Лъжица катран

Вас не всички ви познавам, затова нищо не мога да твърдя така на едро. Но познавам донякъде лицето, което ме поглежда от огледалото. И смея да твърдя с голяма сигурност, че то не е истинско това лице. Пълно менте е. Щото нали една от много обичаните песни на оня „славей“ така говори – „не сме безгрешни, но сме истински“. Не, не съм истински. Ако бях истински, охоо. Само си викам дано. Тогава, тогава… Тая е друга песен. Ама какво значи добро същество? Вие познавате ли добри или истински същества? И на мен това същество може да ми се струва добро, но за друг да е зло…

Обаче познавам много лица, дето си я тананикат тая песен на Васил и дори да не са я чували никога, пак така смятат. Да не й правя сега литературен анализ, ама тя се опитва да бъде християнска с израза „обичаме и тези, дето ни нападат“. Което обаче е псевдохристиянстване за нископрофилни индивиди. Между другото, едни високопрофилни интелигенти също ме навеждат към тия размисли за псевдото. Припокриват се ниското с високото, но да не обиждам. Самият факт, че лирическият аз заявява, че обича и враговете си и го твърди така уверено, навежда на мисли, че се стреми към признание за своята доброта. Добър съм, казва ми човекът, каква ще ми е наградата за добрината? Сделка иска.

Истински е човек, който не се съмнява в Божията воля и присъствие и не търгува с добрините си. Който е благ, смирен, кротък. А у мен само киселина, гордост и вироглавост. Но по навик си слагам маска на благост и смирение. Или в по-добрия случай Бог ми дава малко спокойствие понякога. Вярвам, Господи, помогни на неверието ми. В следващия миг вече съм срещнал някого, той ми е казал нещо накриво или ми е пуснал някаква материалистическа философска мисъл да ме трови и малката лъжичка катран е турена в кацата с меда. Отравя го целия. Бог е казал да бъдем солта на живота, а не маята на живота, нито закваската на живота или лактобацилус някакъв. Не. Сол трябва да сме. Но от съмнението солта губи силата си.

Психоаналитиците и авторите на мотивационна литература припяват същата песен като Васил, но по един по-завоалиран, перфиден и комерсиален начин. Ти, казват ми пишман писачите на бестселъри, трябва да се обичаш такъв, какъвто си. Ти трябва да бъдеш себе си. Което означава – като ти се прави нещо долно, прави си го, просто си такъв, като онази притча за жабата и скорпиона – ми такава си му е природата, да жили, не можеш да вървиш срещу себе си. Отвратителна идея.

На 99 процента ако си чудесен, а 1 процент е катранът у теб, целият си развален, приятелю от огледалото. И нямаш право да твърдиш, че си истински. Истинските хора не твърдят такива неща за себе си. Единият процент катран в моята собствена душа се нарича съмнение. Понякога то ме води до малодушие, а оттам и до маловерие. И втасвам отвсякъде.

Така, както ви се правя тук на големия праведник, в следващия момент вече съм размазан, но вие това не го виждате. Вие на пръв поглед виждате само тази страна, която ви позволявам да видите – критикарската ми и заядливата ми страна. Знам, че не я харесвате. Моята гордост ме кара да критикувам. Убеден съм обаче досущ като Умберто Еко, че авторите в текстовете си се разкриват повече, отколкото предполагат. И че читателите виждат повече, отколкото авторът е вложил. И така ви става съвсем ясно какъв съм и що съм. Разбирате тогава и онова за съмнението ми. И се досещате и за малодушието ми. Но какво да направя, като не мога да бъда единен, цялостен и да пиша под всяка онлайн молитва „амин“. Нито ми иде отвътре да раздавам интернет благословии. Нямам право на такива думи. Благославя свещеникът. А моето бойно поле са всички останали думи.

Трудно е да се постигне баланс в писането. Особено от неуравновесена личност като мене. Простете, исках да кажа лице. Не съм личност. Ако бях личност, нямаше да се съмнявам, вярата ми щеше да е непоклатима и да имам жива връзка с Христос и светиите, застъпници с молитвите си. С писането на есета за моята собствена вяра в действителност се опитвам да си я обясня за себе си. Вид самоизследване. Има ли я изобщо или е само илюзия. И това е поредната примка на лукавия. Да ме накара да си задавам ето такива тъпи въпроси. А толкова много доказателства да съм имал, така ясно да ми е показвал Творецът на всичко видимо и невидимо с десетки години, че светът е създаден с промисъл и че моята роля е да придобивам дух смирен, за да спася другите около себе си. Свидетелства за Бога като пътни знаци, ярки, огромни. Те са лични, те не се преразказват. А в минути на отстъпление просто ги забравям и пращам назад в съзнанието си, да не ми пречат на вкисването.

Бой е животът. Борба, война, битка след битка. Не го разбирам другото, вегетирането, живуркането. Може би възприемам прекалено емоционално този свят, с такъв темперамент съм се родил, понякога ми пречи, но понякога ми е от полза. Опитвам се да потискам емоциите си, когато е необходимо. И се опитвам да не забравям тази първа истина – животът е война. Дяволът почва да ми бие шамари, да ме приспива и успива, а аз вместо да му отговоря с куршумите и бомбите на св. Ефрем Сириец или молитвеника, или акатистите, свалям гард и унивам. Усещам, че трябва да стана, когато вече съм прекалено много изпребит. Когато вече няма накъде повече и съм цял до уши в кал. Само че неговата цел е смъртта, крайната смърт на душата ми. И от тая война само с Божията помощ се излиза победител.

Примката е средство за улавяне на животно. Вид капан. За да се направи добра примка, трябва стоманена тел. Животното си върви кротко по пътечката, нахлузва си примката на шията и не може да помръдне. Дяволът ни прави такива стоманени примки, в които ни улавя по нашите пътеки криви. Ден след ден, час след час. Неговите са най-разнообразни и са навсякъде. Няма скриване, няма отърваване от тях. От нас се иска нещо дребно, да внимаваме. Но то не е никак дребно и изисква усилие на волята. И това е което наричат подвиг. Има и малки подвизи за нещастници като мен. Утре е сряда. Ще успея ли да се лиша от нещо? От завистта си, от страстите си?

Само Христос, друго няма. Няма рокендрол и опера. Няма джаз и блус. И попфолк няма, щото сме грешни и фалшиви. Каквото и да се случва тук, каквито и беди да ни сполитат, каквото и щастие да изживяваме, ако сме внимателни през всяка една минута от живота си и пазим очите си, устата си, сетивата си, ще бъдем близо до Христос, до Господа на всичко, ще сме част от Него и от Църквата Му. Това не е игра, а вяра на живот и смърт. Превръщам го понякога в лукава игра, обръщам гръб на Христос и, разбира се, почвам уверено да губя в нея.

Разказах ви толкова объркано нещата днес, че не знам дали ме разбрахте. Надявам се, стигнахте дотук. Пазете се.