Кой е моят враг
С решение на Министерския съвет от 19.01.2011 г. датата 1 февруари беше обявена за ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим в България. Тази дата не е избрана случайно – тя влиза в историята с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици, когато през 1945 г. Народният съд осъжда на смърт без право на обжалване тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени същата нощ.
От години началото на февруари отключва едни и същи ожесточени спорове – за действителния брой на жертвите на комунизма, за броя на жертвите на предишния режим, за зверствата на властта преди 9 септември 1944 г., за зверствата на властта след 9 септември 1944 г., за Народния съд и неговата легитимност, за Русия, за Европа, за агентите на властта в църквата, за канонизирането на убитите от комунистическия режим духовници, за паметниците…
Идеологизираните “анализи” ровят с настървение дори в паметта на жертвите, за да обезсилят трагедията и да оправдаят издевателствата върху тях. Страданието на невинни хора, държавният тероризъм, престъпленията срещу личността и злоупотребата със закона за политически цели цинично се обясняват с политическата конюнктюра, с основанията на едната власт и на другата власт. Така с днешна дата се оказва потребно да измерим кой тежи повече – дали разстреляният Вапцаров, безследно изчезналият Гео Милев и другите жертви на държавния терор преди септемврийската дата, или осъдените от народен съд и убитите без съд интелектуалци след нея. Това е опасен цинизъм.
Изглежда сякаш не стореното зло е предмет на историческа оценка, а нашите политически предпочитания; сякаш нямаме проблем със злото, а само с конкретните му цели. Изглежда сякаш мислим, че има добри причини и лоши причини за злото. Така ли мислим наистина? Защото ако е така, няма да го избегнем отново. Както говореше един съвременен сръбски богослов, проф. Радован Бигович: “Рационализацията на злодеянието е по-лоша от самото злодеяние, самооправданието на насилието – от самото насилие, а справедливата война – от войната на вярата. Най-голямата вина и най-лошата съдба за отделния човек или народ е увереността му, че няма вина. Това е знак, че духовните сили са изчерпани, че е умъртвено всяко желание за промяна и преобразяване, знак за пълното предаване и подчиняване на природната стихия на „вечното връщане към едно и също”.
Дебелянов е издълбал с поезията си една от най-тъжните емблеми на войната – фразата “мъртвият не ни е враг”. Интуицията на поета изговаря трагедията на човека в падналия свят: злото губи сила само в смъртта. Това е така, защото силата на злото идва от човека. То няма своя природа, собствен живот – за да действа, злото има нужда от нашия избор.
Смъртта прекратява войната, но ние успяваме да я изхитрим, като поддържаме жертвите живи в ума си – не за да ги помним и жалим, а за да ги противопоставяме; и така да продължаваме войната. Затова датите за припомняне не ни дават уроци, не носят прошка и помирение с миналато, а копаят нови окопи.
В днешните спорове за абсолютни права върху интерпретацията на близкото минало вече е казано всичко. Но казаното е безполезно. То все така пропуска целта и се изгубва, защото е сляпо за живота и за болката на другия. Омразата винаги пропуска целта – разбира се, ако целта е истината.
Един терор не може да бъде по-добър или по-лош от друг. При всяка власт убитите заради свободата на съвестта и политическите си убеждения, са жертви. Убийството без съд и присъда е престъпление. Затова и разговорът за миналото, ако някой държи на този разговор, е невъзможен, когато е наполовина. Затова и споровете няма да свършат, докато спорещите стоят на позиция и водят война за победа на своята историческа версия. Такава победа е невъзможна. Ако пък се обединят всички версии, ще получим история, която се състои само от жертви или само от палачи. Очевидно и този подход не работи. Тогава кой?
Борбата за контрол върху историята е обречена, но това може да се види само в дългосрочен план. В краткосрочната перспектива е просто мрак. Само прошката може да внесе светлина в този мрак. Пътят към свободата от миналото минава през прошката; само в нея е възможно истинското проглеждане за смисъла. Прошката не е средство за заличаване на миналото, а спасение от волната и неволна лъжа, от идеологическото заслепение с неговите лукави прокурори – омразата и двоедушието. Тя е изцеление – най-вече на този, който я дава – и възможност да живеем според вярата на християните в това, че справедливият съд за човешките дела принадлежи на Бога, а християнството се познава по любовта към враговете.
“Кой е моят ближен” е въпрос за основната Христова заповед – да обичаме ближния си като себе си. Знаем отговора. Но имаме нужда да помислим и по въпроса “кой е моят враг”, за когото тази заповед също се отнася. Има нужда и да я изпълним. Ако не Църквата, кой може да бъде пример за това?