Историческият път на Православието

Твърде малко паметници са ни оставили десетилетията, които отделят апостолското „начало“ на Църквата от средата на втори век. Почти нищо не знаем за ръста на Църквата тогава, за първоначалното развитие на организацията й, ученията и богослужението. Това дава повод на какви ли не „реформатори“ на християнството или на самопровъзгласилата се „научна“ критика да строи за тази епоха всевъзможни хипотези, да я възстановява и тълкува по своему. В нея задължително искат да видят някаква „метаморфоза“ на Църквата, разрив с отразената в Евангелието първоначална идея за християнството. Организираната Църква с нейната йерархия, учение, дисциплина – такава, каквато я виждаме отново през средата на втори век – според тях е продукт на „кризи“ и нагаждане към социалните условия. Разтопена и разпокъсана, вярата волю-неволю се отляла, както твърдят, във формите на мислене на тази епоха, „елинизирала се“, отразила в себе си потребностите и влиянието на приелото я общество.

Но в последно време всички тези теории разкриват все по-очевидната си несъстоятелност. И с все по-голямо внимание учените се вслушват в гласа на църковното Предание, което доскоро им се струваше тенденциозна, почти злонамерена измислица. Оказва се, че е невъзможно Евангелието да се отдели от Църквата. То – написано в нея и за нея – е свидетелство за вярата на Църквата, за нейния опит и не може да бъде разбрано извън този опит. Откъсите от молитви, знаци и символи по стените на катакомбите, няколкото послания на едни Църкви до други – всичко това днес се изявява в нова светлина, разкрива се като единно развитие, а не като редуване на кризи и разриви. Това, което не е било записано, е можело тайнствено да живее и да се съхрани и в непрекъснатата памет на Църквата, в самия неин живот и да бъде записано понякога столетия по-късно. Все по-ясно става, че Църквата е наистина първична същност на християнството, че не е необходимо тя да бъде „възстановявана“ или „оправдавана“ с помощта на откъслечни сведения, дошли до нас от миналото, тъй като само в нея самата, в признаването на нейната „първичност“ всички тези откъси придобиват смисъл и могат да бъдат изтълкувани правилно.

Започвайки с разрушителни критики на църковното Предание, науката постепенно достига до обратен резултат – утвърждава това предание като най-надежден, най-авторитетен източник на знания за християнството от миналото.

Какво знаем за тези първи десетилетия; за разпръснатите по онова време из цялата Римска империя църкви?

Отново, както в най-първия ден в Иерусалим, преди всичко виждаме християните „събрани в Църквата“ за Кръщение и Евхаристия. Чрез това двуединно тайнство – раждането от вода и Дух и преломяването на хляба – се определя целият живот на Църквата и живота на всеки от нейните членове. То не е един от аспектите на църковния живот, не е просто богослужение, а източник, съдържание и връх на всичко, което представлява Църквата, самото сърце на „първохристиянството“.

„Християните не се раждат, а стават такива“ – тези думи на Тертулиан ни обясняват защо редките паметници от онази епоха говорят преди всичко за Кръщението и Евхаристията. Хората ставали християни. А това означава, че в паметта на всеки от тях не можел да не се запечата денят, в който, след тайнствения растеж на семето, хвърлено в душата с проповедта, след съмнения, колебания и мъчения, той накрая пристъпвал към водата на Тайнството. В нея старият живот трябвало да умре, за да започне нов. Чрез нея се давало всичко – прощение на греховете, съединение с Христа, увереност в смъртта на самата смърт, опитност от възкресението и вечната радост, която никой вече не можел да отнеме. И всичко това било не абстракция или „идеология“, а действителност. Излизащият от кръщелната вода не бил вече сам. Тя го въвеждала в братство, в единство на любовта, в непрестанно общение. Такъв е и вечният смисъл на Евхаристията – винаги в Христа заедно с братята. Един хляб и една чаша – поделени между всички и всички съединяващи в едно. Спомен, претворяван в действителност, очакване – в Присъствие. И как би трябвало да звучат тогава думите на Благодарението, които произнасял предстоятелят над принесените дарове?

Те са дошли до нас от онази древна младост на Църквата: „Благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, които Ти ни яви чрез Твоя Отрок Иисус. Слава на Тебе во веки. Както този хляб, който е бил разсеян по хълмовете е събран и е станал едно, така да бъде събрана Твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство… Помени я, за да я избавиш от всяко зло и да я усъвършенстваш в Твоята любов, събери нея, осветената, от четирите ветрове в Своето Царство, което си приготвил за нея…“

От възкресение до възкресение, от Евхаристия до Евхаристия: целият живот на кръстения от този момент бил белязан с очакване на събранието, срещата, общението, изпълнението на любовта. Макар, погледнато отвън, всичко да изглеждало както преди и животът, както по-рано, да бил изпълнен с работа и грижи. В опита на Кръщението и Евхаристията всичко било осветено сега с нова светлина, напълнено с нов смисъл, преобразено от любовта. Всеки ден, всяко дело в него били крачка по пътя към последната победа на Идващия Господ, всяко събрание вече предугаждало крайното единство в любовта – на трапезата в незалязващия ден на Царството.

Именно затова единствено чрез евхаристийното събрание може да се обясни истински самото устройство на Църквата, „организационната“ страна на нейния живот. Само в светлината на Тайнството тази организация се възприема от християните не като проста и човешка – с началства, подчинени, авторитет и послушание, а като жив организъм, изпълнен със Светия Дух. В него всички човешки „служения“, всички човешки взаимоотношения стават проявление на този един Дух, служение на Самия Христос в Неговите братя.

Начело на общината стои Епископ. Неговата власт е особена. Поставен от апостолите или от техни приемници – други епископи – за своята Църква той е образ на Самия Христос – Глава и Източник на целия й живот. В църквата нищо не трябва да се върши без него, защото неговото служение, неговият особен дар се състои в това: чрез Тайнството да преобразява събранието на християните в Тяло Христово, да го съединява в неразривното единство на новия живот. Той извършва Кръщение, принася Евхаристийните дарове, раздава Даровете на събранието. С властта да извършва Тайнството неразривно е свързана и властта да учителства. Той учи събранието не от себе си, а от Духа; той е пазител на Апостолското предание, свидетел на вселенското единство на Църквата. От същия източник произлиза и дарът на пастирството: Епископът, както Христос, се грижи за всички заедно и за всеки поотделно. Той е живото средоточие на братството и общението между християните. „Към Епископа трябва да гледаме като към Самия Господ – пише Св. Игнатий Антиохийски в началото на втори век – защото епископите са поставени до краищата на Вселената, в единство с Духа на Иисус Христос.“ Затова „Нищо не правете без епископа в църквата. Действителна е само тази Евхаристия, пред която стои той или някой, поставен от него. Навсякъде, където има епископ нека има и община, тъй както там, дето е Иисус Христос, там е съборната Църква…“

В управлението на църквата Епископът е подпомаган от презвитерите – „старейшини“. Ако св. Игнатий уподобява епископите на Христа, то в презвитерите той вижда апостолите. Поставени (ръкоположени) от епископа, те му помагат във всичко, предават на общината неговото учение, грижи разпореждания.

Отначало християнството се разпространявало преди всичко по градовете и затова първоначалната Църква е именно градската община, събрание на християните около епископа. По-късно, когато числото на вярващите се увеличило и било невъзможно те да представляват едно събрание, градската община постепенно отделила от себе си подчинените й околоградски общини или „приходи“ (терминът е руски; у нас тези общини се наричат енории – бел.пр.). В тях презвитерите заменят Епископа, стават негови „пълномощни предтавители“, свързващо звено между него и енорията. По този начин – чрез тайнството на епископското ръкоположение – всички общини съхраняват своята органическа връзка с Епископа като благодатен носител на църковното единство.

След Епископа и презвитерите следват дяконите – „служителите“. Те са „ушите“, „ръцете“ и „очите“ на Епископа, живата му връзка с неговия народ. Сега почти напълно е забравено „социалното съдържание на общината. Единството на съвременната енория се ограничава с богослужебното събрание. Но в ранната Църква единството в богослужението било неотделимо от смата реална взаимопомощ, братство, обща грижа за бедните, за вдовиците, за погребението на братята, за сираците. Никой не бивало да участва в приношението на Евхаристията без да принесе реално своя дар: хлябът, който се претворява в Тяло Христово се отделял от „насъщния“ хляб, от тези плодове, които християните донасяли в събранието за общата трапеза и в помощ на нямащите. Дяконите имали грижата за разпределението на даровете, за помощта на бедните, за организирането на „агапе“ – вечери на любовта и словото, за укрепването на това действително единство на християните, което извира от тяхното общение в Тайнството.

Но ако, по думите на Св. Игнатий Антиохийски, „без епископ, презвитери и дякони няма Църква“, това не означава, че в Църквата активна е само йерархията. Всеки неин член има свое служение и всички те се допълват един друг в неразрушимо единство. „Има различни дарби, но Духът е един и същ, има различни служби, ала Господ е един и същ, има различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички… Но всекиму дава да се прояви у него Духът за обща полза… И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени … и всички с един Дух сме напоени“…(1Кор.12). Ето този идеал – за цялото, което не подчинява личността на себе си, но където самата личност се разкрива и намира себе си само в служение на братята – е идеалът на ранната Църква, в светлината на който е нужно да се разбират различните форми на нейната организация.

В посланията на Апостол Павел думата „Църква“ се употребява за обозначаване както на всяка отделна община, така и на всички християни въобще, тоест – на всемирната Църква. Това е така, защото всяка община, колкото и да е малочислена, в единството на Епископа, клира и народа, се осъзнава като въплъщение на цялата Църква, на Христовото Тяло на това място, на явяването и пребиваването там на Единия Христос. Всяка такава местна църква е убедена в тъждествеността на своята вяра, учение и живот с вярата, учението и живота на всички други църкви „разпръснати до краищата на Вселената.“ Където и да отиде християнинът, той вижда същия преломяван Хляб – „раздробяван, но неразделен“, чува познатото благовестие, „включва“ се в същото това единство. Един и Същи Христос събира братята навсякъде и в цялата пълнота на своя живот и Своите дарове присъства сред тях. Всички Църкви имат един източник и една норма: Апостолското предание Всяка може, чрез своите епископи, да се издигне до първото явление на Църквата – чудото на Петдесетница и Йерусалимската първообщина. Затова и всяка поотделно и всички заедно имат един неразделен живот, свързани са с една любов.

В тази мрежа от поместни църкви още в самото начало се открояват по-старите, представляващи своеобразен център на общението във всяка област. Тези църкви са по-непосредствено свързани с апостолите, по-стари и по-многочислени. В ония години настъпва залезът на Йерусалимската Църква. Но този първи и единствен по своето значение в християнската история център е наследен от нови. Това са апостолските „катедри“: Римска, Антиохийска, Ефеска и Александрийска. Особенно място има Римската, утвърдена с кръвта на Петър и Павел, „председателстваща в любовта“ – по думите на Св. Игнатий Антиохийски. По-късно Рим ще започне да претендира за вселенска власт и това ще раздели Църквата. Но тогава още нищо не чуваме за тези претенции. Никой не оспорвал авторитета и значението на Римската църква: тя е първа и старша, но в единство и равенство, като средоточие на вселенското съгласие на всички Църкви.

Разбира се, окончателното „оформяне“ на църковното устройство било още далече. В различните църкви се употребяват различни думи, наименования, определения. Но и в тази словесна неустойчивост отчетливо се откроява стройният контур на католичната – тоест вселенската и единна Църква.