Защо източното църковно пеене е едногласно?
Източното църковно пеене е древната форма на богохваление, изпълнявана в храмовете на християнската Църква. Неговото богатство е изградено през многовековната традиция на тази музика. Един от основните атрибути на това пеене е неговото едногласие.
Едногласието е присъща черта на голяма част от фолклорните традиции на народите по света, на професионалната неевропейска музика (напр. индийската рага, узбекския макам), на западния григориански хорал и руския знаменен разпев. Вокалната линия на източното църковно пеене се утвърждава единствено и само като едногласна, или монодийна. Този вид пеене не се развива към многогласие, каквото явление се наблюдава на Запад [1 ]. В източното пеене всички църковни певци пеят заедно – на един глас. Дори хоровите изпълнения на това пеене са едногласни. Разбира се, този вид музициране е обусловен от стремежа на християните да бъдат в единение, да пеят с „едни уста и едно сърце” на Бога. Трябва да се спомене и това, че едногласната вокална линия е много по-монолитна и по-разбираема от многогласната (богослужебните текстове се чуват по-отчетливо).
Източното пеене „не допада за хармонизиране на няколко гласа, понеже хармонията го задушва и то губи от своята прелест и красота” [2]. При такова хармонизиране източното църковно пеене престава да „бъде себе си” и губи от своята музикална идентичност. Затова без да се отричат достойнствата на някои хармонизирани изпълнения на тази музика, църковните певци не би било редно да ги практикуват постоянно и често. От това би изгубил специфичният характер на едногласната музика. Мнението на някои специалисти като изтъкнатият музиколог професор Стоян Брашованов (†1956), че „източно християнската музика не отбелязва високо историческо развитие – тя не се домогва до многогласен стил, до по-сложни форми, до оползотворяване на инструменти” [3] е в разрез с правилното разбиране на православната едногласна църковна музика.
Макар че в източното църковно пеене не се използва многогласието в западноевропейския му вид [4], се използва т. нар. исон (гр. ез. „равно”), който е вид двуглас. Исонът (или исото) „е музикално явление в осмогласното църковно пение от голяма художествена стойност.” [5] Исонът служи за опора на мелодията. Той е статичен, когато се държи постоянно върху основния тон на владеещата гама, и променлив, когато се мени под въздействие на преминаващата в друг тетрахорд [6] мелодия. Преди много години в църквите на древните православни патриаршии, освен чин на певците, е съществувал и такъв на исократите, които са пригласяли на певците. Употребата на исон в църковното пеене е вид двуглас.
В християнството простотата е свързана със смирението и кротостта на човека. Простотата, казва св. Йоан Кронщадски, е най-голямо благо и достойнство на човека. Принципът на простотата е валиден и в сферата на изкуството. Това качество е търсено съзнателно от мнозина творци. Затова неслучайно Леонардо да Винчи нарича простотата крайна степен на гениалност. Едногласието в църковната музика сочи именно на тази простота в музикалната форма и изказ. Тя подпомага човека в устрема му към Небесното отечество. Един от най-изпълняваните съвременни класически композитори, православният християнин Арво Пярт твърди: „ Открих, че е достатъчно да се изсвири само един-единствен тон. Този един тон, тишината или мълчанието ми вдъхват спокойствие. Работя с малко материал, с един глас, с два гласа. Строя с най-примитивен материал…” [7].
Духовното въздействие на източното църковно пеене е факт, почувстван и разбран от не малка част богомолци, посещаващи християнско богослужение. За това въздействие не малка вина има едногласната форма на това пеене. Пеене, което е пазител и продължител на древната традиция на църковната музика, чрез която се е възхвалявал и ще продължава да се славослови Творецът на всичко видимо и невидимо.
Бележки
1. Многогласна е и традицията на руското т.нар. партесно пеене, при което всеки изпълнител пее своята партия (например тенор, баритон и бас).
2. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с. 54.
3. Брашованов, Ст. История на музиката.С., 1946, с. 28.
4. В източното пеене се използва специфично осмогласие, което е систематизирано от св. Йоан Дамаскин (8 в.) и няма общо със западното многогласие. Осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми).
5. Богоев, М. Цит. съч., с. 54.
6. Звукоред от четири тона в обем на кварта.
7. Хелмут Хопинг, „Музика от безмълвието“, Портал Култура