Завещанието на преподобния Гавриил (Ургебадзе)

На днешната дата през 1995 г. се представя в Господа архимандрит Гавриил (Ургебадзе), добрият старец Гавриил, причислен към лика на светиите през 2012 год. от Грузинската православна църква, която чества неговата памет на 2 ноември – деня на блажената му кончина.

След прославянето на стареца Гавриил в Грузия, Руската православна църква също го прослави и го включи в своя календар. На 22 февруари 2014 година били извадени неговите свети мощи.

Следващият откъс е от книгата „Добрият старец Гавриил“, която съдържа спомени на негови духовни чеда.

Свети отче Гаврииле, моли Бога за нас!

℘

Биографични данни

Отец Гавриил, в света Годердзи Василиевич Ургебадзе, е роден на 26 август 1929 година в Тбилиси. Той бил около двегодишен, когато изгубил баща си. В детските му години всички наричали малкия Годердзи – Васико – в памет на ба­ща му. Васико ходил само шест години в мъжко училище.

В детството си бъдещият светия се отличавал с мълчали­вост. Сестрата на стареца Гавриил, Джулиета, си спомня, че не му харесвало да играе с връстниците си. Той вземал пръчка, връзвал на нея парцал и ходел с пръчката, сякаш извършвайки литийно шествие. От една страна всичко това било неосъзнато, но от друга – тези игри се превърнали в духовно израстване за Годердзи. Особено интересна е случ­ката как той самият разбира за Христос.

Веднъж Васико станал свидетел на гръмкия и шумен разговор на две съседки. Едната викала на другата: „Не ме разпъвай като Христос на кръста!“ Васико учудено попитал:

– Кой е Христос и защо са Го разпънали?

Казали на момчето да отиде да пита в църквата. Пазачът тайно го пуснал и му показал дървеното Разпятие. Момчето благоговейно паднало пред него. Пазачът посъветвал Ва­сико да прочете историята на Христос и той започнал да събира пари, за да си купи книгата.

Сестрата на отец Гавриил, Джулиета си спомня: „Когато баща ни го пращаше до магазина за покупки, му оста­вяше рестото. Така той успя да си купи Евангелие. Това беше чудо. Васико отишъл на пазара и дълго обикалял. Накрая един старец с бяла брада се приближил и му казал: „Всичко, което те интересува, е в тази книга.“ Най-удиви­телното е, че цената, която назовал, била 70 рубли, и точно толкова пари имал Васико. Той направил няколко крачки, отворил книгата и видял заглавието. В книгата никъде не пишело „История на Христос“. Той се върнал, но не могъл да намери стареца. Всички се учудили и казали, че не са виждали такъв човек, че не е бил там. Ето по този чу­ден начин Васико се сдобил с Евангелието.“

Майката на Васико се бояла от странното увлечение на своя син. Разбирайки, че увещанията ѝ не му влияят, тя из­горила Евангелието.[1] И синът ѝ напуснал дома.

Веднъж, когато спял край пътя, го намерила една гада­телка и го завела у дома си. Един ден тя не се почувствала добре и момчето започнало самò да приема клиентите ѝ. Тогава се проявил неговият удивителен дар на прозорли­вост. Васико не предсказвал бъдещето на хората. Той им разказвал за Христос, за Неговата велика жертва и ги при­зовавал да следват заповедите Му. Той решава да си по­строи малка килийка от пръст и да стане подвижник. Едва 12-годишен отива в манастира „Света Нина“ в Сам­тавро[2] в Мцхета, древната столица на Грузия – същия този ма­настир, с който ще бъдат свързани последните години от живота му и където намира своя край.

Манастирът бил женски и игуменията го посъветвала да отиде наблизо в патриаршеския храм „Светицховели“[3]. От този момент започнало дългогодишното странничество на младия човек по грузинските манастири, а дори и в ония тежки години те били много на брой. Там бъдещият светец се учел на монашески живот и се запознавал с опита на подвижниците. Родната сестра на отец Гавриил, Джулиета си спомня: „Когато го призоваха в армията, в Батуми, той първо отиде в храма. Дълго се молил пред иконата на свети Николай Чудотворец за помощ от светеца да му осигури повече време да ходи в църквата. И Божията милост не го накарала да чака: на втория ден по време на строевата под­готовка му съобщили, че е назначен за пощальон.“ Така било възможно, след изпълняването на поръченията, да по­сещава храма. В сряда и петък Годердзи постел, като отказ­вал скромната храна, оплаквайки се от болки в стомаха. Той успял да съчетае армията с църквата и така минала неговата военната служба.

След отбиването на военната служба семейството ре­шило да се погрижи за неговата женитба. Тогава отец Гав­риил извършил невероятна постъпка: за да „затвори те­мата“ веднъж завинаги, той доброволно отишъл в пси­хиатрична болница и се оплакал от състоянието си. И по­неже открито проповядвал в онова безбожно време на всички познати и дори случайно срещнати хора учението на Христа, не е чудно, че там лесно го сметнали за душевно болен. След като му поставили диагноза, го изпратили вкъщи, за да бъде под надзора на майка си.

И тогава започнали желаните за него дни. Повтаряйки, че „който няма Църквата за своя майка, той няма Бога за свой отец“, отец Гавриил се заловил да строи храм в двора на техния дом. Събирал на бунището захвърлени икони и църковна утвар. Възстановявал ги и после ги поставял в „своята“ църква. Разбира се властите не можели да приемат това, дори и от един душевно болен. Неведнъж те заплаш­вали отец Гавриил, че ще сринат църквичката до земята и няколко пъти започвали да я рушат. Странно нещо обаче, някои от тези, които единия ден рушели, на следващия ден тайно идвали и му предлагали пари за възстановяването ѝ. Монахиня Нино (Пеикрашвили) си спомня: „Веднъж оти­дох при отец Гавриил и той стоеше на колене пред иконата на Спасителя и плачеше. Изведнъж се обърна към мене и ми каза: „Знай, че рушителите на църквите ще бъдат жес­токо наказани.“

На 25 декември 1954 година отец Гавриил написал молба да бъде приет на работа в Сионския катедрален храм – патриаршеския храм „Успение Богородично“[4] в Тбилиси, тъй като това е „целта на живота ми от детските ми го­дини“. Така две години той работил там като дневен пазач, грижел се за светия олтар и помагал в богослуженията. След това помолил да бъде ръкоположен. „…Желая да стана дякон за слава Божия от чисто сърце и за спасение на душата си, за да служа на светата Църква, както гласят цър­ковните закони и светите отци…“

Скоро след това последвала и „Смирена молба“:

„От детските си години желая да служа на Бога и на мона­шеството, затова покорно моля да бъда постриган в малка схима и да бъда наречен с името на свети Гавриил Атонски“. Кутаисткият епископ Гавриил удовлетворил тази молба.

На 1 май 1965 година, тържествения празник на труде­щите се и солидарността, се случило събитие, което раз­търсило цяла Грузия. Отец Гавриил залял с газ и подпалил 12-метровия портрет на Ленин, издигнат на сградата на Министерския съвет. Огънят обхванал портрета, чувал се трясъкът на взривяващите се около него прожек­тори. Всичко напомняло на картечен огън.

Отец Гавриил бил арестуван за антисъветска пропа­ганда. Били го безжалостно, счупили му челюстта, причинили му много увреждания.

При ареста му заповядали да свали кръста си, но той ка­зал: „Няма да го сваля, ако вие можете, сами го свалете.“ Хвърлили отец Гавриил в обща килия. По-късно той раз­казвал: „Кажи, виждаш ли сега твоя Христос?“ – ме питаха. – „Да“ – отговарях аз. –„Покажи го и на нас!“ – „Хвърлете партийните си билети и ще ви го покажа!“ – казах аз.“

Затворът си има свои закони. Затворниците искали да оскърбят стареца, но той станал, прекръстил се и започнал да се моли. По-късно отец Гавриил разказвал: „Те се засра­миха, застанаха на колене и молеха за прошка, защото всъщност бяха вярващи. Гледаха ме с удивление, когато направих кръст от една метличка и започнах да проповяд­вам за любовта, за вярата, за Иисус Христос. Скоро всички започнаха да се молят на този кръст. Когато трябваше да чистя килията, затворниците ме молеха: „Ние всичко ще почистим, а ти само ни разказвай за Иисус Христос и Него­вия живот““.

С решение на Върховния съд на Грузия отец Гавриил бил изпратен в психиатрична болница за експертиза. Из­писали го с диагнозата: психопатична личност, склонна към психозни състояния, подобни на шизофрения, мърмори непонятни неща с тих глас; вярва в съществуването на не­бесни сили, Бога и ангели.

„Някои все пак се усъмниха, че изобщо съм луд. А аз си мислех: „Докажете ми кой е луд – аз или премъдрият Соломон? Именно в това е и Божието благо, че за вас това е непонятно.“ Така старецът изживял дарения от Бога живот и на 2 ноември 1995 година мирно предал душата си на Създателя.

В деня на погребението, според завещанието на стареца, обвили тялото му в платно и внимателно го спуснали в гроба. Мястото на неговото упокоение се посещавало от много хора. Всички те отнасяли със себе си огромна благо­дат и любов, приближавали се към Бога и укрепвали във вя­рата.

Архимандрит Гавриил е причислен към лика на све­тиите на 20 декември 2012 година. Денят на неговото пред­ставяне пред Господа, 2 ноември, е установен за ден, в който се чества паметта му. След прославянето на стареца Гав­риил в Грузия, Руската православна църква също го просла­ви и го включи в своя календар. На 22 февруари 2014 година били извадени неговите свети мощи.

С течение на времето много хора са се убедили, че жи­вотът на стареца Гавриил олицетворява всичките девет за­поведи на блаженствата: той е бил беден духом и е намерил Царството небесно; той от цялото си сърце преживявал всяка проява на нелюбов и бил плачещ, кротък, гладен и жаден за правда – и се наситил. Той сеел словото Божие и жънел плодове – укрепвал хората във вярата, давал им на­дежда и дарявал любов, наставлявал ги по истинския път. Старецът бил милостив, чист по сърце, мир и благодат из­вирали от сърцето му. Гонели го за правда, оскърбявали го и всячески злословели против него заради Господа Бога. Но той понесъл всичко. Понесъл го мъжествено и единствено заради любовта си към Всевишния, на Когото посветил це­лия си живот.

℘

Завещанието на преподобния Гавриил

 

Слава на Христа Бога!

 

Моля за прошка и благословение Светейшия и Всебла­жен Католикос-Патриарх на цяла Грузия Илия II. На целия свещенически и монашески чин оставям своето благослове­ние и прошка-примирение. Бог е Любов и макар много да се постарах, не можах да постигна любовта към Бога и ближния според Господната заповед. В любовта се състои цялото намиране на Царството небесно от човека в този ви­дим свят и наследяването на Вечността (Вечния Живот).

Погребете ме без ковчег, в мантията. Бъдете добри и смирени. В нашето смирение си спомни за нас Господ, за­щото на смирените Той дава благодат. Пред всеки роден от Бога човек бъдете в смирение, доброта и любов. Любов към всички отнасям със себе си – и към православните хора, и към всеки роден от Бога човек. Целта на живота и на целия този видим свят е намирането на Царството Божие, приб­лижаването до Бога и наследяването на Вечния Живот. Това желая и на всички вас. Оставям ви с моето благословение. Нека никой да не изгуби великата Божия милост и всички да се удостоят с намирането на Царството. Няма човек, който да е жив и да не сгреши. Единствен аз съм голям грешник, всячески недостоен, твърде немощен. С цялата си любов моля всички ви, когато минавате покрай гроба ми, молете се за прошка на мене грешния. Прах бях и в праха се върнах.

(Преводът на завещанието е направен по текста, даден в www.monkgabriel.ge. Завещанието е добавено със съгласието на автора на книгата К. Церцвадзе. – Бел. прев.)

 

[1] Други автори посочват, че тя е изхвърлила Евангелието в тоалетната. Васико го извадил със сълзи и същата нощ напуснал дома си. Източник: https://www.monkgabriel.ge/rus/cv.gavriil.htm. – Бел. прев.

[2] Самтавро – най-древният женски манастир в Грузия, посветен на св. равноап. Нина, намиращ се в гр. Мцхета. Св. Гавриил прекарва последните години от живота си там. В главния манастирски храм „Св. Преобра­жение“ са изложени неговите мощи. – Бел. прев.

[3] Светицховели (на груз. „животворящ кръст“) – първият и най-главен пат­риаршески храм в Грузия, посветен на Събора на дванадесетте апостоли, намиращ се в гр. Мцхета. В храма се намира мястото, в което бил заровен хитонът на Господ Иисус Христос, донесен в Грузия от мцхетските евреи Елиоз и Лонгиоз. Елиоз откупил хитона от римския войник, на когото той се паднал чрез жребий. – Бел. прев.

[4] Сионски храм (Сиони) – исторически най-главният храм в Тбилиси. Намира се на хълма Сион и е посветен на Успение Богородично. До 2006 г. е бил Пат­риаршеска катедрала. В него се пази кръстът на св. равноап. Нина. – Бел. прев.