Била ли е Тайната вечеря последна?

Проф. Андрей Кураев

Как е про­тек­ла „Тай­на­та Ве­че­ря”? Там по­ра­зи­тел­но се съ­че­та­ва обик­но­ве­но­то с не­о­бик­но­ве­но­то. Хрис­тос спаз­ва точ­но и пос­ледо­ва­тел­но ри­ту­а­ла на юдейс­ка­та пас­хал­на тра­пе­за. Но с не­би­ва­ли ак­цен­ти и до­пъл­не­ния. Тра­пе­за­та за­поч­ва с бла­гос­ло­ве­ние-бе­ра­ки: „Бла­гос­ло­вен си, Бо­же наш, Цар на Все­ле­на­та, съз­дал ло­зо­вия плод”. След ка­то се про­че­те та­зи мо­лит­ва, се за­де­ля афи­ко­ма­на – част­та, коя­то е тряб­ва­ло да се ос­та­ви в слу­чай, че дой­де бед­няк или път­ник, спо­ред за­по­вед­та: „И ве­се­ли се пред Гос­по­да… ти… при­ше­лец, и си­рак” (Втор. 16:11). Тък­мо то­зи афи­ко­ман пре­ло­мя­ва Хрис­тос ка­то Свое Тя­ло, оче­вид­но до­ба­вяй­ки към тра­ди­ци­он­ни­те сло­ва „Бла­госло­вен си, Гос­по­ди, Боже наш, Цар на Все­ле­на­та, да­ващ на зе­мя­та да про­из­веж­да хляб” ду­ми­те, ус­та­но­вя­ва­щи но­во­то Тайн­с­т­во: „Взе­ме­те, яж­те, то­ва е Мо­е­то Тя­ло, ко­е­то за вас се пре­ло­мя­ва“… Ев­ха­рис­ти­я­та е хля­бът на стран­ни­ци­те и про­ся­ци­те, хля­бът на без­дом­ни­те.

„То­ва вър­ше­те за Мой спо­мен”. Имен­но – за Мой. За­нап­ред – за Мой. Спо­ме­нът за го­ле­ми­те бла­го­де­я­ния на Тво­ре­ца, кой­то вие изобра­зя­ва­те при вся­ка ва­ша праз­нич­на трапе­за, се­га ще тряб­ва да на­сочва­те не са­мо към Нез­ри­мия Тво­рец, но и към Мен. Ях­ве, ко­му­то сте бла­го­да­ри­ли с те­зи ду­ми, ста­на плът и се­га ви да­ва плът­та Си, а не са­мо плът­та на сът­во­ре­на­та от Не­го зе­мя. Се­га ве­че вся­ка мо­лит­ва е спо­мен не са­мо за Ях­ве, но и за Хрис­тос…

По сре­да­та на тра­пе­за­та след­ва хи­ка­да­та – сло­ва за чу­дес­но­то избав­ле­ние на ев­ре­и­те от роб­с­т­во­то ка­то от­го­вор на ба­ща­та към си­на за при­чи­на­та да се праз­ну­ва Пас­ха. В на­ша­та ли­тур­ги­чес­ка ана­фо­ра то­ва е спо­ме­нът за стра­да­ни­я­та на Спа­си­те­ля („кръс­тът, гвоз­де­и­те, ко­пи­е­то, смърт­та…”). След­ва бла­гос­ла­вя­не­то на ча­ша­та и мо­лит­ва Бог да е ми­лос­тив към Из­ра­ил, мол­ба да се по­ме­не Из­ра­ил (при нас молени­е­то: „Въ пер­ви­хъ по­мя­ни, Гос­по­ди…” Меж­ду пър­ви­те по­мени, Гос­по­ди…).

Юда из­да­ва пре­да­тел­с­т­во­то си, ка­то топ­ва хля­ба в блю­до­то – то­ва ста­ва, ко­га­то ядат без­к­ва­сен хляб, за­ме­сен с гор­чи­ви тре­ви ка­то спомен за хля­ба на из­г­на­ни­е­то и робството. Гор­чи­ви­на­та на роб­с­т­во­то е съз­вуч­на с гор­чи­ви­на­та от пре­да­тел­с­т­во­то. В края на уго­ще­ни­е­то Хрис­тос „бла­гос­ла­вя ча­ша­та”, но еван­гелис­ти­те не ни пре­да­ват с как­ви имен­но ду­ми. Яс­но е за­що го пра­вят: прос­то за­що­то вся­ко из­ра­ил­с­ко де­те знае ду­ми­те, с ко­и­то за­вър­ш­ва пас­хал­на­та съ­бот­на тра­пе­за: „Бла­гос­ло­вен си, Гос­по­ди, Бо­же наш, Цар на все­ле­на­та, Ти, кой­то хра­ниш це­лия свят с Тво­я­та бла­гост, с Тво­я­та бла­го­дат, с Тво­е­то ми­ло­сър­дие и бла­го­ут­ро­би­е­то Си. Ти да­ваш на вся­ка плът хра­на, за­що­то мило­сър­ди­е­то Ти пре­бъд­ва веч­но. Чрез Тво­я­та го­ля­ма бла­гост на нас ни­ко­га не ни е лип­с­ва­ла хра­на; Не­ка тя ни­ко­га не ни лип­с­ва,за­ра­ди лю­бов­та към ве­ли­ко­то Ти Име, защото Ти хра­ниш и под­дър­жаш всич­ко жи­во, тво­риш доб­ро на всич­ки и пра­щаш хра­на на всич­ко, ко­е­то си съз­дал. Бла­гос­ло­вен си, Гос­по­ди, да­ващ на всич­ки ни хра­на! Благода­рим Ти, Гос­по­ди, че си дал на от­ци­те ни в нас­лед­с­т­во об­шир­на зе­мя, доб­ра и въж­де­ле­на, и за то­ва, че ни из­ве­де, Гос­по­ди, Бо­же наш, от зе­мя­та Еги­пет­с­ка, от до­ма на роб­с­т­во­то, а и за за­ве­та Ти, кой­то Ти за­пе­ча­та в на­ша­та плът…”.

Да не би тук да са про­из­не­се­ни ду­ми­те: „Пий­те от нея всич­ки. То­ва е Мо­я­та Кръв на Но­вия За­вет, ко­я­то за вас и за мно­зи­на се проли­ва”? Кръв­та, про­ли­ва­ща се от плът­та на хора­та при сключ­ва­не­то на Ста­рия За­вет меж­ду тях и Бо­га, тук се срав­ня­ва с Кръв­та на Хрис­тос, про­ли­ва­ща се се­га. За­ве­тът на Мой­сей – с Но­вия За­вет. Из­бав­ле­ни­ето от Египет­с­ко­то роб­с­т­во – с оп­ро­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те. Мой­сей в пус­ти­ня­та е по­ръ­сил Из­ра­ил с ду­ми­те: „Ето кръв­та на за­ве­та, кой­то Гос­под склю­чи с вас” (Изх. 24:8). Хрис­тос каз­ва съ­щи­те ду­ми в пасхал­на­та Си нощ и за Сво­я­та кръв.

И тъй, Спа­си­те­лят, из­пъл­ня­вай­ки ста­рия пас­ха­лен об­ред, ус­та­но­вя­ва нов об­ред. То­ва зас­лу­жа­ва осо­бе­но да се отбеле­жи, за­що­то пре­ка­ле­но чес­то каз­ват: „Хрис­тос не е ус­та­но­вил ни­как­ви об­ре­ди” и че „ис­тин­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во тряб­ва да е са­мо ду­хов­но”, а не те­лес­но-об­ред­но. Чо­век, от­час­ти за­поз­нат с Биб­ли­я­та, мо­же да ци­ти­ра и ду­ми­те на апос­тол Па­вел: „плът и кръв не мо­гат да нас­ле­дят Цар­с­т­во­то Бо­жие” (1 Кор. 15:50). Но мал­ко е биб­лейс­ките ци­та­ти само да се каз­ват. Не­об­хо­димо е те и да се раз­би­рат. Нап­ри­мер в Пра­вос­ла­ви­е­то от­к­рай вре­ме (от вто­ри век) е ус­та­но­ве­но та­ко­ва раз­би­ра­не на те­зи ду­ми: „Ко­га­то Па­вел казва „плът и кръв не мо­гат да нас­ле­дят Цар­с­т­во­то Бо­жие”, той каз­ва то­ва не с цел да от­х­вър­ли новото раждане на плът­та, а да ни на­у­чи, че не Цар­с­т­во­то Бо­жие, ко­е­то е вечни­ят жи­вот, се нас­ле­дя­ва от тя­лото, а тя­ло­то се нас­ле­дя­ва от жи­во­та. За­що­то ако Цар­с­т­во­то Бо­жие, ко­е­то е жи­вот, се нас­ле­дя­ва­ше от тя­ло­то, би се ока­за­ло, че жи­во­тът би­ва пог­лъ­щан от тлен­но­то. А жи­во­тът нас­ле­дя­ва смър­т­но­то, за да мо­же смърт­та по­бе­до­нос­но да бъ­де по­гъл­на­та от жи­во­та и тлен­но­то да ста­не дос­то­я­ние на нет­ле­ни­е­то. Тлен­но­то ста­ва роб, под­в­лас­тен на без­с­мър­ти­е­то, та­ка че тя­ло­то да при­над­ле­жи на нет­ле­ни­е­то, а не нет­ле­ни­е­то – на тя­ло­то”. Плът­та и кръв­та, всич­ко те­лес­но, не мо­же са­мò да вле­зе във Веч­ност­та. Но Веч­ност­та мо­же да ги вмес­ти в се­бе си. Въп­ро­сът е в су­бек­та на то­ва дейс­т­вие. Не­въз­мож­но­то за чо­ве­ка е въз­мож­но за Бо­га.

Но, ако чо­ве­кът е ре­шил да се за­щи­та­ва от пра­вос­лав­ни­те „об­ре­ди”, той ще го нап­ра­ви, без да се съ­об­ра­зя­ва да­же с Биб­ли­я­та. И ка­то после­ден ар­гу­мент той ще из­тък­не: вие вяр­ва­те в ав­то­ма­тич­на­та си­ла на об­ре­ди­те, при­час­тя­ва­те всич­ки на­ред, ва­ши­те ено­ри­а­ши и све­ще­ни­ци да­леч не са чак тол­ко­ва све­ти… Об­що взе­то с вас, греш­ни­ци­те, ня­ма да се мо­ля и да се при­час­тя­вам от ед­на ча­ша… Тук ве­че ар­гу­мен­ти­те ня­ма да по­мог­нат. Зад по­доб­но нас­т­ро­е­ние стои та­ка­ва дъл­бо­ка лип­са на усет към Еван­ге­ли­е­то, че са­мо Гос­под мо­же да обър­не сър­це­то на то­зи пре­ка­ле­но ду­хо­вен хрис­ти­я­нин.

И та­ка, има ли ма­гия в Пра­вос­ла­ви­е­то? Пра­вос­ла­ви­е­то на­ис­ти­на смя­та, че Гос­под па­зи хо­ра­та чрез Бла­го­дат­та Си или с „енер­гия”, с ре­ал­на, он­то­ло­гич­на си­ла. Ние мис­лим, че ре­ли­ги­я­та не се свеж­да до пес­но­пе­ни­я­та, че в ре­ли­ги­оз­ния жи­вот дейс­т­ви­я­та на Бо­га зна­чат мно­го по­ве­че. Но ако Ли­тур­ги­я­та е „об­що де­ло”, на­ше със­лу­же­ние на Бо­га, тогава в как­во имен­но се със­тои нашето дело в Ли­тур­ги­я­та? Стру­ва ми се, че тук ми­на­ва най-важ­на­та гра­ни­ца меж­ду след­лу­те­ров­с­ко­то про­тес­тан­тс­т­во и Пра­вос­ла­ви­е­то. Спо­ред пра­вос­лав­ния опит мол­ба­та, при­зи­вът за по­мощ от Бо­га, не е един­с­т­ве­ни­ят на­чин за сре­ща с вис­ши­те си­ли. На чо­ве­ка е да­де­на и спо­соб­ност­та да из­вър­ш­ва определе­ни дейс­т­вия, прив­ли­ча­щи бла­го­дат­та. Дейс­т­ви­я­та на Бо­га и чо­ве­ка тряб­ва да се срещ­нат. Ли­тур­ги­я­та е „об­що де­ло” и мяс­то на сре­ща. От чо­ве­ка се ис­ка да при­не­се в жерт­ва на Бо­га оно­ва, ко­е­то не Му при­над­ле­жи – се­бе си.

Бог ни е дал сът­во­ре­ния от Не­го жи­вот, прев­ръ­щай­ки ни във влас­те­ли­ни на са­ми­те се­бе си. И то­зи дар тряб­ва да се вър­не на Тво­ре­ца – за да не го от­к­радне смърт­та. Бог търси не во­ло­ве и коз­ли, а хо­ра. Ня­ма ни­що, с ко­е­то чо­век би мо­гъл да за­ме­ни се­бе си – „Или ка­къв от­куп ще да­де чо­век за ду­ша­та си? (Марк 8:37). Тък­мо за­то­ва це­ли­ят дохрис­ти­ян­с­ки култ е без­п­ло­ден – в не­го се опит­ват да за­мес­тят оно­ва, ко­е­то е не­за­ме­ни­мо. Мо­жеш сво­бод­но да по­да­риш сво­бо­да­та си са­мо на лю­би­мия чо­век. Мо­жеш да обик­неш са­мо он­зи, чи­я­то ре­ал­ност е оче­вид­на. До­кол­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во­то е ре­ли­гия на лю­бов­та, до­тол­ко­ва въп­ро­сът за до­ка­зател­с­т­ва­та за съ­щес­т­ву­ва­не­то на Бо­га е неестес­т­вен за хрис­ти­ян­с­ко­то бо­гос­ло­вие. Ня­ма лю­бов без оби­чащ. А лю­бов­та си Бог по­ка­за ка­то да­де Еди­но­род­ния Си Син… Има Хрис­то­ва жер­т­ва, зна­чи има Бог. Християн­с­ка­та ре­ли­гия е лю­бов за лю­бов: „За­то­ва, ако ня­кой оби­ча Бо­га, Бог съ­що му по­каз­ва лю­бов­та Си” (преп. Ма­ка­рий Еги­пет­с­ки). „Тайн­с­т­во­то на лю­бов­та ни прев­ръ­ща от хо­ра в бо­го­ве…Лю­бов вмес­то вя­ра в Не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не ни да­ря­ва вкус­ва­не­то Му в нас­то­я­ще­то” (преп. Мак­сим Из­по­вед­ник).

Съ­от­вет­но Пра­вос­ла­ви­е­то не поз­на­ва ни­как­ва ав­то­ма­тич­ност при При­час­ти­е­то. Там къ­де­то ня­ма лю­бов, там ня­ма При­час­тие с Бо­га на Лю­бов­та. „Ето, пред­ва­ри­тел­но ви казвам и за­я­вя­вам и ви­кам на ви­сок глас: ни­кой, който има­ враг, да не прис­тъп­ва към све­ще­на­та тра­пе­за и да не при­е­ма Тя­ло­то Гос­под­не. Ни­кой прис­тъп­ващ да ня­ма враг!… При при­на­ся­не­то на жер­т­ва­та Той не спо­ме­на­ва за ни­кое дру­го пра­вед­но де­я­ние, ос­вен при­ми­ре­ни­е­то с бра­та, по­каз­вай­ки, че лю­бов­та е над всич­ки доб­ро­де­те­ли… Ако та­зи жер­т­ва е при­не­се­на, за да има мир меж­ду теб и брат ти, а ти не сключ­ваш мир, то­га­ва нап­раз­но учас­т­ваш в жер­т­ва­та” (Зла­то­уст).

В Пра­вос­ла­ви­е­то до­ри се е ус­та­но­ви­ло не­що ка­то „ли­тур­ги­чес­ка ети­ка”: към ближ­ния тряб­ва да се от­на­сяш ка­то към при­час­т­ник – зна­чи у не­го има Хрис­то­ва час­ти­ца. Не си се на­у­чил да ува­жа­ваш чо­ве­ка, то­га­ва ува­жа­вай по­не Хрис­та, кой­то е в не­го. Неслу­чайно Зла­то­уст на­ри­ча ли­тур­ги­чес­ки­те поз­д­ра­ви „Хрис­тос е сред нас!” – „страш­ни поздрави”. И ако то­ва ус­ло­вие не е из­пъл­не­но то­га­ва – „свет­ли­на­та те ос­ве­тя­ва, те­бе, сле­пия, огъ­нят те стоп­ля, но не те до­кос­ва, жи­во­тът те е осе­нил, но не се е съ­е­ди­нил с теб, жива­та во­да е ми­на­ла през те­бе ка­то през жле­ба на ду­ша­та ти, без да на­ме­ри дос­то­ен за се­бе си при­ем” (преп. Си­ме­он Но­ви Бо­гос­лов).

Впро­чем да­ли бла­го­дат­та ще срещ­не дос­то­ен при­ем у чо­ве­ка, не за­ви­си от то­ва кол­ко ряд­ко и кол­ко „под­гот­ве­но” се при­час­тя­ва­ме. Как­то за­бе­ляз­ва ар­хи­еп. Ва­си­лий „ние не ста­ва­ме дос­той­ни причас­т­ни­ци, за­що­то се при­час­тя­ва­ме мно­го ряд­ко”. В пре­диш­ни­те вре­ме­на въп­ро­сът кол­ко чес­то хрис­ти­я­ни­нът тряб­ва да при­бяг­ва към „ве­че­ря­та на безс­мър­ти­е­то” се е ре­ша­вал още по-ед­ноз­начно: „все­ки, кой­то не се при­об­ща­ва със све­ти­те Тай­ни, се дър­жи без­с­рам­но и дръз­ко”. То­га­ва в как­во е сми­съ­лът на При­час­ти­е­то? Sacramenta faciunt Ecclesiam. Тайн­с­т­ва­та съз­да­ват Цър­к­ва­та. Св. Ири­ней Ли­он­с­ки, по­яс­ня­вай­ки ду­ми­те на апос­тол Па­вел: „Ние сме чле­но­ве на тя­ло­то Му – от плът­та Му” (Еф. 5:13), каз­ва: „И та­зи плът се хра­ни от ча­ша­та Му, ко­я­то е Не­го­ва­та Кръв, и рас­те от хля­ба, кой­то е Не­го­во­то Тя­ло. Те­ла­та ни, хра­не­щи се от Ев­харис­ти­я­та, пог­ре­ба­ни в зе­мя­та и раз­ло­жи­ли се в нея, ко­га­то дой­де вре­ме ще се вдиг­нат, тъй ка­то Сло­во­то Бо­жие на тлен­но­то да­ва да­ром нет­ле­ние” (Про­тив ере­си­те 11, 3).

И тъй, сър­ца­та тряб­ва да се уми­ват с Хрис­то­ва­та Кръв за­ра­ди Пас­ха­та: „Дай на ра­би­те Си, Си­не Божи, в де­ня на въз­к­ре­се­ни­е­то да чу­ят: „Ела­те и нас­ле­де­те Цар­с­т­во­то”… Ка­то за­лог за жи­вот са скри­ти в тех­ни­те чле­но­ве Тво­е­то Тя­ло и Тво­я­та Кръв”. В При­час­ти­е­то ние се при­об­ща­ва­ме с Пас­хал­на­та, Въз­к­ръс­на­ла­та Хрис­то­ва плът. „Ев­ха­рис­ти­я­та е плът­та на на­шия Спа­си­тел, пос­т­рада­ла за­ра­ди на­ши­те гре­хо­ве, но ко­я­то Отец въз­к­ре­си” (св. Иг­на­тий Бо­го­но­сец. Смирн. 7). Зна­чи Ев­ха­рис­ти­я­та е при­час­тие не прос­то с Христо­ва­та плът, а при­час­тие с въз­к­ръс­на­ла­та плът, при­час­тие с оно­ва Тя­ло, ко­е­то ве­че е пре­о­до­ля­ло смърт­та. Пас­ха­та е на­ча­ло на Дру­го би­тие. Час­ти­ци­те от но­вия кос­мос, космо­сът, къ­де­то ве­че я ня­ма от­ро­ва­та на смърт­та, в кой­то е по­бе­де­на ен­т­ро­пи­я­та и смър­т­но­то раз­ло­же­ние, те­зи час­ти­ци се вли­ват в нас, за да от­с­ла­бят на­тис­ка на греховната плът вър­ху лич­нос­т­на­та ни сво­бода. На­ша­та сво­бод­на лич­на во­ля не мо­же да бъ­де пря­ко из­це­ле­на от Хрис­тос, за­що­то Той не мо­же да за­мес­ти със Се­бе Си лич­ния из­бор на все­ки един от нас. Но Той ос­во­бож­да­ва лич­на­та ни во­ля от пле­на на страст­та, бла­го­да­ре­ние на то­ва, че ни да­ва при­час­тие с об­но­ве­на­та и из­це­ле­на, пре­об­ра­зе­на човеш­ка при­ро­да. И за­то­ва чрез при­час­ти­е­то ние от­но­во сме ся­каш в със­то­я­ни­е­то ка­то в Едем: ми­на­ло­то на гре­ха не по­тис­ка лич­нос­т­на­та ни во­ля и ние в със­то­я­ние на свобо­да пра­вим своя из­бор без да из­пит­ва­ме пре­ка­ле­на­та те­жест на соб­с­т­ве­но­то ни гре­хов­но ми­на­ло, на­ви­ци­те на на­ша­та при­ро­да, из­к­ри­ве­ни от гре­ха.

Гре­хов­ни­ят път е пъ­тят на „ос­т­рас­тя­ва­не­то” (спо­ред из­ра­за на св. Тео­фан Зат­вор­ник): лич­на­та во­ля, ден след ден стре­мя­ща се към гре­ха, пос­те­пен­но тро­ви ду­ша­та ми, природа­та ми, и ду­ша­та, на­у­че­на да гре­ши, ве­че ско­ва­на от гре­хов­ни на­ви­ци, за­поч­ва след то­ва да стесня­ва сво­бо­да­та на соб­с­т­ве­на­та ми во­ля. „По­ся­ваш пос­тъп­ка – жъ­неш ха­рак­тер; по­ся­ваш ха­рак­тер – жъ­неш съд­ба”. От „мо­га да не гре­ша” пъ­тят вър­ви към „не мо­га да не гре­ша”. А не­об­хо­ди­мо е об­рат­но­то въз­кач­ва­не: от „не мо­га да не гре­ша” – към „мо­га да не гре­ша”, и към вис­ше­то: „не мо­га да гре­ша”.

Пъ­тят на из­це­ле­ни­е­то се със­тои в то­ва, че Хрис­тос, при­е­май­ки в Сво­я­та Бо­жес­т­ве­ност чо­веш­ка­та ни при­ро­да, не ѝ да­ва въз­мож­ност да гре­ши и с то­ва я е из­це­лил в Се­бе Си. Чо­веш­ка­та при­ро­да е прони­за­на от всич­ки Бо­жес­т­ве­ни свойс­т­ва – „сът­во­ре­на е от Гос­по­да”. Хрис­тос е из­це­лил в Се­бе си, в Сво­я­та Бо­жес­т­ве­на Лич­ност въз­п­рие­та­та от Не­го чо­веш­ка при­ро­да и нея, ве­че из­це­ле­на­та, ни я по­да­ва в При­час­ти­е­то, за да мо­же чрез из­це­ле­ни­е­то на чо­веш­ка­та при­ро­да да из­це­ли лич­ност­та на все­ки един от нас.

„И тъй, за да мо­же не са­мо с лю­бов, но и със са­мо­то де­ло да ста­нем чле­но­ве на Хрис­то­ва­та плът, ние тряб­ва да се съ­е­ди­ним с та­зи плът… Кой­то ви е дал Си­на Си тук, Той още по­ве­че ще нап­ра­ви за вас там, в бъ­де­ще­то. Аз по­же­лах да бъ­да ваш брат; за­ра­ди вас се при­об­щих с плът­та и кръв­та и та­зи плът и кръв, чрез ко­и­то ста­нах ед­нок­ръ­вен с вас, Аз пак ви я да­вам”.

Бог взе на­ша­та плът, за да ни я вър­не из­целе­на и про­пи­та от Ду­ха на Жи­во­та, от без­с­мър­ти­е­то. Не­ка за раз­би­ра­не­то на Ев­ха­рис­ти­я­та да при­ло­жим он­зи ме­тод, кой­то в христо­ло­ги­я­та се на­ри­ча „пе­ри­хо­ре­сис”. По­ра­ди то­ва, че и две­те при­ро­ди на Хрис­тос (и Бо­жес­т­ве­на­та, и чо­веш­ка­та) са ед­на Лич­ност, в Хрис­тос има Един лич­нос­тен су­бект за всич­ки Не­го­ви дейс­т­вия. За­то­ва са въз­мож­ни па­ра­док­сал­ни­те дейс­т­вия на Хрис­тос и па­ра­док­сал­ни­те из­каз­ва­ния за Хрис­тос: мо­же да се ка­же, че са прони­за­ли ръ­це­те на Бо­га (Бòжес­т­во­то соб­с­т­ве­но не мо­же да има ръ­це и нез­ри­мо-ду­хов­на­та при­ро­да на Бо­жес­т­во­то не е въз­мож­но да се уло­ви). Мо­же да се ка­же, че Тво­ре­цът е умо­рен или гла­ден. Мо­же, об­рат­но, да се ка­же, че на­за­рет­с­ки­ят Дър­во­де­лец е въз­к­ре­сил Ла­зар или е прос­тил гре­хо­ве­те на греш­ни­ци­те. За­то­ва при­час­ти­е­то с те­лес­на­та при­ро­да на Хрис­тос е при­час­тие с огъ­ня на Не­го­во­то Бòжес­т­во: „Учас­т­ни­ци и съ­об­щ­ни­ци на бо­жес­тве­но­то ес­тес­т­во из­меж­ду хо­ра­та са те­зи, ко­и­то при­е­мат све­то­то Тя­ло Хрис­то­во и пи­ят Не­го­ва­та Кръв. За­що­то и две­те са съ­е­ди­не­ни с Божес­т­во­то по ипос­тас, и в при­е­ма­но­то от хо­ра­та Тя­ло Хрис­то­во две­те при­ро­ди не­раз­рив­но са свър­за­ни по ипос­тас” (преп. Иоан Дамаскин). По­ра­ди то­ва и ние каз­ва­ме, че в При­час­ти­е­то ни се да­ря­ва це­ли­ят Хрис­тос: не час­ти­ца от Не­го­ва­та плът, а Той це­ли­ят, за­ед­но с Не­гова­та Бо­жес­т­ве­на при­ро­да.

При­час­ти­е­то с Хрис­то­ва­та плът ни пра­ви „при­час­т­ни­ци към Божественото ес­тес­т­во”. Там, къ­де­то та­зи но­ва, обòже­на чо­веш­ка при­ро­да жи­вее, там е Тяло­то Хрис­то­во, там е Цър­к­ва­та. Тък­мо би­ти­е­то на Цър­к­ва­та ка­то Тя­ло Хрис­то­во апос­тол Па­вел на­ри­ча „тай­на, скри­та от ве­ко­ве и ро­до­ве, а се­га от­к­ри­та на све­ти­и­те Му”, тай­на, „ко­я­то е Хрис­тос във вас” (Кол. 1:26-27). За­то­ва из­вън Цър­к­ва­та Хрис­то­ва ня­ма спа­се­ние от све­та на пад­на­ла­та все­ле­на. Там къ­де­то ня­ма При­час­тие, ня­ма я и новата реал­ност на Но­вия За­вет. Ня­ма при­час­тие с Веч­ния Жи­вот. Там, как­то и пре­ди, „смърт­та и вре­ме­то ца­ру­ват на Зе­мя­та”…

Пра­вос­лав­ни­те пред­ла­гат на про­тес­тан­ти­те ед­но не­що: при­е­ме­те Еван­ге­ли­е­то из­ця­ло, не на час­ти. Чуй­те Не­го­во­то об­ръ­ще­ние: Покайте се… Вземете… Това е Моята Кръв, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на греховете… Про­тес­тан­ти­те по­ня­ко­га са склон­ни да приз­на­ят сво­е­то хле­боп­рело­мя­ва­не за ис­тин­с­ко тайн­с­т­во. До­ри ако на ня­кой бап­тис­т­ки кон­г­рес за­я­вят, че от­се­га на­та­тък в тех­ни­те ча­ши ще има не ви­но, а Ис­тин­с­ка Кръв на Спа­си­те­ля – то­ва още ня­ма да оз­на­ча­ва, че на­деж­да­та им наисти­на ще се осъ­щес­т­ви. За ис­тин­но­то Тайн­с­т­во тряб­ва да бъ­деш в ис­тин­на Цър­к­ва, а за то­ва е нуж­но да се на­ми­раш в рус­ло­то на апостол­с­ка­та при­ем­с­т­ве­ност.

За­що апостол­с­ка­та при­ем­с­т­ве­ност е тол­ко­ва важ­на за сле­да­пос­толс­ко­то вре­ме? Ра­бо­та­та е там, че същ­ност­та на цър­ков­ния жи­вот не е в ус­во­я­ва­не­то на „апос­тол­с­ко­то учение” – не­що, ко­е­то би мог­ло да се пос­тиг­не са­мо с че­те­не­то на кни­ги от хо­ра, жи­ве­ли от­дав­на, или на съвре­мен­ни­те им адап­та­ции. Цър­ков­ни­ят жи­вот е въ­веж­да­не на чове­ка в Тя­ло­то Хрис­то­во, в Бо­го­чо­вечеството. Как мо­же ня­кой да въ­ве­де тук чужд чо­век, ако той са­ми­ят тук е чужд? Апос­тол Па­вел вед­нъж пи­та: „Как­во имаш, ко­е­то да не си по­лу­чил?” (1 Кор. 4:7). Ако не си по­лучил – как­во мо­жеш да пре­да­деш? Тайн­с­т­во­то съз­да­ва Цър­к­ва­та, но са­мо­то Тайн­с­т­во мо­же да бъ­де из­вър­ше­но са­мо в Цър­к­ва­та. Църква­та е съз­да­де­на чрез Тайн­с­т­во ка­то Тя­ло Хрис­то­во, но Са­мо­то Тя­ло Хрис­то­во мо­же да бъ­де въз­п­ро­из­ве­де­но са­мо пак в Не­го. Са­мо към ве­че съ­щес­т­ву­ва­що­то Тя­ло Хрис­то­во мо­гат да се при­съ­е­ди­нят но­ви клет­ки. За­то­ва е не­об­хо­ди­мо он­зи тайн­с­т­вен жи­вот, за­поч­нал при апос­то­ли­те, да про­дъл­жи; за­то­ва е нуж­на апостол­с­ка приемственост.

Сле­до­ва­тел­но, там къ­де­то ня­ма Ли­тур­гия, ня­ма и Цър­к­ва. „Са­мо Цър­к­ва­та при­на­ся на Съз­да­те­ля чис­то при­но­ше­ние и всич­ки мно­жес­т­ва от ере­ти­ци не пра­вят при­но­ше­ние на Бо­га. А на­ше­то уче­ние е съг­лас­но с Ев­ха­рис­ти­я­та и Ев­ха­рис­ти­я­та на свой ред пот­вър­ж­да­ва уче­ни­е­то ни” – сви­де­тел­с­т­ва св. Ири­ней (Сре­щу ере­си­те 4, 18, 4-6). Чис­та Жертва мо­же да при­не­се Бо­гу са­мо ис­тин­на­та Цър­к­ва. А ис­тин­на мо­же да бъ­де са­мо она­зи Цър­к­ва, ко­я­то е съз­да­де­на от ис­тин­на­та Жер­т­ва.

Мо­жеш да из­несеш Биб­ли­я­та от Цър­к­ва­та. Мо­жеш да из­не­сеш уче­ние. Но не мо­жеш да из­не­сеш Ча­ша­та Хрис­то­ва. И за­то­ва не мо­же да има self-made-Church, са­моп­ро­из­ве­ла се цър­к­ва, ко­я­то ен­ту­си­ас­ти из­г­раж­дат от ис­то­ри­ческа­та и он­то­ло­ги­чес­ка пус­то­та. „За­що­то един хляб, ед­но тя­ло сме ние мно­го­то, по­не­же всич­ки се при­час­тя­ва­ме от един хляб” (1 Кор. 10:17).

За­то­ва – „Ни­кой да не се съб­лаз­ня­ва! Кой­то не е вът­ре в жер­т­ве­ника, той се ли­ша­ва от Бо­жия хляб” (св. Иг­на­тий Бо­го­но­сец; Ефес. 5). На чо­век не му е да­де­но да пре­съз­да­де апос­тол­с­ка­та Цър­к­ва, той мо­же са­мо да се при­съ­е­ди­ни към нея. Към то­ва, ве­че ро­де­но Тя­ло мо­же да се при­саж­да, но не мо­же да го съз­да­деш от­но­во – из­вън не­го и без него. Жи­во­то тя­ло не е в със­то­я­ние да рас­те ня­къ­де пов­тор­но, да за­поч­не нов, са­мос­то­я­те­лен жи­вот, раз­къс­вай­ки не­пос­ред­с­т­ве­на­та фи­зи­чес­ка връз­ка с оно­ва тя­ло, ко­е­то е би­ло да­де­но при раж­да­не­то. То­ва ва­жи за чо­веш­ко­то тя­ло. Но съ­що та­ка и Хрис­то­во­то Тя­ло не мо­же да рас­те от ни­що­то. Апос­тол­с­ка­та при­ем­с­т­ве­ност не е прос­то ка­но­нич­на, а онтоло­гич­на ре­ал­ност, он­то­ло­гич­но изис­к­ва­не, ус­ло­вие за съ­щес­т­ву­ва­не на цър­к­ва­та ка­то Хрис­то­во дос­то­я­ние, ка­то дру­го би­тие на Бо­га. По ду­ми­те на апос­тол Па­вел, „Друга ос­но­ва ни­кой не мо­же да по­ло­жи, ос­вен по­ло­же­на­та, ко­я­то е Иисус Хрис­тос” (1 Кор. 3:11).

Ли­тур­ги­я­та, ка­то пъл­но­та на Бо­го­чо­веш­ка­та ре­ал­ност, мо­же да дой­де са­мо от пъл­но­та­та. От­тук ид­ва реф­ре­нът на апос­тол­с­ка­та пропо­вед: „Как­во­то при­ех­ме – то­ва и предава­ме”. Да се въз­съз­да­де Цър­ква­та из­вън апос­тол­с­ка­та при­ем­с­т­ве­ност би мог­ло, са­мо ако се пов­то­ри Тай­на­та Ве­че­ря. Но тък­мо та­зи Жер­т­ва, по яс­ни­те ду­ми на апос­тол Па­вел, е из­вър­ше­на са­мо вед­нъж. Вед­нъж Хрис­тос е при­не­съл Се­бе Си в жер­т­ва, за да мо­гат хо­ра­та да при­е­мат Бо­га. За да се съз­да­де но­ва Цър­к­ва от пус­то­та­та, из­вън Предани­е­то, тряб­ва да се по­ис­ка от Си­на Божи но­ва Гол­го­та. Из­ли­за, че про­тес­тан­т­с­ка­та кон­цеп­ция за пре­създа­ва­не на Цър­к­ва­та от ис­то­ри­чес­ко­то не­би­тие ти­по­ло­ги­чес­ки при­ли­ча на ис­то­ри­о­со­фи­я­та на су­ни­ти­те, при ко­и­то Ал­лах все­ки миг пре­съз­да­ва от­но­во све­та и съ­от­вет­но ня­ма све­то­вен ис­то­ри­чес­ки по­ток: все­ки миг и вся­ка точ­ка на битие­то се съ­от­на­сят един към друг не не­пос­ред­с­т­вено, а чрез все­ки­ми­нут­но­то твор­чес­ко дейс­т­вие на Съз­да­те­ля.

Съ­щи­ят све­то­от­ри­чащ ни­хи­ли­зъм се прок­рад­ва и в те­о­ри­и­те на про­тес­тан­ти­те: „Еван­ге­лис­т­ки­те бо­гос­ло­ви приз­на­ват дейс­т­ви­е­то на Све­тия Дух в исто­ри­я­та, но не приз­на­ват сви­де­те­ли­те на то­зи Дух… Ду­хът дейс­т­ва в Цър­к­ва­та, но в ду­ши­те на хо­ра­та не ос­та­ват сле­ди от Не­го­во­то дейс­т­вие, а до­ри и да ос­та­ват, те са та­ки­ва, че не мо­гат да слу­жат пред све­та и пред ис­то­ри­я­та ка­то сви­де­тел­с­т­во за бла­го­дат­та на Ду­ха. Все­ки път Ду­хът дейс­т­ва от­но­во в без­б­ла­го­дат­на­та пус­то­та, а не в Цър­к­ва­та, па­зе­ща исти­на­та ка­то действително зна­ние за Бо­жи­я­та лю­бов”.

Без­по­лез­но е от­с­т­ра­ни да се ими­ти­ра жи­во­тът в Цър­к­ва­та, кра­деш­ка­та вкар­вай­ки все по­ве­че и по­ве­че пра­вос­лав­ни пос­та­нов­ки. Из­лез­ли от замръз­на­ла­та ате­ис­тич­на казарма, ми­на­ли през прит­во­ра на про­тес­тан­т­с­ко­то ог­ла­ше­ние, на­у­чи­ли се да це­ним и да че­тем Биб­ли­я­та, вре­ме е да се вър­нем у до­ма: в Пра­вос­ла­ви­е­то. То не смя­та, че човек, прек­ръс­тен от про­тестан­ти­те, е от­мил от се­бе си пър­во­то, дет­с­ко­то, пра­вос­лав­но­то кръ­ще­ние. Рус­ка­та Пра­вос­лав­на Цър­к­ва про­дъл­жа­ва да смя­та рус­ки­те про­тес­тан­ти
за свои де­ца. Не вра­го­ве, не, а близ­ки. И ако те по­ис­кат да на­ме­рят път към ол­та­ра, ня­ма да им е труд­но. Из­ли­зай­ки от про­тес­тан­т­с­кия прит­вор, пре­ди всич­ко би тряб­ва­ло да ка­жат „бла­го­да­ря” на оне­зи, ко­и­то пър­ви са им от­к­ри­ли Еван­ге­ли­е­то, пос­ле да по­ис­кат прош­ка от оне­зи, на ко­и­то са ус­пе­ли при­бър­за­но-кри­тич­но и раз­па­ле­но да раз­ка­жат не­що за Правос­ла­ви­е­то и ед­ва то­га­ва да се обър­нат към ол­та­ра и да ка­жат: „Вяр­вам Гос­по­ди, и из­по­вяд­вам, че Ти си на­ис­ти­на Хрис­тос, Син на жи­вия Бог, Кой­то дой­де в све­та да спа­си греш­ни­ци­те, от ко­и­то пръв съм аз. Вяр­вам още, че то­ва е са­мо­то пре­чис­то Твое Тя­ло и то­ва е са­ма­та дра­го­цен­на Твоя Кръв. Мо­ля Ти се: по­ми­луй ме и ми прос­ти прег­ре­ше­ни­я­та, вол­ни и не­вол­ни, из­вър­ше­ни с ду­ма или де­ло, съз­на­тел­но или не­съз­на­тел­но, и удос­той ме не­о­съд­но да се при­час­тя с пре­чис­ти­те Твои Тай­ни, за прош­ка на гре­хо­ве­те и за ве­чен жи­вот”.

Из Към протестантите за Православието на проф. Андрей Кураев, Омофор 2021, превод: Добринка Савова-Габровска