Ще опитаме да разкажем за подвижничеството на старец Исидор
Свещеник Павел Флоренски е забележителен руски богослов, философ, личност с енциклопедични интереси и мащаб от първите десетилетия на XX век (1882–1937 г.). Към вярата го призовава Божи знак в едно съновидение – „че има свят на мрак и гибел, и има спасение в него“, и най-тънък лъч светлина като удар и откритие: „Не може да се живее без Бога!“
Като студент в Московската духовна академия животът му се свързва с Троице-Сергиевата Лавра; в Лаврата, в чиито свети двори бие пулсът на руската църковност и история, протичат почти тридесет години от живота на отец Павел Флоренски. В Лаврата, под благодатния покров на основателя ѝ, преподобни Сергий, в тази обетована земя, младият Павел Флоренски се среща съдбовно със стареца Исидор, йеромонах в Гетсиманския Скит на Лаврата (през 1904 г.), на когото П. Флоренски става духовно чедо.
Въздействието, значението и ролята на духовния му Старец е огромно.
Кой е отец Исидор? – Благодатен духоносен Старец? Или юродив ради Христа? Убогият Сидор? Или потомък на княжески род? Или прозорлив молитвен застъпник?.. Често неразбран от околните, пренебрегван – но и обичан от многобройните си духовни чеда; приятел на грешници, на бедни и немощни, на нищи духом – и изповедник на епископи и монаси.
Ако ти, снизходителни към това Сказание читателю, искаш да узнаеш нещо за подвига на Великия Старец, аз според силите си, ще ти разкажа и потвърдя това, което зная. Но да имаш предвид, че отец Исидор пазеше своя подвиг във велико мълчание – като във „Вътрешната пустиня“, във „вътрешната стаичка“ на своя съкровен човек.
В стародавните времена някой си брат монах пристига в Скита при авва Арсений Египетски, поглежда в двора и вижда стареца Арсений като че целият огнен, и се ужасил от видението си1. – Подобно на него и ние можем да съзрем подвига на стареца Исидор, само ако тайничко надникнем през вратичката на неговата „Вътрешна пустиня“; това, което съумея да разкажа, ще бъде случайно и откъслечно.
Отец Исидор никога не прекъсваше поста си, непрестанно постеше с възприетия „Господу угоден“ пост на словесно въздържание [Виж: Исайя, гл. 58. – Б. прев.]. А да се въздържа от ястие и питие му се налагаше, разбира се, всякога, заради липсата на храна и питие. Защото той нямаше нищо, а ако му донасяха нещо, той раздаваше на другите не само донесеното, но понякога и своята си храна. Впрочем и не многото, каквото имаше у него, той ядеше не така, че да се наслади на естествената и полагаща му се вкусност на храната, а нарочно променяше добрия ѝ вкус на лош. Както сам казваше: „Не може тъй, всичко да е все много хубаво“. – Вече ти разказах за неговото сладко, как отец Исидор си го вареше за себе си, и за неговата салата. А в тази глава слушай какво разказва отец Ефрем, йеромонах от Савинско–Звенигородския манастир, – неговия разказ за малиновото сладко.
„Никак не се учудвам – пише този духовен син и приятел на покойния Старец, – ни най-малко не се учудвам, че колкото и да разпитваме скитските отци за живота на отец Исидор, всички те се затрудняват да разкажат нещо по-ясно, даващо възможност да узнаем, да видим в него стареца-подвижник. Едва ли ще ти дойде на ум да доловиш нещо подвижническо от подобно произшествие.
По време на моето живеене в Сергиевата Лавра, спомням си веднъж през Богородичния пост как от малката Параклитова пустиня отец Исидор дойде в Лаврата. Идва при мене. Аз приготвям чай и го черпя; към чая поднасям малиново сладко, прекрасно приготвено. Старецът отпива чай със сладкото и забелязва: „Много е хубаво това сладичко; нали казват, че то и при простуда е полезно“. Казвам му: „Да, да се хапват малини се счита за средство загряващо и оздравително“, – и му предлагам да вземе целия буркан, да си има за себе си, в малката си килия. Старецът, така, малко изпитателно поглежда към мене и към буркана и казва: „Голям буркан е това (в него имаше към два килограма сладко), щом не ти е жал – ще го взема, за зимата може да го скътам настрана“. Внимателно обвих буркана в хартия, после го завързах в кърпа и Старецът го понесе към дома си в пакета с разни други провизии и запаси.
На другия ден, след посещението на Стареца, се случи чудесно, съвсем лятно време, и ние с йеромонах Теодор от Лаврата, също искрено предан на отец Исидор, решаваме да се разходим до Параклитовия Скит и да посетим Стареца. Пристигаме, почукваме с молитва, както е обичайно, на вратата на килията. Вратата се отваря и Отецът ни посреща с ангелски светлата си добродушна усмивка и с приветствие:
„Скъпи гости! Добре сте дошли! Виж ти как скоричко се затъжихте! Хайде, елате да седнете на пънчетата, ще донеса и самовара, там ще пием чай“.
В дворчето около килията на Стареца, в градинката имаше кръгла маса и около нея столчета, измайсторени от Стареца от чворести дървени пънове и клони.
Изведнъж най-неочаквано виждам на полицата в пруста буркана със сладко, който вчера му дадох, сега останало по-малко от половината, а в тази останала част нарязани парченца от пресни краставици… Не мога да се стърпя, виквам:
„Отче, как не Ви е грях и срам да развалите прекрасното сладко и да надробите в него краставици?!…“
Старецът преблагодушно ми отговаря:
„Недей твърде да се горещиш!.. Не може тъй, всичко да е все хубаво,… ще ти призлее от много сладко… А така – ей на, наполовина, – нищо му няма“.
Питам го:
„Ами къде дянахте останалото? В отделни бурканчета ли го разсипахте?“
– „Тъй-тъй, разсипах го: вчера като се върнах от Вас, сипах в чаена чинийка и занесох на един старец, тук имаме, на слепичкия монах отец Амоний, а и мъничко дадох на Игнашка послушника, и мъничко на Ванюша клисаря, дето бие камбаните, – мисля, че всички са ти приятели, нали?“
Отговарям, че дори не съм и чувал за тях.
– „Е, а пък аз им казах, – вижте, – казвам, Сереня (светското ми име е Сергий) сладичко ви праща, а пък в молитвите си, казвам, споменете го… Ето, и всичко си е наред“.
Казвам му:
„Отче, ами нали искахте да си пазите сладкото за зимата?“
– „Е, е, ти пък все своето си знаеш… Идете на пънчетата да пиете чай; няма с какво друго да ви гощавам; че кой ли ви е очаквал днес“.
Ето какъв пост постеше Старецът. Но повече от всичко ценеше молитвата; с нея той живееше, дишаше и се хранеше. Непрестанно казваше мислено Иисусовата молитва, за което свидетелства и старец Авраамий.
В дъното на своята „Вътрешна пустиня“ често и надълго се молеше коленопреклонно на един голям камък, по подобие на Серафим Саровски Чудотворец. На всяка всенощна служба и на всяка литургия пребиваваше на колене на студения под, в долния етаж на храма „Св. Филарет Милостиви“. Непрестанно спомняше Господ Иисус Христос и често, и с дълбоко сърдечно умиление, повтаряше Молитвата за петте рани на Иисуса Христа, с която молитва читателят ще се запознае по-нататък, ако Бог благослови пишещия да довърши разказа.
Впрочем за най–важното у отец Исидор (разбирай – за молитвения му подвиг) даже не знаеш какво да кажеш. Да дишаш – това е необходимост за човека; но ако те помолят тебе, читателю, да разкажеш за дишането на твоя баща по плът, какво толкова можеш да кажеш? – Не много, нали, защото дишането е най-естественото за човека. А пък за отец Исидор именно молитвата беше най-естественото нещо. Ние не забелязвахме в него онова вдъхване, вдишване, поемане в себе си на Божията благодат, – така както ти не си забелязвал как баща ти вдишва въздуха. Но друго нещо е, че твоят баща по плът диша въздух, а нашият отец по дух – диша благодатта понякога: един или два пъти в деня, или даже – в седмицата.
Но не такъв беше молитвеният живот на Стареца. Всички имахме чувството, че отец Исидор не прекратява молѐнията си нито при разговор, нито в домашните си грижи; обаче никой не смееше да го пита за това. Да, да си кажа право, такива въпроси ни се струваха празни и ненужни.
Бележки:
1 Жития на светиите, на руски език, изложени според Чети-Минея на св. Димитрий Ростовски. Кн. 9. Май. М., 1908. С. 256.
Откъс от книгата „Солта на земята“ от свещ. Павел Флоренски, Фондация „Покров Богородичен“, София, 2020 г.; превод от руски: Венета Дякова