Най-тихият час

Свещ. Ясен Шинев

След като завърши ангажиментите си за деня, отдаде се на семейството си като съпруг и баща, свещеникът казва вечерното си правило и остава сам. Потъва в скута на нощта и затворил очи, си припомня всичко, което е изживял, и по милост Божия преминал. Поглежда назад, взира се в близкото изминало, още топло и незастинало, и пред него се появяват картина след картина, среща след среща, личност след личност, всичко преживяно и обгоряло в огъня на пламтящото му сърце. Поредица от различно трептящи въглени в огнището на разпаленото му сърце…

Това е неговият най-тих час, най-съкровеният миг от духовно-светски ангажименти, в които е потънал с цялото си същество. Неговата самота е споделена от ангели и демони, и Дух Свети, които принасят стоновете му пред престола на Вседържителя Христос. Тогава свещеникът е най-крехкият човек на земята – най-неразбираемо за света и обикнато от Христа. Един туптящ катарзис, защото в душата му е прилив и отлив, изкупление и избавление. Тогава той се вглежда в съвършеното огледало на Бога и го обзема непонятен за външните трепет. Неочаквано от сумрака изплуват хиляди съмнения и натежават върху чувствителната мембрана на съвестта му, връхлитат го „проклетите въпроси“.

Притискат уморената му глава и му нашепват: трябваше или не трябваше да направя това, постъпих ли правилно, и бях ли наистина Христов сред пъстрата върволица от хора и събития. Нахраних ли гладен, бях ли милостив към всеки, който ми протягаше ръка, не сбърках ли, не оскърбих ли. Как изглеждах в очите на другите, не ги ли съблазних с нещо, бях ли това, което Той искаше от мен. Бях ли достоен да бъда Негов, навсякъде и във всичко, силен и едновременно кротък, достъпен и снизходителен. Всред висшестоящи и подчинени, в храма и енорията, в града и сред тези, които Христос е определил да бъдат най-близки и споделени спътници. Дали съм отдал на всички любов и внимание, и към всички ли съм проявил своята пастирска грижа.

Тогава дъхът му се задържа, и сърцето затуптява в необикновен ритъм и необяснимо за другите вътрешно безпокойство.

Широко пристанище е сърцето на свещеника и дълбоки са неговите води. Много подводни течения и нестихващи вълнения обхождат неговия залив. Много са корабите, които преминават през него и оставят своята диря сред вълните му. Някои остават за дълго и дори завинаги, а други преминават или отминават, потъвайки обратно в необятната прегръдка на морето. Той няма как да не ги приеме, защото е длъжен да бъде гостоприемен и дружелюбен, обърнат към всички, които търсят помощ и закрила. Врекъл се е в това, дал е обет и е превърнал живота си в дълг. Всеки свещеник е жертва пред олтара на Бога за греховете на тези, които са го намерили в трескавите си търсения в морето на живота.

Към него идват всички кораби, заблудени и катастрофирали в сблъсъка със стихиите на небето и морето. Чакани и нечакани, малки и големи, всички натоварени с бремето на своите съсипани от скръб капитани, пострадали от ужасните бури и връхлитащите ветрове. Наранени и застрашени от суровата реалност на незнайната шир.

Тогава сърцето му може да прелее от болка и душата му да се скъса от страдание, потънала в печал и застинала там, където няма изход и надежда. Това са мигове на „плач и скърцане със зъби“, но и на съкровен копнеж и тъга по вечността и блажения покой отвъд видимото „добро и зло“. По онова там и далече, заради което всичко си струва, за което жадуват всички, решени да останат безсмъртни. И особено тези, които са повярвали в Спасителя и са решили да Го последват, но не като обикновени войници във воинството Му, а като Негови офицери, превърнали се в ръце и нозе.

На тях Той е отдал духовна власт и е предал дарове да свързват и развързват – на небето и на земята – и им е връчил ключовете на рая. Те са посланиците Му в земята на скръбта, водачите на заблудените през пътуването им в долината на смъртната сянка. Длъжни са да посрещат всички с любов и топлина, защото са призовани и призвани, длъжни са да бъдат капитани на кораба на спасението. Чрез и в тях Той се обръща към всички свои с думите: “Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:38). На тях Той е дал привилегията да връчат поканите за трапезата Му, първи да намерят дома Му и да докоснат Тялото Му, Неговата църква. Вечната Витезда, която изцерява всички и всичко! На тях много е дал, но и много ще им иска, и ще бъдат съдени като водачи и пастири на един полусляп народ.

Това е кръстът, това е саморазпятието на свещеника, огнено изкушение и нестихващ изпит пред  незаспиващата му християнска съвест. В тази споделена самота, в този най-тих час се извършват най-големите преломи и се вземат най-тежките решения за душите на всички, които тайновидецът Христос е изпратил при него. Тогава душата му заспива в прегръдката на тъмнината, застинала в трепет и тишина, и една сълза се проронва от уморените му очи.