Монах Михаил в „Гласове“

Разговор с о. Михаил (Хаджиантониу) в предаването Гласове – стенограма от неизлъчено предаване.

Отец Михаил, след бомбардировките от 11-ти септември – терористичния акт в САЩ – светът вече не е същият. Така говорят всички и много са гласовете, които казват, че това са последните дни – говори се за Апокалипсис. Вашият коментар за тези много тревожни събития.

Според мен съществува реална връзка между случилото се в Америка и есхатологичните събития, които ще наблюдаваме в целия свят. В Гърция разбрах, че това е не само мое мнение, но най-неочаквано ми се обаждаха хора, които дори нe бяха свързани с Църквата, и ме питаха дали събитията в Америка не се отнасят към Гл.18 от Откровението на св. Йоан Богослов, където се говори за Вавилон. Въпреки че мнозина клоняха към тази мисъл, исках да разбера причината, която караше хората да са така убедени, че тази глава се отнася именно за кулите-близнаци в Ню Йорк. Независимо дали случилото се в Америка наистина е свързано с Гл. 18-та, налице са много други признаци, които като цяло водят към извода, че наистина сме свидетели на някои есхатологични събития. Този въпрос ме занимаваше преди няколко години и затова отидох да го обсъдя с един почитан старец – стареца Паисий: "Дядо, наистина ли приближава краят?" Той отвърна: "Да." Но старецът учеше хората да не се страхуват преди настъпването на онези три години и половина на Антихриста, представителя на дявола, но да пазят своя вътрешен мир, естественото си поведение, връзката си с Църквата и главно – да не таят грехове в сърцата и съвестта си. Тези три години и половина на Антихриста ще са трудни, но не само натискът на дявола ще бъде засилен. Щедро ще ни се даруват и Божието присъствие, и благословията Божия, т.е. Христос ще дари на Своите хора Божествената Си благодат по начин, неизвестен до идването на онова време. Казах на стареца Паисий: "Мога ли да попитам за по-точно определяне на годините?" Той отвърна: "Аз ще умра и няма да го видя, ти обаче преди да умреш, ще го преживееш." Следователно и в масовото съзнание на обикновения народ, и в индивидуалното съзнание на редица хора се поражда чувството, че нещо се организира, планира, осъществява, като всички имат съзнанието, че става дума за нещо опасно, съмнително, лошо. Бих си позволил да поставя една, нека я наречем, диагноза: да, полека-лека времената навлизат в един есхатологичен развой. Смятам, че събития като с кулите-близнаци принасят за това развитие, а предстои да се случват и други подобни. За да се сбъднат думите на стареца Паисий, който ми обясни светкавичното развитие на промените към края. Но тъй като Бог не иска Неговите раби да страдат много, триумфът на антихристиянските явления ще бъде светкавичен. Нещата ще се случват много бързо. Събития като тези в Ню Йорк позволяват тези промени да насочват цялото човечество натам, накъдето желаят и дават възможност за решения, които иначе биха изисквали много време. Според мен, да, съществува връзка.

Много хора смятат, че терористите са религиозни фундаменталисти и са фанатици. Каква е разликата между религиозния фанатизъм и същинската дълбока религиозност?

Със сигурност може да кажем, че всеки фанатизъм принизява човешката личност. Без значение дали е национален, шовинистичен фанатизъм или културен, той се крепи на: "Ние сме първи, всички останали са след нас." Дали ще бъде футболен фанатизъм или религиозен, той винаги разкрива принизена личност и незрял човек. Следователно, за мен главният проблем във фанатичните религиозни кръгове е въпрос на култура, не на религия. Проблемът би могъл да се постави и по-точно: "Защо религиозните среди привличат хора, които се фанатизират?" Истина е, че в религиозните кръгове откриваме развит фанатизъм. Живял съм по светите места – Синай, Израел, Александрия. Там имаше евреи, които се отнасяха много добре с нас. В манастира често работех заедно с тях във връзка с техни научни изследвания в библиотеката, за архитектурни проучвания и други подобни. В Израел имахме проблем единствено с религиозните евреи. Те не само не можеха да се държат с нас, да речем, благородно, да ни възприемат нормално, а освен всичко друго при всяка среща ни заплюваха. В Кайро пък опознах благото разположение на арабското сърце. Много пъти, например, в някой сервиз сме показвали повредена част от колата и сме питали: "Това се развали, имаш ли го?" И сме получавали отговора: "Заповядай за малко вътре, моля те." Аз пак: "Имаш ли такава част?" А той пак: "Заповядай, влез, да те почерпя една кока-кола, един чай, защото човек, посветил се на Бога, носи в себе си благословение." Това се е случвало много пъти. Имахме проблем единствено със съзнателните мюсюлмани, които пускаха бради, молеха се по пет пъти всеки ден, постеха през Рамадана и спазваха всички предписания на Корана и Хадита. Стигнаха дотам да убият преди десетина години немалко гърци, като твърдяха, че земята на Египет е свещена, мюсюлманска и на нея няма място за други. Подобни неща ще открием и сред християните. Виждаш сред тях хора здрави и им се радваш – те обаче се срещат преди всичко в обществото, всеки на своето място. Когато влезеш обаче в църковните среди, пространството изведнъж се затваря. И виждам, че и при християните се получава същото както при евреите и мюсюлманите. Тогава възниква въпросът защо нашето религиозно общество става разсадник на фанатизъм. Трябва да вземем предвид, че в Корана и в ислямската философия по принцип съществува основа, извор за фанатизирането на вярващите. Евреите, от своя страна, оправдават фанатизма си с това, че били теократичен народ, и казват: "Нас, евреите, Яхве ще ни направи господари на Земята." И в този случай фанатизмът е разбираем. Христос обаче дойде да проповядва свобода, братство, висота и духовно благородство. Защо тогава и в нашето религиозно общество се среща фанатизъм? Другите може и да ги оправдаем, защото сме ги виждали в Кайро, в Йордания и в Сирия да излизат от джамията ожесточени, тъй като истинският мюсюлманин служи на исляма със сърцето си и е готов да вземе дори меч в името на вярната служба. Съзнателните вярващи са наистина проблем за тяхното религиозно общество. Но мен ме боли фактът, че фанатизмът вирее и при нас. Ако някой иска да реши проблема със заплахата на религиозния тероризъм, трябва да си постави за цел да повиши религиозната култура на това общество и тогава ще постигне решение на проблема. Явор Дачков: Какво значи религиозна култура? Това е много интересно. Отец Михаил: Религиозна култура означава, когато другият говори, да не го прекъсваш. Започва се от това първо стъпало, за да стигнем до второто – да позволим на отсрещния да казва своето мнение. След това, полека-лека, да изградим един диалог в нашето религиозно общество, който понастоящем не е разрешен. Т.е. да постигнем култивираност и благородство, така че всеки член на обществото, когато навлезе в религиозното пространство, да почувства как сърцето му се отваря, а не се свива и не търпи принуда. Тази свобода, тази непринуденост и духовното благородство ще научат хората, че всяко нещо, което те фанатизира, те принизява. А всяко нещо, което те възвисява, е победа на духа. Следователно, да приемеш другия, да уважаваш религиозното му чувство е не само човешки дълг, но и при всички случаи духовен успех. В случая говорим за чисто човешки истини. Още по-голяма е необходимостта от тях, ако ги пренесем в духовното. Значи първо трябва да направим хората благородни, психически здрави и едва след това да говорим за духовни явления и факти.

Сещам се за едно изречение от един руски свещеник: "Преди да се обожим, трябва да се очовечим." Това ли имате предвид?

Да, това имам предвид. Много хубаво го е казал руснакът. Ще го кажа и другояче. Посещавах театъра в Епидавър. Много харесвам трагичния жанр, театъра. Мога да добавя – и проблематиката на Еврипид, и някои други трагици. И Софокъл също. Направи ми впечатление, че когато и да отидех, никога не срещах нито свещеник, нито религиозни хора, поне от тези, които имат вид на религиозни. Попитах една компания: "Защо ревностните християни, тези, които си личат, че са християни (за нещастие, само външно), защо никой от тях не ходи на театър?" "А-а-а – отвърнаха ми те, – считат го за идолопоклонничество." На такива хора трябва да им заключим църквата, да им направим училище, да ги сложим на ученически скамейки и да ги научим да се радват на прекрасното, където и да го срещнат; да не се боят от красотата, от вдъхновението, от оригиналността, от свободата и чак след това – когато вече могат да влизат и в театър, и в кафене, без да нарушават своя вътрешен мир и красота – да изнесем ученическите скамейки и да им говорим за Христа.

Много хора ще ви кажат, че съвременният свят не се отличава с особена красота. Как да откриваме всеки ден около нас има ли красота? Може ли това да се научи?

Ако критерият ни е външен и търсим красотата само в пространството край нас, тогава по-вероятно е да не я намерим никога. Човекът днес е притиснат много, живее по една утвърдена всекидневна инерция, така че и да срещне красотата, няма да намери време да й се наслади. Говорим за красотата, която се ражда отвътре. Много добре е поставил въпросът св. Йоан Златоуст, когато е говорел на антиохийците. Имал е около десет хиляди слушатели. Попитал ги значи: "Кое е истинското щастие? Да предположим, че човек намери извор на злато в собствената си стая и вади оттам, колкото иска. Купува жилища, издига палати, купува роби (тогава са купували и роби), предвожда шествия и при всяко излизане в града хората го гледат с уважение. Накрая отива в Константинопол, купува благороднически титли и накрая избира най-прекрасната жена. Постигнал ли е този човек щастието?" И отговаря: "Не. Истинското щастие се гради върху спокойната съвест, иначе – казва – каквато и красота да преживееш, в смутената съвест остава много малко от нея, за да й се насладиш." Св. Йоан Златоуст дал един съвет на антиохийците, който намирам за много по-необходим днес: "Погрижете се да успокоите сърцата си и да въведете ред в съвестта си." Спокойната съвест може да се наслади на красотата, била тя и най-малката – да й се наслади дълбоко, в цялата й широта.

Доколкото разбирам, покаянието е един от пътищата за такова пречистване. Съвременният човек обаче се пази много от мисълта за покаяние. Как бихте обяснили този акт? Много хора смятат, че той е самоунизителен за човека.

Наистина съвременният човек има много причини да се страхува от покаянието, защото целият съвременен начин на мислене е построен върху егоизма. Само че този егоистичен феномен се оказва донякъде трагикомичен. Не знаеш дали да се смееш, или да плачеш. Гледаш в съвременния човек самоубеждението, че е свръхчовек. Всичко можеш да направиш – казва му днес светът. Но същият този човек от най-малката спънка в живота се смущава, разочарова и е готов да угасне, да изчезне. Това, горе-долу, според мен, е начинът на мислене на съвременника. Такъв човек показва най-вече липсата на изградена личност в себе си. Егоизмът не е тъждествен с личността. Егоизмът е болестно явление, болен израз на човека, а личността, здравата личност, е красива и при всяко едно положение нейният израз – физически, духовен и социален е естествен. В търсене на своя естествен израз личността, а не егоизмът, изграден от общественото мислене или като личен избор на нездравия човек – тази здрава личност неизбежно ще срещне духовните събития в своя живот. Веднъж при мен дойде едно момиче, адвокатка, и започна разговора по много хубав, оригинален, радостен начин: "На 28 години съм и не мога повече да се правя, че нищо не се случва в живота ми. Случва се и трябва да сложа ред и в сърцето, и в духовния си живот. Не мога да заобикалям една цяла реалност." Много е показателно и представително за здравата, естествена човешка личност. Колкото и да се прави, че в живота й нищо не се случва, в един момент ще се наложи да изгради нещо духовно в себе си, т.е. да сложи ред в сърцето си, а това ще стане чрез връзката й с Бога. Иначе, където и да търси човек, където и да отиде, в сърцето си винаги ще носи една празнота. Колкото и да не му харесва на човек да слуша и да мисли за това, той е сътворен от Бога с предначертание, с определена цел. На човек му се ще хем да живее както му харесва, хем да завърши живота си както му харесва. Това е съвсем естествено решение и заключение на неговия егоизъм. Но за нещастие, живее ли в несъгласие с волята Божия, това има своите последствия, които се увеличават особено много към края на живота му. Пожелае ли да разбере тази истина по-рано, печели време, сили и може да се бори много повече за духовната си красота.

Добре поставихте въпроса, насочвайки духовения мир на съвестта и духовната красота към покаянието. С цялата си искреност и реализъм, ако мислех, че е възможно нещо друго да изпълни и направи по-добро и по-красиво човешкото сърце, в този момент бих го казал. Близо тридесет години съм монах, общувал съм с най-различни хора и съм се уверил в едно. Може за някого думите ми да не прозвучат убедително, но съм монах и го заявявам, държейки се в Бога. Казвам го просто защото е чистата истина: само и единствено близо до Бога човек може да намери истински мир в сърцето си, да смекчи и да успокои съвестта си, да оздрави личността си и да подобри истински живота си. Да го направи по-красив, по-силен, да му даде и образ, и идеал, за които не само си заслужава да живее, но заслужава и да умре. В усилията на покаянието, които човек извършва, действително получава свидетелство, уверение ("свидетелство" е монашеско понятие) и сърцето ти се изпълва с несъмнена увереност, че Бог е доволен от мен и когато полека-лека си замина оттук, ще отида в прегръдката Му. Въпросът съдържа обаче и едно друго, да го наречем, трагично измерение – църковно-трагично: духовните феномени могат да измамят човека. Да, и това е възможно да се случи. Но духовни ли са те тогава? Когато веднъж отидох при стареца Паисий – образ на дуовното здраве и широко почитан старец, чух следното: "Какво да кажа – за да водиш духовен живот, трябва да имаш много разум. Много разум е нужен, за нещастие. Но както виждам от хилядите, минаващи през килията ми, малко са хората, имащи разум." И ако искаме да допълним думите на този старец, които днес звучат още по-трагично, трябва да признаем, че хората с разум днес не предпочитат Църквата. И тогава – колко остават? Остават много малко от тези, които имат и разум, и, разбира се, необходимите психически и други вътрешни предпоставки, за да изградят нещо духовно. От същите тези хора, от този оскъден материал, Бог трябва да направи църковни водачи. Нужно е броят им да е голям, но материалът е малко. Какво се получава в такъв случай? Изтеглим ли от вътрешността на нещо всичкия въздух, няма ли тогава да нахлуе останалият въздух отвън? Мястото не може да остане празно. Трябва да кажем още, че духовният човек не преследва постове – преследва ги онзи, на когото му липсва духовност. За нещастие днес – и това ще нарека есхатологичен показател – църковните постове и църковните власти са заети от непълноценни, празни личности. Много е опасно да се поставиш под водачеството на проблематичен църковен ръководител. Една от книгите ми, "Умната молитва и душевните болести", съдържа глава със заглавие "Какво се случва с будния и харизматичен дух, когато се ръководи от безумен старец". Последствията са трагични. Разглеждам проблема подробно въз основа на факти, които съм преживял. Наистина последствията са трагични и дано съм се заблудил, но не съм. Такива водачи объркват хората и правят последното им състояние много по-лошо от първото. Това е същото, което Христос казва на фарисеите и книжниците: "Учите Закона Моисеев, учите нещата Божии и заставате на вратата, но нито вие влизате в рая, нито оставяте хората да влязат." Да, срещаме и истински, добри хора – казах го вчера, казвам го и днес, защото го вярвам. Тук в България срещнахме по-добри хора и от тези в Гърция, и от тези в Сърбия. Няма да кажа – и от тези в Западна Европа, за да не прозвучи преувеличено. Ние, гърците, ходим в Западна Европа, и се гордеем, че сме по-добри от тези ледени и безжизнени хора. Аз лично не мисля така. Но добрата мая, добрите хора, които влизат в Църквата и се интересуват от нея, или просто търсят духовно ръководство, зависят най-много от това, дали духовният им ръководител е здрава личност или не. Т.е. дали духовният отец, духовният наставник опитно е преживял благородството, духовната красота, извисеността на Христа или живее със собственото си нещастие, с безизходицата на своите трудности и заедно с това се старае да върши делото Божие. Когато човек се бори да сложи ред в себе си, тази борба носи напрежение. Това напрежение намира израз под формата на страх, отбранителни реакции и несигурност в делото, което върши. Но когато човек има опит от връзката си с Христос и е видял благородството, мира и красотата на Христа, мъжеството на Христа, той може да пренесе нещо от красотата на Христос и във всекидневието.

Не знам дали ще се съгласите, но външната страна на православната църква не е много привлекателна за външните хора. Какъв според вас е живият дух на православното Христово предание днес?

Старецът Паисий каза веднъж на един архимандрит-проповедник, жизнен и харизматичен човек: "Отче, ти си строг в критиката си, смущаваш хората, но когато им вземаш нещо, не им даваш в замяна друго. Каже ли ти човек, че има гнила ябълка в ръката си, никога не му казвай: "Тая ябълка наистина е гнила", докато не намериш друга да му сложиш в ръката, когато вземеш първата." Може да се каже, че не само външното, но и цялостното впечатление от църковното ни общество не е особено очарователно – дори бих добавил, че е трагично. Какво да обясним на хората? Къде да отидат? След завръщането си от Синай в Гърция трябваше да го напиша, пък и го казах на доста клирици, че с думите, които говорите, и с начина, по който ги говорите, клеветите Христа. Преживявал съм Христос като прекрасен Господар и Владетел – мъдър и толерантен, който ти казва: "Иди, детето ми, където искаш, и се погрижи да бъдеш такъв, какъвто те искам." Именно това ни казва Христос. Хубаво е да живееш с Христа – Той постоянно те въздига. Онова, което видяхме в Гърция да наричат Христос, беше нещо друго. Познавах стареца Порфирий – един харизматичен духовник, за когото старецът Паисий правилно казваше, че такава личност се явява веднъж на 400 години в православието. Около него имаше кръг предимно от жени, към които принадлежеше и госпожата, за която ще ви разкажа. Това бяха наистина умни жени, със здрава личност – само с един поглед те поставяха на мястото ти. Та значи една от тях му казала: "Дядо, така както сме тук, шест-седем, няма ли да ни направиш монахини, да живеем близо до теб?" А старецът им отговорил: "Дали ще ви направя монахини, не зная. Ще ви държа край себе си, но без да носите расо. Не искам да се чувствате обвързани нито от мен, нито от манастира, нито от епископа. Искам от вас, щом почувствате, че някой или нещо тук ви оказва натиск, да отидете свободно някъде другаде. И намерите ли друго да ви харесва повече, идете да му се насладите, където сте го намерили. Искам да бъдете абсолютно свободни." Това го приемам за Христов дух. Кои изразяват по-истинно Христа – светиите, тези прекрасни духовни личности, или останалите, от църковното ежедневие? Защото тук става дума за огромно растояние между измеренията на духа, между благородството и здравето, които откриваме у тези хора и онова, което виждаме у всекидневни представители на Църквата – клирици, богослови, но и монаси. Къде да намерим обаче светии? Те са застрашени от изчезване, нещо като защитен вид; постарали се да го консервираме, за да съществува. ("Грийн Пийс" ни е нужен.) Днес този вид стана още по-малоброен – намали се числото на светиите. Следователно, нещата станаха по-трудни. Не можем да не признаем трудностите на Църквата, но признаем ли ги, какво ще предложим в замяна? Ще изразя собствената си болка: боли ме, наистина, когато гледам Христос да се представя така окаян, злощастен, нищожен, ограничен – един Христос, на когото никога не бих посветил живота си. Има наистина голям проблем – какво всъщност става? Оставям го на промисъла Божий. Казваме, че когато човек узрява, Бог ще намери начин чрез светия Си промисъл или чрез някой човек, било то мирянин, богослов или дори случаен продавач от супермаркет, да му даде онова, от което се нуждае в съответния миг, за да направи животът му завой. Старецът Софроний от Есекс – един прекрасен духовен образ – ми казваше: "Отче, липсва духовен старец там, където живееш. Но Бог има задължение чрез брата ти, чрез случайния ти брат, да запълни празнотата в живота ти и да ти даде онова, от което се нуждаеш." Полезно е да го отбележим, защото когато го казва такъв светец, това не е случайна приказка. Виждали сме промисъла Божий и там, където живеех, сред фанатичния ислям – чрез св. Екатерина, чрез явяването на Христа и на Пресвета Богородица в достатъчно много случаи. Според мен днес промисълът Божий е призван да действа още по-активно и по-видимо. Мечтата, естественото стремление на всяко човешко сърце, което иска да има църковна връзка, е да намери своя духовен старец, да се докосне до него, да се услади, да се сгрее и да се изцери близо до него. Реалността ни принуждава да бием тревожен звън – много е хубав и естествен стремежът ти, имаш пълно право на това, но за нещастие това ти право не можеш да намериш лесно днес, дори и в Църквата.

С какво православието е по-различно от католицизма и протестантизма? Задавам този въпрос за зрители, които нямат пряко отношение към нито една от тези конфесии и се питат защо не се обединят църквите.

Този проблем много зряло и реалистично го разгледа един уважаван старец. Той беше духовният отец на стареца Порфирий – също харизматичен човек, оставил здраво духовно наследство. "Днес, чедо мое – каза ми той, – времето е същото както при св. Атанасий Велики при борбата му с арианството, със същите църковни бури. Същото е било и по времето на св. ап. Павел, когато Църквата е започвала своя път. Ще сложиш една до друга две икони – на св. ап. Павел и на св. Атанасий Велики – и ще им се молиш да спасят Църквата сега, както са я спасили и тогава, защото тя минава днес същия кризисен период. Старецът сам постави тогава въпроса – аз не си спомням да съм казал и дума, той говори близо 40-50 минути. "Ако, чедо мое, в тоя момент оставим епископите, за които се предполага, че ръководят народа Божий свободно, ще вземат да отидат при папата и веднага да направят обединение. Готови са още сега да го направят. Какво ги спира? Говорят по конгресите с католиците и обясняват, че народът още не е готов, защото разбират, че народът няма да ги последва. Защо епископите са готови да се обединят и не разбират различията? Знаеш ли какво казват повечето гръцки епископи? Че разликите ни – с католиците, а дори и с протестантите – опират само до единия инат, егоизъм и историческа ненавист. Минимални са различията, говорят те, можеха да се преодолеят, но за нещастие инатът и суровите характери не позволяват обединението. Защо тия епископи не виждат разлика между православието, католицизма и протестантството? Защото нямат опит от Светия Дух. Ако бяха се докоснали поне малко до духовното, щяха да видят голямата разлика между православието и останалите вероизповедания." Бях на Св.Гора, когато пристигна мисия от католици: петима души, висши представители – кардинал, архиепископи, професор, дошли да видят какво точно е това нещо Св. Гора, което все се противопоставя, каква точно е причината да застава срещу католицизма, че да изгладят противоречията и да покажат благоразположението си. Отидоха и при стареца Паисий. Той им даде най-добрия отговор. Няма да е зле да отбележа, че по другите места на Св. Гора искаха да ги хвърлят в морето. Докато старецът Паисий ги почерпи, направи им кафе и поговори с тях. Те му обясниха: "Дядо, най-искрено трябва да признаем, че не намираме никаква разлика между нас и православните." "Аз мисля, – заяви кардиналът, – че вече е дошло времето да забравим ненавистта на миналото и да станем една Църква." А старецът Паисий, плетейки една броеница, с усмивка им каза: "Продължава да има една много голяма разлика." Той попита: "Каква?" "От нас още излизат светии, които правят чудеса, утешават сърцата и помагат на хората. Вие вече сте ги загубили." Първата голяма разлика е в духовното дело. Но може би най-същественото е, че при нас – при нашите православни духовници и миряни, дори когато сме в такъв упадък, Христос продължава да държи Своя Свети Дух и да върши духовни дела. Когато бях на Св. Гора и на Синай, кръстихме около десетина католически монаси. Започнахме от отец Плакидас и братството му. Тогава това стана всеправославно известен факт, защото папата настояваше пред Вселенския патриарх да не бъдат кръщавани, а всичко да стане само чрез писмена изповед на вярата. Тогава ни бе заявено, че нямаме право да приемаме в Православието игумен – голям въпрос стана. Вселенският патриарх заяви, че който го кръсти, ще бъде обезглавен. Кръстихме го в манастира "Симонопетра". Говорил съм много пъти с него. Хранили сме се заедно и на Св. Гора, и в Синай, където дойде. Какво накара този човек, приел монашество на 16 години, да се присъедини към нас на 50? Какво го накара да ни търси толкова много? Да ни поставя в опасност и нас, и себе си? Той сподели нещо трагично: "Никога не почувствах, че служа на Църквата." Едва при нас почувства това. Следователно няма да излъжем, ако кажем, че православието още пази в себе си мистичната сила и действие на Св. Дух. Затова и сърцата на онези хора толкова години са страдали, без да са направили нищо лошо – и това е оказало значение, знам, тъй като са говорили с мен много пъти. Какво им е пречело да почувстват, че служат на Църквата? Фактът, че това не е било Църква. Старая се да бъда искрен и да не онеправдавам никого, но според мен мистичната сила на Св. Дух я имаме ние и това прави Православната църква истинската Църква. Именно тази е първата, най-голямата и най-важната разлика между нас и тези хора. Именно това ги кара – клириците, а още повече монасите – след десет, двадесет, тридесет години да идват и да се кръщават при нас. Я си представете да е прекарал някой тридесет години от живота си като учен, професор от университета, игумен и да дойде при нас, за да стане послушник? Аз му бях наставник и ми бяха казали: "Ще работите заедно и ще му говориш така и така." Какво караше тоя човек да издържа толкова унижения? Караше го, убеждаваше го болката на празното му сърце. Щеше да бъде далеч по-добре православието ни да живееше по-славни дни – тогава бихме могли да променим целия свят. За нещастие сега, когато е нужно православието да покаже своята сила, незначителни се оказваме ние, които го представляваме. Можем обаче да потвърдим истината за мистичната му сила и да уверим всеки, който ни слуша в този момент, че независимо от представителите му, от недостига на водачи в расо и от официалните църковни проблеми, всяко човешко сърце има възможност да развие своя духовен копнеж и да намери мир именно в православието.

Да, но православието вътрешно също е разкъсвано от спорове. Къде е благодатта? Как се отнасяте към старостилните разколи? Основание ли е календарът да бъде повод за разкол?

Ще ми се да остана сериозен, но въпросът не е сериозен и ме кара да се засмея. Смешно е да говорим, че някой ще напусне Църквата заради някакви си тринадесет дни. Говорих някога с един осемдесетгодишен монах, когато отидох осемнадесетгодишен на Св.Гора, и той ми каза, че ако не приема стария календар, няма да се спася. Отвърнах: "Дядо, дойдох тук осемнадесетгодишен и ако Бог поиска, ще умра на осемдесет, на твоята възраст. Няма ли да има никакво значение какво ще правя през тези седемдесет години, или Бог ще ми каже само: "Я ела тук, записан ли си в списъка на зилотите?" Той ми обясни: "Не разбираш смисъла на тринадесетте дни, затова говориш така. Млад си и не можеш да разбереш дълбочината на проблема." Млад бях тогава и не можех да обхвана така наречената голяма дълбочина на тринадесетте дни. Вече съм на четиридесет и шест и още не мога да я обхвана тази дълбочина, колкото и да се старая. Говорих с един игумен на Св. Гора, който имаше проблем с някакво братство – двама души от братството му казали, че Вселенската патриаршия била приела икуменизма, свързана е с папата и др.п. Разбира се, имаме несъгласия и с Вселенската патриаршия, и с папата, и с всеки друг, щом съвестта ни каже, че се вършат пресилени компромиси. Но това не значи да бягаме от Църквата. Този старец, игуменът, ми каза натъжен: "Толкова е явно, че това не може да бъде причина за схизма, че мисля, че съществува специален демон на зилотизма." На мен това ми звучи убедително, защото не разбирам колко ограничена трябва да бъде една душа, за да предприеме такива решения. Не е възможно естественият дух да се фанатизира толкова много – дотам, че да напусне Църквата. Живял съм със святи хора и съм писал за тях. Отец Ефрем от Катунакя заедно със стареца Паисий за четиридесет години възпитаха едно цяло поколение. Отец Ефрем бе роден в семейство на зилоти в Тива. На Света Гора също постъпил в зилотска килия – при стареца Никифор в Катунакя. Духовният му старец също бил зилот – стареца Йосиф Исихаст, обкръжението – също. Минали години и той казал на килийния старец. (Да направя тук уточнение – едно е старецът на килията, друго е духовникът, при когото се изповядвал.) Казал значи на килийния старец: "Дядо, подвизаваме се тук, служим, молим се, но нещо вътре в мен не ми дава покой. Защо не намирам покой?" И получил отговор: "Полека-лека ще се успокоиш. Трябва да проявиш търпение." Не се успокоявал обаче. Постоянно живеел в някакво напрежение, защото постоянно се проклинали един други – в Гърция старостилните течения са четири и всички се анатемосват едни други. Мислели си даже, че са воини Христови. Тогава той бил на деветнадесет години – до някаква възраст човекът е млад и често пресилва нещата. Но минали още години и отец Ефрем пак казал на стареца Никифор: "Трябва да намеря решение на това нещо." Отишъл при стареца Йосиф, също зилот: "Дядо, щом не намирам покой, трябва да има сериозна причина. Трябва да намеря изход от този проблем." Старецът Йосиф му отговорил: "От много време и аз искам да го разреша, тъй като и аз не намирам покой." Чудеса са правили и старецът Йосиф, и старецът Ефрем. Тук, разбира се, се явява въпросът как така са били схизматици, а са вършили чудеса. Бог сигурно им е дал този дар, предвиждайки покаянието им и каноничното им възвръщане в Църквата. Четиридесет дни се молили и постили. След двадесет дни старецът Ефрем изтичал при Йосиф, като летял от радост. "Дядо, получих отговор. Ще отидем в каноничната Църква." А Йосиф отвърнал: "Чакай малко, аз още не съм получил отговор. Не съм уверен още." Старец Йосиф продължил поста и молитвата още десет дни и също получил отговор. Отишли във "Великата лавра" и станали канонични монаси. Мога да приведа още много примери – представил съм ги в една от моите книги. Но най-характерно може би е това, което ми каза старецът Софроний от Есекс. Той страдал доста на Св. Гора от такива тесногръди зилоти, а и от Руската задгранична църква – в Гърция ги наричаме "белите", в противовес на "червените". Тези бели зилоти имат свой център в Америка и постоянно притискали стареца, настоявали да скъса отношенията си с Руската патриаршия. Веднъж при него отишла официална мисия епископи и професори от колегията в Америка, за да разискват с него богословски въпроси. С недоумение той ми каза: "Знаете ли, отче Михаиле, какво поискаха те от мен? Да изляза от Църквата! Разбирате ли това?" Отговорил им старецът: "Възможно ли е да искате подобно нещо от мен? Да напусна Църквата Христова? Как имате тази дързост? Кой ви е дал правото и смелостта да дойдете да ми предлагате това? Кой и по каква причина ви изпрати тук, откъде измислихте тази причина? Във Вселенската патриаршия има проблеми. Но много по-лоши са проблемите на този, който напуска каноничната църква." Този въпрос е притеснявал и мен и затова съм го обсъждал неведнъж. Мога да изложа и мои мисли, и мисли на други хора. Предпочитам обаче да споделя какво казват за това духовните личности, които са корифеи в Православието. Представил съм тяхното мнение в отделна книга и смятам, че мнението им е достатъчно, за да убеди онези, които все още са двоумят.

Обсъждат предстоящото посещение на папа Йоан Павел. Тука от години се водят спорове дали той да бъде поканен, дали да дойде, защо българският патриарх не го кани. Трябва ли православните да приемат с безпокойство такива срещи? И защо такива срещи носят, все пак, известна тревога?

Според мен първо трябва лично да осмислим онова, което смущава човека. Няма нищо по-силно от Христа. Следователно ако човек има връзка с Христа, при всяко положение нещо Христово се предава и на този човек, като създава, култивира и развива у него душевен мир. Ако този мир бъде нарушен, по-важно е не онова, което го нарушава, а причината, поради която съм позволил да загубя личната си стабилност, личния си стремеж към чистота пред Христа, защото това е което ме е съборило. Следователно появят ли се смущения, напрежение у човека, това показва преди всичко духовна незрялост, липса на духовна култивираност, а не е причината в папата или в Антихриста, или в президента, който бил казал едно или друго. Разбира се, в Църквата трябва да се обсъжда всичко и още повече такъв род събития. Въпросът ви е подходящ за монах, чиято страна папата преди известно време посети. Мога да ви кажа какви последствия имаше идването му в Атина. В началото не му отдавахме голямо значение – с изключение на зилотите, които винаги търсят причина, за да вдигнат черните знамена с "Православие или смърт". Имат нужда от нещо повече от онези 13 дни – самите те усещат, че това не е достатъчна причина за разкол. Имаха нужда от нещо по-основателно и намериха папата. Залепиха към това 13-е дни и работата стана още по-голяма. Та значи, пред нас застана въпросът за папата. Не го представяха като сериозен проблем. Но имаше много епископи и обикновени хора, които обсъждаха темата. За вас може би ще е по-полезно да научите какво обсъждаха след папското посещение. В началото бяха либерални, толерантни, искаха да са благородни, свободомислещи, сигурни в себе си. Когато папата си замина, нещата се промениха. Уж нямаше проблеми в идването му, но последствията от това посещение създадоха проблем, който и до днес съществува в Гърция и създава опасност от разкол между епископи, монаси, клирици и миряни. Станахме свидетели на това, как папата разклати мира на нашата Църква. Епископите се скараха помежду си, създаде се напрежение в монашеската общност. Но какво всъщност целеше папата? Щом не го искахме, защо настояваше да дойде? Защото е вселукав. Няма да го нарека изключително умен, защото умният често е прозрачен в мислите си. Той е точно лукав. Установи, че посещенията му в Румъния и в Украйна смущават православните. Което значи, че отслабват православието. Това е скритият коз, който къта в ръкава си. Предизвиква в православните страни смут. Играл е тази карта на други места, изигра я в Гърция и също успя. Може да се каже, че папата постигна целта си в Гърция. Някои епископи казаха на архиепископа, че повече не могат да му имат доверие и да го следват, защото с кратки административни процедури, а не съборно, взе решение за посещението на папата. И според мен в прекалено много православни страни процедурите за взимане на решения са крайно нездрави и съкратени, без прозрачност и демократичност, без свобода на изразяването. Посещението на папата и последствията му са убедително доказателство, че папата ще изиграе ценния си таен коз и в България. Аз лично писах и казах някои неща тогава – между нас и папата лежи бездна. Ако иска да дойде като гост, като турист в Атина, нека е жив и здрав. Но да не търси църковна връзка. Уж се покая за кръстоносните походи, но убеди ли някого, че се е променил? Защото покаянието означава промяна. Използвали били насилие срещу гърците, пък не бивало да го правят. За нас покаянието му не е убедително. Той е лукав и желае злото на православието. Разказах тогава един случай с монах от "Великата лавра" на Св. Гора. Отишъл той да брои козите на един остров, където имало метох на "Великата лавра" – там продавали по пет хиляди кози годишно, броели ги заедно с овчарите и каквото оставало в повече, го поделяли по равно между овчарите. Когато отишъл при чирака на острова, с когото щял да брои, дошли хора, хванали го и поискали да го завлекат на площада. Появил се там някакъв протестант, който приканвал православните да се обърнат към новата вяра. Отецът казал: "Простете, ама аз не мога да споря с този протестант, защото не съм особено образован." Хората настоявали: "Пресвета Богородица те е изпратила да го сразиш, да покажеш силата и славата на православието." Монахът отвърнал: "Простете, ама аз не съм чел даже Евангелието, а протестантът го знае много добре." Хората решили да го грабнат и насила да го завлекат там, защото за тях той бил изпратен от Пресвета Богородица да разреши проблема с протестанта. Когато се появил на площада, всички се смълчали, а простестантът се усмихнал иронично, като го видял такъв пред себе си и му казал: "Не си прави кумири…" и продължил нататък с някакви думи от Стария завет. Калугерът се видял в небрано лозе, но в оня момент се случило нещо – изведнъж получил огромен прилив на сила, станал сериозен, строг и казал на протестанта: "Слушай, приятелю, аз приказките не ги умея много, затова ще разрешим нещата по друг начин." И се обърнал към хората: "Утре в 10 ч. донесете дърва, много дърва, и върху тях ще се качим аз и протестантът-проповедник. После ще запалите дървата. Който има истината в себе си, няма да изгори. Богът на истината ще го запази жив." На другия ден в 10 ч. дошъл монахът, дошли и хората, потърсили протестанта, но той се бил качил на моторната си лодка и бил избягал още през нощта. Ето това е характерен белег. Този монах разказваше случката и на други монаси, които го питаха: "Добре, наистина ли щеше да се качиш горе в огъня?" Той отвръщаше: "Да, при така поставените неща, щях да го направя. Защото си мислех, че протестантът със сигурност ще изгори. А пък аз… е, Богородица все нещо щеше да направи, нямаше да ме остави да изгоря." По такива опасни въпроси е крайно време да приложим методите на онзи монах. Споменах за Атинския архиепископ. Да запалим значи огъня и да сложим отгоре светия отец, папата на Рим, а до него – архиепископа. Папата със сигурност ще изгори. И православието ще се отърве. Е, за нашия архиепископ… ще видим. Това го предлагам и на други православни църкви.

Ще ви кажа един пример от България – не искам да ви ангажирам с него, но искам да чуя вашия духовен отговор. Предстоятелят на един много голям софийски храм отиде на сборище на масони и освети масонска статуя. Какво трябва да бъде поведението на Църквата и на Св.Синод в такъв случай?

Човек, като чуе такова нещо, има нужда от известно време, за да дойде на себе си. Но тъй като разговорът ни трябва да продължи, ще се опитам да се съвзема по-бързо. Ще свържа този пример с първия въпрос – за есхатологичните събития и Антихриста. Това е абсурдно – и от църковна гледна точка, и от логическа гледна точка, и от гледна точка на човешкото достойнство. Ако този човек е желаел това, защо не е изоставил свещенството и да иде да стане масон? Така е по-разбираемо. И не чак толкова скандално. Дотук за самия човек. Въпросът ви обаче предполага, че не е имало църковна реакция. Така ли?

Не, той още е предстоятел на храм "Св. Александър Невски".

Аз лично бих прочел на такъв човек молитва за изгонване на бесове – като на същински демон. Чудя се, ако един демон вземе образ на клирик, какво по-ужасно би могъл да направи? Нашата Църква има ясно и недвусмислено отношение спрямо масонството: тук не става дума за никакви разногласия, както например по отношение връзките ни с протестантите – да имаме ли, да ги нямаме ли, което дори е предмет на обсъждане. Но по въпроса за масонството позицията е категорична. Как е възможно да предава по такъв начин Църквата, на която принадлежи и на която служи? Добре, нека да е такъв, какъвто е. Какво става обаче с неговите началници? Трудно ми е, просто не знам как да го коментирам. Мисля, че тук ще бъде добре да кажа нещо по въпроса за Антихриста. Апостол Павел искал да успокои солуняни, когато при тях дошли евреи и казали: "Идва Антихристът…" и т.н. – онези учители, които от край време експлоатират темата за Антихриста, вече имат и някакво основание. Св. ап. Павел им казал: "Не се страхувайте, докато има нещо, което препятства идването на Антихриста. Докато това нещо не бъде унищожено отвътре, Антихристът не може да дойде." Аз питам: "Кое е това, което възпрепятства Антихриста да върши делото си?" Думите ми тук идват от болката ми, че живях с едно поколение старци, които ме изправиха на крака, но си отидоха и не оставиха наследници. Това е най-трагичното, което може да се случи с хората, живели с такива старци. Те бяха старци-светци. Трябваше да изчезнат светиите, за да може Сатаната да върши делото си и да подготвя нещата. Докато имаше светии, взимащи върху себе си болката и греховете на наранените и болящи хора, тяхното присъствие създаваше определено равновесие. Старецът Паисий имаше поне седем-осем болести, старецът Порфирий – петнадесет, старецът Софроний имаше пет-шест вида рак – не един, а пет-шест – ала умираха едва когато това пожелаваше Бог, а може би и когато сами го пожелаваха. Болестите не бяха техни – тези хора не плащаха грехове, това бяха грехове на света. Греховете, раните на света. С молитвите си, със състраданието си тези хора създаваха определено равновесие. И дяволът нямаше нравственото право да явява такива феномени в Църквата и да я разлага. На ваше място щеше много да ме измъчва съвестта дали да запазя връзката си с такава църква. Не, нямам предвид да стана зилот. Питам се просто какъв Христов дух може да има в тази църква? Ще ми бъде много трудно да взема решение, ако искам да имам връзка с такава църква. Какво бих посъветвал хората – нека изчакат малко, необходимо е в такива случаи Христос да яви присъствието Си и да ориентира хората натам, накъдето трябва да тръгнат. Досега много неща съм чувал, ала такова нещо не мога и да си представя.

Знаете ли, за широката публика в България масонството не говори нищо, вестниците по-скоро правят реклама. Ако се съгласите, бихте ли казал няколко кратки думи за това движение или общество, не знам как да го нарека и аз? … Виждам, че този разговор не ви е приятен.

Да, доста ме огорчи този факт. Не ме смущава самото съществуване на масоните. Защо да не съществуват, защо да не съществуват и сатанисти? Та нали този свят на тях принадлежи. Трябва да сме доволни, че поне ни оставят да живеем живота си и да вършим делото си. Но без клирици вътре в тези неща. От това ме боли. И не ме боли толкова, че някой си е излязъл от релсите на приличието, а фактът, че Църквата не търси възстановяване на правдата. Това е нещото, което ме огорчи. Но за хората, които не са запознати с нещата, трябва да обясним, че с този въпрос в Църквата са се занимавали събори – след турското владичество. Масоните говорят за еклектизъм, за творец на вселената, говорят за различни сили, а ние знаем, че нашето спасение е в Христа Иисуса. Добрият Христос дойде, първо за да възстанови душевно човека, да му помогне да се изправи на крака и след това да му даде сили, да му протегне ръка, да го вземе и да го води в мир – с радост, с духовна красота. Това душевно възстановяване ще даде на човека здрава личност, ще го отведе накрая и в Рая, където ще живее щастливо във вечността. Масоните не говорят за Христа, или ако говорят за Христа – говорят лукаво. И Мохамед говори за Христос. Веднъж едни мюсюлмани ми каза: "А-а, ние почитаме Христа. В действителност почитаме Христа повече и от вас." Мохамед е бил тактичен, като е казал в Корана, че не Христос е разпънат, а само подобието му. Постарал се е някак да нагласи нещата с Христос, но спасява ли един такъв Христос? Не спасява. Ако само предположим, че лукавите хора говорят просто защото умеят, те могат да използват най-различни неща в словото си и дори да говорят за Христа, но не за Христос Богочовека. Следователно, не може и дума да става за Спасение чрез друг Христос освен чрез Христа, който възвестява Църквата и ни дава възможност да имаме връзка с Него, та чрез тази връзка да получим спасение. Темата за масонството е изяснена в нашата Църква, този въпрос принадлежи на света: каквото искат да правят в света, Църквата има ясни позиции и не трябва да отстъпва от тях. Миряните не знаят много неща и именно поради това е нужно първо Църквата, после вторият кръг – богословите и всички други хора на Църквата, и накрая – действително интересуващите се от истината, да изследват нещата и да информират обществото. Едно е църквата, друго е такъв вид феномени.

В едно интервю за предаването "Гласове" дякон Андрей Кураев от Русия беше казал, че сигурно има хора в съвременния свят, които се съмняват в съществуването на Бога, но едва ли има хора, които се съмняват в съществуването на сатаната. Можем ли да поговорим малко за опита със злото, което съвременният човек има ежедневно?

Нормално би било, ако са хора с логика – със здрава логика, но и със здрава психика – и ако се съмняват в съществуването на Бога, да се съмняват и в съществуването на сатаната. Но тъй като в много свои белези съвременният свят е шизофреничен, навсякъде може да се прояви и феноменът, който споменахте. Нашето братство започна от манастирите "Метеора". Там имаше един старец, който беше и силен, и добър духовник, и даваше мир на хората. Местният епископ изискваше от него всяка сряда да ходи в града и да изповядва, защото наистина даваше хубави неща на хората в света. Това ни го разказа той самият. Трябва да отбележа, че епископът беше от църковните водачи в Гърция, които са водили нашата Църква почти десетилетия – беше една силна, религиозна личност, затова и беше избрал този старец. "Вървя си от "Метеора" надолу към храма, беше някъде към 12 – 12.30 ч., разказваше старецът, и виждам епископа пред епископията да крачи нервно напред-назад. Сложил ръце на гърба си, навел глава – гологлав, само по подрасник, а аз го гледам и се чудя какво ли става." Епископът му извикал отдалече: "Я ми кажи, сигурно ли е, че има Бог?" Старецът отворил широко очи: "Какво казахте?" Епископът пак: "Виждал ли си Го? Има ли Бог?" "Да, има" – отвърнал старецът. "Е, добре" – казал епископът. После старецът отишъл да изповядва и останал в града до към 16 -16.30 ч. На връщане към манастира, на същия ъгъл го чакал епископът. Щом го видял, се затичал, и го хванал за ръцете: "Има Бог, чедо мое, има Бог!" А той попитал: "И как го откри, епископе?" Онзи отвърнал: "Ами, ето, мина тук отпред един демонен и ми каза: "А-бе, а-бе, исках аз да те сложа тебе в ред – щях да те направя на парченца, на парченца, ама носиш нещо и ми пречи." И епископът заключил: "За да има демон, значи има и Бог." С такава мисъл в главата се хванал за някаква работа и преодолял кризата, която го била налегнала в онзи момент. Естествено е, значи, хората с логика да очакват, че чрез доближаване до духовното лице на сатаната, ще достигнат до логичното заключение и за едно друго духовно пространство – на ангелите. Съществуват лоши духове, следователно, както точно поставят диагнозата – съществува и дявол. И не само, че съществува (казвам го не да го поясня, а да предупредя хората), но у мнозина дяволът е действен. И все повече хора, по една или друга причина, изпадат под негово влияние, до пълно изгубване на личността си, т.е. до демонизъм. Манастирите ни са пълни с такива случаи. Идват хора и на Св. Гора, и на Синай и ни говорят разни неща – неща, които са характерни за някои същества от ада, за дявола. Следователно, не само трябва да знаем за дявола, но и да се пазим от него. Дяволът е зло същество и иска да върши зло, да разруши човека – да го разруши в този живот, да отрови сърцето му и да унищожи спасението му, за да го отведе в ада. И щом като има лоши ангели, не трябва ли да има и добри ангели? Разбира се. Дори само равновесието във вселената изисква това, защото в противен случай този свят щеше да е изчезнал. Има и добри ангели. А щом има добри ангели, нямат ли те някакъв център? Един Творец? Следователно, служат някому тези ангели. Този техен Творец е Бог. Ако искат да богословстват хората, започвайки от дявола, има и такива начини – пак ще стигнат там, където трябва. Знаели са Отците, като са казвали едно нещо. Питали са се в случая с жената, която била гърбава от 18 години, също и в случаи на вдемонени хора, станали глухи и неми. Пита се и св. Йоан Златоуст защо някой болен от демон е станал глух и ням: "Защо е глух и ням? Защо е болен от демона, а демонът не се изразява открито, че е демон?" Св.Григорий Палама казва, че влиянието на демона върху човека става поетапно – има отделни етапи на влиянието на демона върху волята на човека, върху неговата личност. Започва първо да му влияе така, че човекът да не се усети от това, и го води накъдето си иска. Вторият стадий е, когато човек става посред нощ, троши всичко, а после казва: "Не исках да го направя." Третият стадий е да го обхваща все повече и по-силно. Има и последен стадий – пълно завладяване на личността. Значи съществува присъствие на демони. Отците биели камбана и казвали, че демоните се стараят да преминат незабелязани. Защо е това старание да минават незабелязани? Защото ако самият болен или роднините му разберат за това, ще го заведат в църквата. Там ще му прочетат молитви, ще го прекръстят и демонът ще пострада. Следователно, демонът, от една страна, иска да завладее човека, защото човекът е най-прекрасното творение на Бога, т.е цял палат за дявола, но не желае някой да го знае. Затова демоните се стараят главно да минават незабелязани. И въпреки че винаги имат някакъв егоистичен стремеж, който ги издава, защото искат да кажат: "Завладях го този!", все се стремят да влязат в човека като през тунел. С напредване на времената, от една страна ще се увеличава съмнението в дявола – няма дявол, следователно няма и Бог, но от друга страна, ще се увеличават и спиритическите феномени. Извикването на духове. Защо ли? Защото вътре в предначертанията на човешкото сърце – за да има човешко сърце и за да може то да работи, то има някакви духовни търсения. Някои имат повече. Тези, които имат повече, трябва да вършат нещо духовно, иначе ще се пръснат. Започват да се занимават със спиритически сеанси, с Аристотел. Ще каже някой, че е извикал духа на Аристотел и че той му бил говорил, както говорил в древността; същото и с духа на Платон и т.н. Ще викат духове, ще говорят с тях, но колкото повече напредва времето, православното предание ни казва ясно – полека-лека никой никъде няма да чува искрено проповядване на словото Божие. Но трагична ли ще бъде съдбата на хората, които ще живеят тогава? Не. Защото няма да живеят само с всесилието на дявола, но и величието на Христа ще бъде много по-близо до тях. За тези, които запазят чистота и стабилност на критериите си – които знаят колко ценно е да преживееш духовни явления, и когато това ще става не чак толкова трудно, те ще харесват тази епоха именно по тази причина.

Тогава съвсем логично идва и последният ми въпрос. След два дни е Рождество Христово – каква надежда ни носи Христос и как трябва да се говори за Христос днес? Как го чувствате вие впрочем?

Рождество Христово има една връзка с нашата епоха. Епохата, в която дошъл Христос, прилича на днешната епоха. Хората тогава са преживявали същите безизходици. Живели са с политическите течения на епохата си, с духовните решения на различни хора – било то философи, или религиозни жреци на Изтока и Запада – но жаждата на сърцата им оставала неутолима. Христос видял измъченото Си творение и решил нещо да направи. Сам Бог решил да Се въплъти в човешко тяло и да дойде да говори на човека. Като например да имаме едно животинче – пиленце или овчица. Когато искаме да говорим на болна овчица, как можем да го направим? Как можем да й обясним нещо? Би трябвало някой да стане овчица, че да й говори. В Гърция лекарите имаха такъв случай – едно детенце си играло и намерило празна консервена кутия, сложило ръка в нея, свило юмруче и когато тръгнало да я вади, се порязало. Започнало да вие и да се удря. Майка му се постарала някак да му обясни, че трябва да отвори ръка и да я извади. Детето било изпаднало в амок. Блъскало, ръката му се порязвала все повече, все по-трудно го удържали и тогава някой се сетил нещо. Поискал да доведат друго дете и го помолили то да му каже: "Опъни я и я извади." Това дете предало думите по възможно най-детски начин. Другото дете разбрало, разгънало ръка и я извадило. Човекът, значи, в голямата си болест се нуждае някой да му каже нещата разбираемо, човешки, приятелски. Не би издържал на операции и мъчителни интервенции. Има нужда от човеколюбие, от обич и най-вече от една прегръдка – първо, за да получи отмора в нея, и след това, за да види раните си. Именно затова дойде Христос. Да утеши човека в раните му, да ги изцери. Но има и друго, което Го накара да дойде – освен многобройните рани, грехове и трудностите пред човешкия дух, имало и по-висши духове, харизматични, които искали да разрешат някои естествени и метафизични свои безпокойства; искали да надраснат това човешко, земно пространство и търсели да намерят нещо повече. В сърцето им имало дълбочина, дарования и те търсели да го запълнят с нещо – нещо голямо, много голямо, съизмеримо с техния копнеж. Малко на брой били тези духове, но много ценни. Христос искал да даде решение и на тях. Дотогова тези духове не са имали възможност да намират мир, да намират сладост в живота си, смисъл на съществуването си. Вървели и въздишали. Оставяли след себе си дим от въздишките и огъня, който носели в сърцата си. В един момент Христос пожелал да даде решение и на тях. Христос дошъл да изцери наранените и болящите, но също и да отвори път за духовете, които искали да летят, защото човешката слабост, първородният грях, последствията от него, незнанието държали краката им вързани. Политали, но примката ги връщала обратно. Дошъл Христос и отворил пътека, поставил стъпало и казал на тия, на които не им се завива свят, да вървят по-нататък. Това също е сериозна причина за идването на Христос, който искал да отговори на духовните търсения и духовния копнеж на тези хора. Дойде, значи, Христос, и с идването си даде право, покой на човека да не бъде предпоставка на други фактори и на други сили, но най-вече на собственото си сърце. И ще трябва да кажем, че ако това е естествено право на всеки човек, много повече е на православния монах. Христос е Бог за всички. За всички се грижи, за тяхното спасение, както толкова добре го каза един старец на Св.Гора: "Сигурното спасение е само в православието. Но самата възможност за спасение не е изключена за никого." Бог ще се погрижи да спаси мнозина и извън православието, но трябва да помним едно: за тези православни, които ще се намерят извън православието, нещата ще бъдат много трудни. Едно е да спаси хора, които не са познавали православието и са се старали да намерят Истината, друго е да спаси онези, които са я имали, но са я изхвърлили и са започнали да се люлеят накъде ли не. Значи ние православните имаме повече предпоставки, разполагаме с много повече предимства – ще трябва да имаме това предвид и да използваме Рождество Христово, за да благодарим на Христос, че ни е дал нещо повече от другите хора.

Мога ли накрая да ви помоля да се обърнете пряко към нашите зрители с няколко думи в навечерието на Рождество Христово?

Има наистина прекрасни беседи, на Отци на Църквата, които се отнасят до това важно събитие, до този толкова велик наш празник – Рождество Христово. Спомням си, когато веднъж отворих да чета словата на Св. Григорий Богослов в едно европейско издание – случва се да купуваме светоотечески писания и от чужди издателства. Това беше сборник – прекрасни творения на световната литература. Струва си човек да прочете такива слова, на такива Отци, дори и като литература. Те стоят на световно ниво дори и само като литература. Има прекрасни слова на Отците за Рождество Христово. Какво е характерното за един такъв светец, за едно такова разбиране, и за нашето разбиране? Има една огромна разлика между тях двете. Светецът е мъдър. Това – първо. И второ – до каквото се докосне Св. Дух, то добива голяма просторност, дълбока мъдрост и възвисеност. Тези хора са поставяли въпроси и са намирали отговори, откривайки мъдрости, непознати за нашия разум. Ще трябва да сведем глави пред мъдростта, която ни дават, пред мъдростта, която поставят православните светоотечески текстове, и да помислим върху причината за идването на Христос. Какво очаква Христос от нас след жертвата, която направи? След идването Си тук да ни научи със Своето Евангелие. И как можем да постигнем тези прекрасни неща, които Христос дойде да ни подари.