Тъгата и радостта – светлите пътеки към Бога

Тези две състояния са като двете страни на една и съща монета. Без едното не можем да изпитаме и другото, сякаш… и двете са светли, и двете – пътеки към съкровеното и същественото в самите нас и в живота.

Когато сме тъжни, обикновено имаме нужда от утеха и отправяме поглед към Бога… Опитваме се да разберем нещо, вглъбяваме се. Понякога имаме чувството, че грешим и търсим решение. Разговор с приятел или близък човек също ни помага. Тогава най-често се чувстваме сами, но не сме – един от парадоксите на земния живот… Във всеки случай – търсим уединение, но имаме нужда и от общуване.

Когато сме радостни, също искаме да обикновено да го споделим. И се обръщаме към Бога, ако сме вярващи – този път, за да благодарим! Отново търсим причините и се радваме, че с нещо навярно сме заслужили радостта си, че в нещо сме постигнали успех… Спомняме си понякога и тъгата си – именно в момент на радост, и ни изпълва благоговение пред висшата мъдрост, която ни дарява с възможност за всички състояния, за полюси, чрез които да опознаем живота по-добре и в дълбочина.

Казват: „Споделена мъка е половин мъка, споделена радост – двойна радост.” И дано е винаги така! Колко красив е Божественият промисъл! И няма нищо, което да остава „отвън” – отвъд радостта и тъгата – ако се замислим… Те са толкова всеобхватни, че побират всичко в себе си! Двата полюса на живота, в които се раждаме и умираме като човешки същества… Всеки успех и неуспех, всяка грешка и всяка прошка, всяка обич и всяка липса на нещо важно в душата и сърцето… Всяка глътка въздух, с която жадно утвърждаваме живота си понякога, както и всяко отпускане на ръцете и мислите ни в отчаяние… Всяка борба! Всяка загуба и победа с цялата условност на тези понятия – поне за мъдрите.

Дори в двата най-големи християнски празника можем да видим отразени тези две състояния – на Рождество Христово се радваме, заради Въплъщението на Спасителя, а преди Възкресение Христово скърбим, заради онова „Разпни го“, заради Христовите страдания на кръста… А след това – в самата нощ на Възкресение отново е на първо място радостта – като венеца на Живота!

Те заедно, „омесени” като в едно общо тесто, са хляба на земния ни живот сякаш – или може би хлябът и виното… Сладкото и горчивото. И е трудно да отидем „отвъд” радостта и тъгата, но понякога се случва и това… Там някъде, отвъд тях, ни чака и обича Бог. В Началото, по Средата и в Края на Пътя ни… Ту тъжен, ту радостен, раждащ се и отиващ си, но винаги – Живот, който е събрал в себе си богатството на всички цветове. Както Дъгата се ражда от срещата на слънчевите лъчи и дъжда (сякаш между усмивката и сълзите) и белият цвят се разпада изведнъж по необясним начин на пъстър „букет” от цветове. Да не забравяме – именно тя, дъгата, е тсимволът на Божието обещание, че Той няма да ни изостави и ще бъдем спасени. На какво повече да се надяваме, отвъд тъгата и радостта? Животът ни ще продължава в посоката на вечността…