Патриархът е представител на новото поколение в Църквата. Интервю с проф. д-р Димитър Попмаринов за избора на патриарх Даниил

Професор Попмаринов, съвременник сте на двамата наши предишни първойерарси, блаженопочиналите български патриарси Максим и Неофит. Може би имате спомени, свързани с тяхното избиране. Какво бихте казали на тази основа за обществените реакции към избора на патриарх Даниил, и като цяло за процесите в Църквата и обществото днес. Като сравнявате онова време и днешния исторически момент, какви прилики и разлики бихте откроили?

Всеки исторически момент има своите особености. Непроменяемите неща в Църквата са учението, т. е. догмите, формулите на вярата. Променяеми, допълвани и тълкувани на събори са каноните и съответните правила, произтичащи от тях, т. е. реалната ситуация на Църквата като цяло и в различните страни, с оглед на обществото и неговото състояние. Разбираемо е, че най-бързо променящи се са политическите и обществените обстоятелства, в които е Църквата и с които тя трябва по определен начин да се съобразява.
За начина на избор на патриарх Максим (1971 г.) мога да съдя само от документите и публикациите от онова време. Това беше трудно време за вярващите, в което аз самият съм прекарал половината си живот. Режимът беше жесток – диктатура на компартията и атеистическия режим. Има много писано по този въпрос. Днес отстрани е много лесно да се издават присъди, да се критикува и да се правят оценки. От разговорите, които съм имал с Негово Светейшество, като началник на неговия кабинет в началото на 90-те, от това, което той е споделял, знам, че, независимо от едни или други мнения, той успя да преведе Българската православна църква (БПЦ) през много трудните тогава обстоятелства – както по времето на атеистическия режим, така и след промените по време на разкола и след него.
Патриарх Неофит олицетворяваше края на цяла една епоха в живота на БПЦ. При избора му имаше много надежди за промяна на вътрешния живот на БПЦ, за утвърждаване на съборността. За съжаление през неговото патриаршество съборното начало остана на заден план. Епархиите в много отношения действаха самостоятелно, без синхрон помежду си. Затова виждаме и доста големи разлики в живота на БПЦ в различните епархии. Въпреки всичко неговият избор беше знаков, защото патриарх Неофит обладаваше изключително високи нравствени качества, беше образец като човек и монах. Всичко това, заедно с не особено доброто му здравословно състояние. Смятам, че от това обстоятелство и от добротата му се възползваха хора от неговото обкръжение за собствена облага (Ср. 1 Петр. 5:2; 1 Тим. 3:3), а не за благото на Църквата. Същевременно той даваше възможност на инициативното духовенство да развива широка дейност. Едно от най-важните неща, свършени през неговото патриаршество, по инициатива на Ловчанския митрополит Гавриил, подкрепена единодушно от Св. Синод, беше издаването на цялостния курс по религия за началното и средното училище.
И ако патриарх Неофит олицетворяваше края на цяла епоха, на поколение, живяло по време на страх от преследване на Църквата, на различни видове гонения, кои по-явни, кои по-скрити, то новоизбраният патриарх Даниил е представител на новото поколение. Макар и роден във времето на предишния режим, той, като младеж, е преживял промяната. Вярвам, че тогава при него е настъпил поривът към вярата. След промените се усещаше особено силен стремеж към всичко ново, в това отношение и към духовното. Много млади хора влязоха в Църквата, дори и против волята на родителите си. Някои останаха, други не.

От биографията на патриарх Даниил е видно, че по неведомия Божий промисъл той е имал възможността да попадне в полезрението на приснопаметния митрополит Натанаил, който беше истински монах, верен син на Църквата, който жадуваше да работи с млади хора, да им помага и насочва към благочестие и чист живот. Спомням си в началото на 90-те, когато основахме Православното християнско движение „Св. Евтимий, патриарх Търновски“, той редовно изнасяше беседи в салона на Софийската св. митрополия. Тогава имаше оскъдица във всичко: магазините бяха празни, инфлацията направи всички бедни, гаснеше токът, но салонът беше пълен. Вярвам, че този вътрешен импулс и сила на митрополит Натанаил са привлекли и новия наш патриарх Даниил към истински монашески живот и служение на Църквата. Убеден съм, че всичко това ще му помага в съвсем новите нелесни реалности – да води Божия народ към духовно израстване, към чиста и неопетнена вяра. Увереност ми дава и обстоятелството, че сред вярващия народ се усеща неподправена надежда за изчистване на гнилото и повреденото, на чуждото тяло в институцията на БПЦ и жаждата за духовно възраждане.

Ще призная, че никога не съм срещала патриарх Даниил, и съвсем наскоро, едва в навечерието на изборите, се заинтересувах повече от личността му.  Гледах най-вече видеозаписи, и ми направи впечатление неговият сдържан и в същото време естествен начин на общуване с аудиторията, както и съдържателната, жива реч. Мисля си, че този неподправен стил на общуване много липсва в нашата Църква.  Какви са Вашите впечатления от патриарха?

Аз също не го познавам. Връщайки се във времето назад, имам спомен от една вероятна, мимолетна среща с него. Прибирах се от Гърция, бях на библеистична конференция, не си спомням точно годината, и минавах през епархията на митрополит Натанаил. Обадих му се и той ме покани да се срещнем в Хаджидимовския манастир. Седнахме да пием кафе, което беше донесено от млад монах, който много приличаше на сегашния български патриарх. Та, ако говорим за срещи с него, това е, което бих могъл да кажа. Това – в личен план.

По-важното е обаче другото – резултатите, които той е постигнал в служението си досега – в САЩ, като викариен епископ, а също така и като глава на Видинската епархия. Определящи са и изказванията, интервютата и проявите му в средствата за осведомяване. От това, което виждам, напълно се съгласявам с Вас, че той поддържа непосредствена връзка с хората, в средата на които се намира. Говори с яснота по поставените проблеми, има точна позиция по определени въпроси, независимо от това дали на някого тя се харесва или не. Предполагам, че неговата решителност ясно да изразява гледището си се дължи на добра богословска подготовка, наличие на духовен опит, убеденост в това, което говори, но същевременно и готовност за диалог, за разчистване на неразбирателствата и недоразуменията, които винаги могат да изникнат между хората. Моето професионално изкривяване като преподавател веднага ми помогна да открия в неговия изказ, реч, език, който е разбираем. В него няма еуфорична патетика, триумфализъм и прочие църковни клишета и словонатрупвания. В това отношение явно той следва съвета на Спасителя, когато нещата се свеждат до казване на истината: „Думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5:37).

В много „интересни“ времена започва служението си новият Български патриарх. Влиза в горнилото на политически страсти с най-различен произход и температура. Знаете какво се случва и в медиите през последните дни – колко силен е интересът към личността му – което е нормално, но и колко агресивни и брутални са атаките срещу него от политическите му опоненти – което не ми се струва нормално поначало. Интересно е, че такива опоненти са и част от политизираното църковно изпълнение. Вярвате ли, че тази енергия може да се канализира в някакъв момент и да се използва за мирни цели? Как Ви се струва, че е най-правилно да подходи патриархът в тези сложни обстоятелства?

Патриархът не би трябвало да има „политически“ опоненти, или той да приема, че има такива. Христовата Църква не е от този свят, макар да живее в този свят (Иоан 18:36). Този свят е поразен от греха и тя има за цел да го изведе от греха, да го преобрази и извиси. Политиката е изцяло потопена в този свят. Тя няма посока във вертикала, към духовното, към Бога, особено днес. Тя обслужва именно хоризонталното измерение – задоволяване на материалните, земните нужди на човека. В древността, още в Стария Завет, Бог е заложил в закона на еврейския народ – Десетте Божии заповеди – да се пази равновесието между вертикалното и хоризонталното измерение, между божествената и човешката власт. Последната обаче днес е загубила съзнанието или напълно отхвърля идеята, че произтича от Бога, че е по Негово допущение, дори и когато застава срещу Него (Ср. 19:11).
В църковната история – който я познава добре, знае, че в името на Бога са вършени едни от най-големите злини. Това е перверзия на духовността. В името на Бога хора са били измъчвани, изгаряни, подлагани на всевъзможни унижения. Иисус Христос предупреждава Своите последователи, т. е. нас, християните: „Настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба“ (16:2). При отказа от Бога, при управлението на княза на този свят (12:31; 14:30; 16:11), при царството на тоталитарни идеологии като комунизма и нацизма, гонението е брутално, християните са подложени на унищожение. Всичко това е добре известно. Искрено вярващият християнин, особено издигнат за първойерарх, знае пред какво и пред кого се изправя. Вярвам, че патриархът ще подходи според Евангелието. Иисус Христос е категоричен: „Мене гонеха и вас ще гонят“ (15:20). Църквата е в постоянно гонение, често пъти представяно като най-добри намерения спрямо нея. В тази връзка аз съм убеден, че духовният му опит, стъпвайки отново на Свещеното Писание, ще го води по пътя, завещан още от най-дълбока древност – „Пази и изпълнявай целия закон… не се отклонявай от него ни надясно, ни наляво, та да постъпваш благоразумно във всичките си предприятия“ (Нав. 1:7).
Днес една от големите съблазни, от които ни повелява да се пазим Спасителят, е да виждаме сламката в очите на другия, а да не виждаме гредата в своето око (Мат. 7:5). Когато след избора изкушаваха патриарха с въпроса дали е достоен, той ясно заяви своето съзнание за недостойнство пред Бога. Но едно е съзнанието за недостойнство пред Бога, а друго е съзнанието на вярващия народ за неговото достойнство като предстоятел. Който има съзнанието за своите немощи и слабости като човек, когато се уповава на Бога, има силата да разбира слабостите и греховете на другите и съответно да прощава. Важно е да може да прощава, защото сигурно много хора са го хулили, обиждали и ще продължават в тоя дух. Надявам се, че като опитен духовник, прощавайки на хулителите си, без да прави компромис с вярата или с нещо, което е във вреда на Църквата, той ще успее да обедини около себе си много православни християни, които днес са съблазнявани от различни политически, идеологически и всякакви други влияния. Православният духовник, като се започне от патриарха, мине се през епископата и бялото свещенство, е необходимо да знае какво се случва в света, да разбира политиката, но доколкото може да не е зависим от нея – да отдава „кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Лука 20:25). Това не е най-приятната работа, но служението му го налага.

Патриарх Даниил почти веднага заговори за религиозно образование в училищата, и с това също предизвика неодобрение в една част от богословската аудитория. Веднага се чуха възражения относно учебници, преподаватели, организация на процеса. Атакуват се в медиите неговите инициативи във Видинска епархия. Откъде идва това, според Вас; защо толкова години православната общност няма общо виждане по този въпрос?

Започвам с последния въпрос. Защото това, което наричаме „православна общност“, все още не е общност. Едно е какво мислиш за себе си, друго е как и като какво се представяш, и съвсем друго – каква е реалността. Самоопределянето като православен все още не означава, че човекът е православен. Същото е и с общността, която се определя или някой я определя като такава. Аз въобще имам съмнение по въпроса за нейното съществуване. Ето защо е нужно образованието. То трябва да дава знание, а къде най-добре това може да се получи, освен в училището. Това знание е право и задължение едновременно. Когато в училището се изучават всякакви дисциплини, така на ученика, като гражданин с права, се гарантира правото и задължението да знае. Това знание се оценява и е стъпало в жизнения път на човека. Същото такова знание би трябвало да се предостави и по отношение на религиите. Православната вяра и другите религиозни общности са тези, които определят и са определяли през историята духовното и културното развитие на българския народ.

Ето защо, според мен, решаващо важно е да се въведе задължително религиозно образование и вярващият народ, и обществото да подкрепят Негово Светейшество в това му намерение. Преди време аз настоявах то да не бъде конфесионално, да е общообразователно и да дава необходимия минимум знание относно религиите, като основно се изучава Православието като традиционно изповедание в Р. България според конституцията (Вж. сп. Мирна, кн. 26, 2006 г.). Училището, от което се раждат бъдещите политици, водачи на обществото, интелигенцията, трябва да дава основни знания по отношение на религиите и вероизповеданията. Въпросът за образованието във вярата, за нейното изповядване и практика е въпрос на БПЦ, на другите вероизповедания и религиозни институции, законно установени в страната. Тоест, целта на религиозното образование в училището е преди всичко да даде знание на ученика относно неговата вяра, относно вярата на инославните и друговерците. Това ще помогне да се преодолеят много предразсъдъци, подозрения, недоверие и неправилно отношение към изповядващите различна вяра. Веднъж получили знание за вярата в училищата, в храма, в енорията, тези, които проявят интерес, ще имат възможността да я практикуват под духовното ръководство на църковната йерархия, свещеника, енорията. Тогава вече бихме могли да говорим за наличието на истинска православна общност, а не за такава, която се самоопределя в социалните мрежи и средствата за осведомяване. Смятам, че Негово Светейшество патриарх Даниил много добре разбира смисъла на всичко това, като постави началото на такова училище във Видинска епархия. Вярвам, че той ще настоява за въвеждане на задължителен общообразователен предмет Религия в училищата в цялата страна.

Вървя по обратния ред на Вашия въпрос. Именно липсата на такава образованост и липсата на критична маса от въцърковени хора, т. е. такива, които живеят реално живота на Църквата – имат своя енория, изповядват се и се причастяват – дава израз на всякакви празни приказки и непрофесионални спорове по отношение на религиозното образование. Днес социалните мрежи и средства за осведомяване са пълни с представители на такъв вид аудитория. Ясно е, че въпросът е труден за решаване – той е като куфар без дръжка. Откъде да го хванем? Как да започнем? Аз смятам, че първата стъпка беше вече направена с издадените от Светия Синод цялостен комплект учебници: Религия. Християнство-Православие, 1-12 клас. Това е много важен начален етап, но от свободноизбираем предметът трябва да стане задължителен в училището. Така е в много страни в ЕС. В това отношение смятам, че Негово Светейшество Патриарх Даниил има ясно и твърдо разбиране и че той ще го отстоява пред властимащите.

Знам, че имате мнение за начина, по който е добре да се осъществи духовната и административната обнова на БПЦ. Какво трябва да отпадне, какво трябва да се подобри.

Смятам, че Негово Светейшество е необходимо да продължи с това, с което започна. Да показва евангелска любов на практика, но с твърдостта на учениците Христови да отстоява истината, да се бори саможертвено за нея. Той много добре знае думите на Иисус Христос: „Искайте, и ще ви се даде“ (Мат. 7:7); „Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя“ (Иоан 14:14).

Тръгвайки с молитва към Бога, Той ще му помогне да се възстановят много важните, според мен, дейности в БПЦ: на първо място е необходимо да се възобнови съборното начало, според Устава на БПЦ, за да може да се чува гласът на йерархията, на свещенството и на вярващия народ; да се организират различни отдели в Светия Синод, които да имат реално действие; изключително важно е да се организира богословска комисия, която да може да анализира, формулира и предлага на Св. Синод за обсъждане важни решения от реалния живот на Църквата; да се осигури по-голяма прозрачност на финансите на БПЦ, както на отделните епархии, така и на различните звена; да се подобри издателската дейност на Св. Синод, да се издава богословска литература; да се наблегне особено на работата със средствата за осведомяване и връзките с обществото; да се организират временни и постоянни комисии по жизненоважни въпроси към Св. Синод; да се даде възможност за развитие на църковната дякония чрез тясно сътрудничество с държавните социални служби, с неправителствени организации, занимаващи се със социални услуги.
За целта може да се черпи опит както от нашето минало преди комунизма, така и от опита на други Православни църкви. Въобще има много неща, които трябва да се свършат. Това са само най-непосредствени въпроси, които могат да бъдат поставяни, разширявани, допълвани и накрая решавани.

Вашето пожелание към патриарх Даниил?

От все сърце му желая Бог да му дава здраве и сили благодатно да служи на Църквата, да води православния народ към едното, което е „само потребно“ (Лука 10:42), в истините на вярата за духовно възраждане и спасение.

Проф. д-р Димитър Попмаринов е един от първите преподаватели и два мандата декан на основания през 1991 г. Православен богословски факултет във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на книгите: Религиите (кратък речник, в съавторство), София: фондация „Минерва“, 1994; „Синът човешки. Образът в книга Даниил и междузаветната неканонична и апокрифна литература“ („Омофор“, 1999; второ издание 2021); „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ („Фабер“, 2001); „Съвременни богословски проблеми“ (второ изд. „Омофор“, 2004); „Между вярата и разума“ („Омофор“, 2016; четвърто издание 2020; пето, допълнено и преработено издание 2023); „Библейско богословие: академични есета“ („Омофор“, 2018); в съавторство „Свещеното Писание – Херменевтика – Богослужение – Диалог“ („Омофор“, 2018), както и на редица научни студии, доклади и статии в български и международни издания.