженост с множество слугини, носили дрехи, по-нежни от самото им тяло, прекарвали времето си в своите благовонни покои” (св. Йоан Златоуст), са се отказвали от всичко това, обзети от любов към Христос. Ето защо да прочетеш житието на светията като реалност, значи да забиеш острието в собствената си съвест, в собствените грехове, в желанието и стремежа към леснота, материално благополучие, спокойствие. Но спокойствие, което е мнимо и няма нищо общо с Христовия мир, за който се моли Църквата. Четенето на житията на светиите именно като духовна реалност всъщност е изобличение на нашата собствена несъстоятелност.

Но виждането на собствения ни недостиг в служенето на Бога и подвизаването е нашият път не към униние и отчаяние, а към надежда. Към надежда, че по молитвите на светиите ще бъдем оправдани, помилвани и спасени, че от тях ще почерпим помощ и подкрепа в своето битие, в ежедневните си дела, в отношенията си с хората, в духовното израстване, в любовта Бога и ближните. С тяхна помощ ще можем да вземем своя кръст и да последваме Христос, както те са Го последвали, както се казва в общия тропар на преподобните. Защото именно светиите показват, че животът в Христос е възможен във всяко време, на всяко място и за всеки човек. Защото всеки от тях е можел убедително да каже: „Всичко мога чрез Христос, Който ме укрепява”.

*Авторката е преводач на книгата „Светици на Православието“ (изд. „Омофор“ 2014 г.)