Бежанците като огледало, в което се оглеждаме

От края на 2013 година България е изправена пред бежанска вълна, предизвикана от обстановката в Сирия. Отговорът на въпроса – какво всъщност се случва там – не е еднозначен и макар ставащото да се нарича по различни начини – конфликт, криза, гражданска война и др., това, което е неоспоримо, е, че говорим за човешка трагедия. Тъкмо в борбата си за физическо оцеляване част от сирийските граждани стават бежанци.

На фона на нарастващия поток от хора става все по-трудно да бъдат убедени европейците да правят разграничение между имигранти и бежанци. Броят на приетите кандидати за убежище ще e по-малък от 1% от населението на Европейския съюз, което е едва ли e непосилна бройка. От друга страна, предизвикателствата остават, защото предвид нестабилността в Близкия Изток и Африка, броят на бежанците ще се увеличава. Наред с посоченото, Европейският съюз губи контрол върху границите си, така че ще прииждат още бежанци, както и мнозина, които нямат убедителни причини да искат подобен статут.

Как да се разплете този възел без съвременна Европа да жертва ценностите, върху които е изградена, защото точно ценностите са тези, които раждат културите, а не обратното. И още, европейският разум по генезиса си е християнски, т.е. по своята дълбинна конституция той е християнски формиран.

Дали България, която е част от Европейския съюз, е изправена пред бежанска криза? Безспорно отговорът е: да. Неговата категоричност се доказва не само от статистическите данни (около 60% от българите не желаят бежанците), но и от действителната обстановка в страната. Хиляди имигранти и бежанци вече са в България, превръщайки се в огледало, в което всеки един от нас се оглежда. Две са основните проблемни ядра, които превръщат бежанската криза в хуманитарна: първото се отнася до социално-икономическите и политически измерения на случващото се, а второто ядро е свързано с опасността от напрежение на етническа и религиозна основа.

Относно първото проблемно ядро: още през 2013 г. в българското публично пространство трябваше да се даде ясно, недвусмислено разграничение между понятията имигрант и бежанец. Вместо това се роди смес от правни понятия, което закономерно доведе до пренасочване на разговора в чисто емоционалната плоскост. И тъкмо тази емоционалност на публичните обсъждания задържа вниманието на повърхността, а не към дълбочината, на която би трябвало да се анализират значимите въпроси. Ударението се поставяше върху факта, че има събитие, а не върху това какво да се направи, за да се избегнат отрицателните му последици, а също и – как се е достигнало до него. В тази насока от значение е и мониторингът на медиите, някои от които поднасят фактите не информативно, а манипулативно и така свободата на словото се употребява с користни подбуди: за агитация, чрез използване езика на омразата, фокус върху сензации с цел предизвикване на зрителски интерес и др.

За християните от основополагащо значение е библейският смисъл на свободата на словото. Осъзнаването на силата и вечността на словото пронизват цялото Свещено Писание – от книга Битие до книга Откровение: „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йн 1:1). В православното тълкуване става дума за предшестващото Слово, което се явява едновременно и Творящо, и инструмент на творението: „Рече Бог: да бъде… Тъй и стана…“ (Бт 1:3,6,9,11,14). В Библията всички земни реалии се съотнасят с небесните и в този смисъл е паралелът между Словото като „оръдие“ на Божието творение и словото като оръдие на човешкото съзидание и творчество. Като Логос Словото е извечно; като закон Словото е дадено на човека; като обозначение на предметите и явленията, т.е. като елемент, формиращ човешката мисъл, то е както плод на свободата й, така и източник на същата тази свобода, изначално дадена ни от Твореца. И тук е отговорността на човека: всяко слово, изобретено от него за обозначаване на създадените от Бога явления, не може да отнема или да изопачава истината, защото то е предназначено за познаване на Истината. Самото съотнасяне на словото със Словото, което е Христос, т.е. Истината, означава, че в Библията свободата на словото се осмисля като право на истина. Право да я търсиш и познаваш, да я придобиваш и свободно (както и отговорно) да я предаваш на другите.

За добро или не, днес медийният език е придобил изключителна мощ – и положителна, и отрицателна. За съжаление, това говорене, което замъглява границата между истината и лъжата, между доброто и злото, между справедливостта и несправедливостта, често е политически инструментализирано. Във връзка с това е и една от най-важните последици – увеличаване на ксенофобските и националистически прояви. Политическите партии също имат роля (макар и второстепенна) чрез позициите, които изразяват. Затова не е изненада опитът на някои от тях да се нагодят към (а след това и да паразитират) върху общественото настроение, като изразяват крайни и противоречащи на общия интерес постановки. Тук е и ролята (вече централна) на държавата и правото да ограничават подобни стремежи и да ги санкционират, когато се престъпват определените граници. Нарастването на националистическите тежнения сред българското общество води както до обостряне на криминогенната обстановка в България, така и до пораждане на етно-религиозното напрежение, което всъщност е второто проблемно ядро.

За личното и безличното отношение към другия

Темата за бежанците не се изчерпва само с нейните политически и икономически измерения, със законодателните инициативи и др. Хората, които имигрират, са принудени да се променят и адаптират към новата среда, ние пък, които ги приемаме – без оглед дали ни харесва или не – също сме принудени да се променяме. Ясно е, че става въпрос за идентичността, въпрос, който е не просто важен, а основополагащ.

Безразличното отношение и мълчанието ще ни правят съучастници всеки път когато от телевизионния екран разберем как се задушават хора в камиони „ковчези“, как се давят при корабокрушения, как умират от рикоширал куршум… Дори само един човешки живот да е загубен, а не стотици хиляди, както е в действителност, това вече е трагедия, в която сме не просто безмълвни наблюдатели, а съучастници. Ставаме такива, защото като християни не е важно дали човекът е християнин или не, дали е с редовен статут или не е. Друго е важното, че той е човешка личност и затова е нужно да защитим не само и не просто живота му, но и неговото човешко достойнство.

Източникът на човешкото достойнство не е в абстрактния хуманизъм, а у Бога. Хуманизъм, чието средоточие е човешката гордост, се превръща в егоизъм. Често приспособяваме Христос, адаптираме християнството, превръщаме го в идеология или в идеологически инструмент. Но в своята същност идеологията и религията са противоположни: идеологията е подмяна на религията. Самият акт на вярата носи характеристики, които формират неговата структура: първо, поражда се от свободата (това е свободен акт); второ, отношението е преди всичко към Бога (Който е абсолютно Друг) и към другите, и трето – става възможен чрез Божията любов, която се проявява чрез другите. Следователно, вярата винаги е нещо дълбоко лично, непосилно без дълбинен вътрешен опит, докато идеологията отхвърля личното като непотребно. Вярата вижда в другия ближния, докато идеологията вижда всички ближни като други, като далечни и безлични. Вярата започва от отделната личност и разбира се, стига до човечеството, но само след като признае безусловната значимост на тази отделна личност, само след като утвърди божествения й смисъл и цел.

Същността на християнството е в евангелския образ на Богочовека Иисус Христос, в образа на човека, обърнат към другия човек, за да съзре в него ближния и да положи в него смисъла и целта на живота си. „Кажи ми какво мислиш за Бога и аз ще ти кажа как се отнасяш към човека“, пише протопр. Ал. Шмеман [1], и още: „Говоренето за другия е винаги прикрита и маскирана автобиография“ [2]– думи на прот. Р. Бигович.

Няма съмнение, че тези, които са разпънали Иисус Христос, са били религиозни, но те и затова са го разпънали, защото Спасителят е изобличил измамната им религиозност, това, че са превърнали вярата в идеология. Иисус Христос е поставил човека по-високо от всичко, а враговете Му са очаквали от религията друго – ред, спасение на държавата и всичко онова, заради което се изисква безропотно подчинение на безлични закони. Показателно за нас е, че Спасителят е мълчал, Той не е проронил нито дума за държавата, обществото, историята или културата. Защо ли, може би защото това са компонентите в механизма на всяка идеология. Вниманието на Богочовека е насочено към живите хора около Него, но Той не говори за техните права, а им отдава Своята любов, показва им Своето милосърдие. Защо ли, може би защото Иисус Христос поставя човека (всеки отделен човек) над цялото човечество, над целия свят.

И ако сега през тази призма погледнем към бежанската криза, то дилемата, пред която се изправя всеки от нас (ако имаме мъжеството или още по-трудното: смирението да си признаем), е всъщност изборът между нашето лично или пък нашето безлично отношение към отделния човек. Вярата е единственото убежище на човека в този свят и ако я няма тази безусловна ценност на отделната личност, то сега или някога по-нататък, грижата за личността ще отпадне. И там вече се разстила тъмата на безличното, тъма, в която властва страхът, насилието, омразата и отчуждението, тъма, в която няма любов.

Няма страх в любовта…

Нашата вяра е вяра в Бога, Който е абсолютно Друг; тя е особено отношение, отношение на човешката личност към Бог, Който е същностно различен, същностно Друг. Като абсолютно Друг Бог се открива чрез историята на спасението и именно чрез другите показва Своята любов; Любовта към Бога е неделима от любовта към другите. Те вървят заедно, защото Бог винаги присъства в другите, проявявайки Своята благост и любов главно чрез тях. За това, че любовта към Бога и любовта към другите са неделими ясно свидетелства един от основните текстове на Новия Завет, определян като връх на евангелския хуманизъм на Богочовека Христос (Мт 25:35-45). В този библейски текст една и съща мисъл е изразена по положителен и отрицателен начин: „Истината ви казвам: доколкото сте сторили това на един тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили“ (Мт 25:40). Следователно, ако обичаме гладния, жадния, голия, бедния, поробения и чужденеца, обичаме Бога. Изказана по отрицателен начин тази мисъл гласи: „Истината ви казвам: доколкото не сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, и на Мен не сте го сторили“ (Мт 25:45).

Ако християнството се отнася към другите нетърпимо и с насилие, то ще загуби своята същност – Иисус Христос (т.е. Истината, защото за нас Спасителят е въплъщение и извор на истината) – и би се превърнало в идолопоклонство, защото само в името на идолите другите, различните, бежанците могат да бъдат презирани и прогонвани.

Възможно ли е да се опитаме да променим начина, по който мислим, да се отдалечим от светската справедливост и да влезем в Божията справедливост, където Бог действа по съвсем друг начин, като Баща на всички хора. Нашето човешко спокойствие, нашето задоволство, нашата радост не се постигат чрез освобождаване от другия, а в свободното ни отдаване на другия. Любовта е тази, която разчупва оковите на естествения страх от другия, тя е, която обезсилва омразата, национализма и ксенофобията: „Няма страх в любовта. Съвършената любов отхвърля страха“ и още от св. ап. и евангелист Йоан: „Който не обича, той не е познал Бога, защото Бог е Любов“ (1 Йн 4:8).

Тогава защо ни е трудно да отвърнем на Христовия призив към милосърдие? Отговорът е прост, натрапчиво ясен, но ние бягаме и от него, както и от ближния: любов нямаме…

Всичко, което вършим, е или по задължение, или по необходимост, според „делото на закона“, но не и от любов. Затова и всичко, което мислим, което изричаме, което правим, раздирани от смесени чувства на любов и омраза, с привкус на завист, озлобление, страх и отчуждение, няма как да стигне до Бога.

Милосърдието стои по-високо от състраданието, а любовта към враговете (като висша проява на милосърдие) е по-голяма и от земната правда. Строгостта на закона е безспорна, но дали тя е достатъчна? Защото на закона можем все някога да се научим, но ако сърцето е вкаменено, то как ще проявим милосърдие? И обратно – ако сме милосърдни, то едва ли ще престъпим закона. И накрая, ако дори изпълним целия закон, но сме жестокосърдечни, тогава не сме ли всъщност онези религиозни хора, които разпънаха Христос?

Зная, че е трудно, определям се като християнка, но съм като тези последните. Бежанците се оказаха огледалото, в което се оглеждам…

Как обаче да „излезем от себе си“, от своите институции, от своите идеологии, от своите страхове и да проявим лично, а не безлично отношение към другия?

Всъщност това е главният проблем, който бежанската криза поставя пред нас. Тя едва ли ще бъде преодоляна с нов морален и правен кодекс, друго е нужно: нов, общ за всички етос. Става дума за жизнена позиция спрямо Бога, спрямо човека и спрямо света.

Може би първата крачка е да се опитаме да разберем поведението на разбойника отдясно, да се вгледаме в себе си. Защото ако при Бога всичко се дава по милост, то при човека всичко се възприема чрез вяра.

Бележки

1. Шмеман, Ал. Религия, идеология, личност. – В: Православие.БГ.
2. Бигович, Р. Църква и общество. С., 2003, с. 47.

Визитка

Доц. д-р Клара Тонева е преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ по история на религиите, нехристиянски религиозни учения, религия и екстремизъм и др.  Автор е на книгите „Мюсюлманката между традицията и модерността“ (2004); “Ако любов нямам…“ (2006); “Въведение в Православното догматическо богословие“ (2007); “Църквата – общност на любовта“ (2008); “Ислямската представа за Иисус Христос (Православно-богословско изследване)“ (2011) и студията „Етиката на Мохамед“ (ГСУ, БФ, т. VІ. С., 2008). Член е на: Съюза на учените в България, Центъра за изследване на новите религиозни движения в България; Центъра за изследване на религиите при СУ „Св. Климент Охридски“ и др. Носител на ректорска награда за млад учен за 2005 г. от фондация „Св. Климент Охридски“.