Горчивата истина

Отец Ясен Шинев

Тези, които познават живота и делото на съвременния руски старец архимандрит Кирил Павлов (1919-2017), разказват един интересен случай, който звучи като анекдот. Той дава нагледен отговор на онези поклонници, които при посещенията си при него изразявали възхищението си от това колко много хора влизат в храмовете. Боговидецът вземал едно ведро, пълнел го догоре с вода и заявявал, че това са хората, които често посещават Божия дом. След това, пред смаяните им погледи, го изливал на земята и показвал какво е останало в него. Това били  капките, които се стичали по стените му. Тогава пред всички изричал: “А това са тези, които ще се спасят“.                 

Този пример звучи повече от достоверно за всички, които добре познават съвременната църковна действителност и суровата реалност на енорийския живот. Той е ценен още повече, защото е плод на богатия пастирски опит на духовник и изповедник, който е преживял не само комунистическия режим, но и трудностите на десетилетията след него. Този пример е диагноза за истинското ниво на вярващите и диаграма на настроенията на посетителите в храма, не само в Русия, но и във всички православни страни.

Има неща, с които човек трябва да се съобрази, колкото и неприятни да са му те. Заключения, които се оказват правдиви, въпреки цялата им привидна абсурдност.                                               

Бях прохождащ мирянин, когато веднъж посетих един от градските храмове с покойния вече доцент Димитър Митев, известен в богословските среди преподавател по „Инославни изповедания“ и автор на програмната творба за Светото Православие и Ерата на Водолея. Възхитен от няколко човека, които се молеха вглъбено в притихналия храм, спонтанно заявих: “Вижте колко дълбоко се молят тези хора!“ А той въздъхна и с лека усмивка рече: “Да. Но вярвай ми, понякога е добре да не знаеш за какво точно се молят…“ След като видя изненаданата ми физиономия, продължи: “Ех, има хора, които ходят на църква за неща, които не само че обиждат Бога, но и са богопротивни. Има такива, които отправят молби към Бога, дори дават обети пред Него, за да накаже някой роднина – тъща, свекърва или снаха, или да отстрани по чудодеен начин някой техен колега, с когото се борят за пост в работата. А други – за да прибере шефа им при Себе Си, за да заемат мястото му…“ Аз, непознаващ тогава църковната действителност, останах вцепенен…

Измина време и Бог ме призова да Му служа като духовник, започнах да общувам с много и различни вярващи хора, слушах какви ли не изповеди и погледнах в тайните стаи на много души. Тогава разбрах колко прав е всъщност доц. Митев. През призмата на опита и личните наблюдения постепенно осъзнах  горчивата истина. Не количеството на влизащите в храма е истинският критерий за наличието на вяра и особено лично благочестие. Не всеки, който пристъпя към Бога, го прави с чисто сърце и отправя молитва, лишена от лукавство.

Човекът е тайна. Душата му е бездна, опустошено бойно поле между дявола и Бога. Никога не трябва да пристъпваме към Него прибързано, както когато искаме да го оправдаем, така и когато бързаме да го обвиним за каквото и да било. Всеки може да представи пред Неговия свят жертвеник както „дух съкрушен“, така и нечиста жертва – сърце, препълнено с отрова – не само към врага си, но и към близките си. Защото всеки от нас, наследниците на изгонените от рая, може да е добър и зъл, искрен и прикрит, признателен и неблагодарен в различна степен. Всички, без никакво изключение, сме изначално грешни, поразени от болестите на греха. Всеки от нас може да отправи към Него зов, изпълнен с чувство за духовно превъзходство, превъзнесен над човеците около него, и сам да отрови живата вода на своята душа.                             

Уви, ние, съвременните християни – духовници или миряни, много често приличаме на фарисея в притчата от Новия завет и сме така далече от смирението на грешния митар. Ние, полуслепите, очакваме Бог да ни осени и да ни възнагради, само защото сме посетили храма за няколко минути или сме сторили някакво добро дело…                                                                  

Но Бог гледа на сърце, а не на лице и вижда дори скритите помисли на сърцата ни. Спуска се неизследимо в най-съкровените тайници на душата ни и са му изцяло ясни кроежите и намеренията ни. Всички и всичко е Негово! Той е изначалното знание и съвършената чистота! Затова нека не се заблуждаваме в мисловните си битки и бунтовете на безбройните ни страсти. Да не се бавим, а да се очистим с искрено покаяние и дълбоко разкаяние, като принасяме на Христос чисти сърца и съвести, за да може Той да се настани в нас и да ни води през всичките дни до края на земния ни час.