Православният християнски етос

Какво е Християнството, освен Самия Христос? Христос наистина е Слово и Син Божий, Който прие плът и стана Човек. Името на Христос („помазан“, от χρίω – помазвам) произлиза, както е известно, от факта на Въплъщението на Божието Слово и единението на Бога и човека в лицето на Господа. И тъй като в Христос Бог и човек са се съединили веднъж завинаги, и следователно човекът е бил помазан (ε χ ρ ί σ θ η) от Бога, а човешката природа – от божествената, затова Словото Божие, Което стана плът и стана Човек, се нарича „Христос“, т.е. Бог и човек заедно, Богочовек.
Това централно събитие на нашата християнска вяра трябва да бъде подчертано много силно, и то от самото начало, ако възнамеряваме да говорим за православния християнски етос. Защото мнозина от нас, съвременните хора, много често допускат една от двете стари грешки: или разглеждаме Христос само като „Бог“, забравяйки, че този „Бог“ стана един от нас в човешка плът и кръв, или, напротив, разглеждаме Христос само като велик, мъдър и добър „човек“, забравяйки, че Христос е и истинският Бог, и остава Бог и след Въплъщението Си. Това единство на Христос, т.е. фактът, че Христос е едновременно Бог и Човек, пълен и истински Бог и пълен и истински Човек, е уникално събитие и върховната истина на нашата християнска вяра. Без тази върховна и уникална истина на християнството, т.е. без Богочовека Христос, която се простира към човека, за да я приеме с критерия на вярата, няма нито християнство, нито християнин, нито пък християнски етос и живот. Свидетелството за Христос като единствен и личностен („ипостасен“) Бог и Човек е основното свидетелство на апостолите, мъчениците и всички светци, т.е. основното свидетелство и вяра на съборната Църква, нейното Евангелие. Защото Евангелието на Църквата, което апостолите са записали като очевидци и свидетели, и са запечатали с кръвта си, не е нищо друго, освен свидетелство за Словото Божие, станало плът, т.е. Човек, и разпнато на Кръст, възкръснало от царството на мъртвите и останало с нас като Богочовек за всички времена до края на века (срв. Йоан 1:1-14).
Но за да не изпаднем в поредната разрушителна грешка, която би ни извела извън сферата на християнската истина, разкрита от Самия Бог (това би означавало извън сферата на Христос), е наложително да изясним още нещо относно нашата вяра в Богочовека Христос. Добре известно е, че нашето християнско съществуване, живот и етос започват от момента, в който сме кръстени в Христос, Неговата смърт и възкресение. Защото ние наистина се кръщаваме в Христос, Бог и Човек, и се обличаме в Христос, тъй като ставаме засадени, съ-образни и съ-причастни в Неговата богочовешка смърт и Неговото богочовешко възкресение според свидетелството на св. ап. Павел и молитвите на нашата Църква, когато извършва Тайнството Свето Кръщение. И така, в момента на кръщението в Православната Църква свещеникът споменава името на Светата и Животворяща Троица, когато светотайнствено казва: „Кръщава се Божият раб в името на Отца и Сина и Светия Дух“. След Кръщението новопокръстеният се помазва с помазанието на Светия Дух. Този факт означава, че Христос, в Когото сме кръстени, е неразривно свързан със Светата Троица, Отца и Светия Дух. Затова нашата вяра и кръщение в Него като Богочовек е едновременно вяра и кръщение в самата Света Троица, нашия единствен истински Бог, защото Христос е „Един от Троицата“, Който се въплъти и стана Човек, като същевременно остана завинаги второто Лице на Светата Троица.
Освен това, според отците на нашата Православна църква, името на Христос („Помазаникът“) разкрива цялата Света Троица. Когато ние, православните, вярваме в Христос като Богочовек, вярваме и в Светата Троица, която ни е разкрита именно чрез Въплъщението на Христос.
Защото Богът на Авраам, Исаак и Йаков (а не Богът на философите или религиите) се откри в лицето на Христос в Неговото Въплъщение. Така че Словото Божие, станало плът, историческият Богочовек Иисус, е именно същността на Божието откровение, същността на християнството. Той, като Богочовек, е самото Откровение в цялата му пълнота. Без Въплъщението на Христос, Второто Лице на Светата Троица, ние не бихме знаели нищо за тайната на тази Троица. Следователно цялото християнско Откровение е христологично и христоцентрично, но този православен „христоцентризъм“ е триадологичен, т.е. означава именно тринитаризма. В противен случай не можем да имаме правилна, православна христология и, следователно, православна вяра и живот, етос в Христос.
На това място смятаме за необходимо да направим още едно уточнение. Много от нас, съвременните християни, вярваме в Христос, но не вярваме в Него в Неговата Църква и с Неговата Църква. По-точно казано, не вярваме в Него като Църква, а несъзнателно или съзнателно Го отделяме от Неговата Църква, която е Неговото лично Тяло, Неговата Плът. Но Христос, в нашата православна вяра и в опита на нашата Църква, Го разбираме и вярваме в Него само чрез Неговата Църква, която е Неговото богочовешко Тяло. Защото Христос чрез Своето Въплъщение прие върху Себе Си тяло и Сам стана тяло, и именно това тяло е Църквата. „Христос прие тялото на Църквата – казва свети Йоан Златоуст – и направи Църквата Свое тяло“ (Ρ.G. 52, 429). Затова Христос е неотделим от Църквата, която е Негово тяло, а Църквата е неотделима от Христос, Който е неин Глава и нейно начало, неин живот и неин етос. Така цялата православна еклесиология се намира в христологията, защото това, което засяга и интересува Църквата, засяга и интересува Христос, а това, което засяга и интересува Христос, засяга и интересува едновременно Неговата Църква. Ето защо, в момента на нашето кръщение ние се съединяваме с Христос в името на Светата Троица. Но това означава именно, че се засаждаме в тялото Христово, в Църквата, както много ясно ни казва молитвата на Светото Кръщение: “Насади его насаждение истины, во святей Твоей соборней и апостольстей Церкви“.
Затова, когато отделяме Христос от Църквата или Църквата от Христос, ние допускаме най-голямата грешка и изпадаме в най-голямата ерес: развъплъщаваме и оголваме Христос, Словото Божие, станало плът, и Го изгонваме от Неговото Тяло. Но това означава, че Го изгонваме от човека и от света. Но тогава, когато изгоним Христос Богочовека, как можем да бъдем повече християни и да говорим за християнство?
От това, което подчертахме дотук, стана ясно как централната тайна на православието е Христос, Богочовекът, пълният и истински Бог, съединен със Светата Троица, и пълният и истински Човек, съединен с всички хора, които образуват Неговото тяло, Църквата. Тази истина и този факт съставляват цялото учение на нашата православна евангелска вяра, както и нашия християнски живот и етос, както са ни предадени от апостолите и отците. Христос като Богочовек наистина е и modus credendi, и modus vivendi, и modus cognoscendi, и modus faciendi за нас, православните, но Христос, неразривно свързан с Пресветата Троица и неразривно свързан с човечеството, със Своята Църква.
Ще споменем накратко само един текст на светите апостоли, който потвърждава всичко, което споменахме дотук, а именно връзката и единството на православната христология, триадология, еклесиология и антропология. Този текст е молитва на св. ап. Павел, чиято структура и съдържание вярно предават съборността и взаимопроникването на православната вяра, живот и етос:

„Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа,
от Когото се именува всеки род на небесата и на земята,
да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек,
и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви,
та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина,
и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия.
А на Тогова, Който може, според действуващата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме,
Нему да бъде слава в църквата чрез Христа Иисуса във всички родове от века до века. Амин“ (Ефес. 14-21).

II

Христологичният догмат, както и троичният, еклесиологичният, антропологичният, както и всички останали догмати на вярата, за нас, православните, не са философски категории, принципи или елементи от една голяма философска система, независимо дали тя се нарича християнска, идеалистична, екзистенциална или каквато и да е друга. По такъв начин Соловьов и Бердяев, както и други християнски философи, особено на Запад, искаха да използват догматите на Църквата в своята философия. В православието догматите са поставени в съвсем различна перспектива. А именно изповядването на „вярата, предадена веднъж на светиите“, според апостол Йуда (1:3). Това е „безумието на Бога“, Който разрушил мъдростта на мъдреците в този свят, за да спаси човека. Става дума за „проповедта на апостолите и догматите на отците“, т.е. за едната и единствената вяра на Църквата, в която живеем, спасяваме се и ставаме богове по благодат.
Ето защо Православната църква винаги и през всички векове е имала за своя първа грижа вярно да преподава с „меча на Духа“ словото на истината, т.е. да утвърждава вярата, която е едновременно слово на истината, слово на живота и слово на спасението. Православната църква, която е нашето спасение, никога не е била безразлична, а и не би могла да бъде, към истината, към правилността на вярата, „първото лекарство на нашето спасение“, според св. Максим (Ρ.G. 91, 465). Подобно нещо би означавало безразличие към самото спасение на хората. Ако Църквата остане безразлична към право-славието на вярата, което е условието и съдържанието на нашия живот и спасение, тя би се отрекла от своята идентичност, от своята същност.
Ако „без вяра не е възможно да се угоди Богу“ (Евр. 11:6), това означава, че преди всичко тук се подчертава правилността на вярата, правилната слава за Бога, правилната възхвала на Бога, православието. И Господ в Своята първосвещеническа молитва се моли не само за това „всички да бъдат едно“, но и „да бъдат всички едно, както Ние – Светата Троица – сме едно“ (Йоан 17:11). Господ се моли и за освещаването на верните, което се осъществява чрез правилната вяра: „Отче… освети ги с Твоята истина; Твоето слово е истина“. А божественият Йоан Златоуст дава следното тълкувание по този въпрос:

„Направи ги свети чрез дара на Духа и правилните догмати… защото правилните догмати, изречени за Бога, освещават душата“ (PG 59, 443).

По този въпрос православното Предание следва вярно св. апостол Павел, който подчертава, че вярата, правилната и жива вяра, „вярата в истината“, е началото на нашето християнско съществуване. „Ние станахме причастници на Христа, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра“, (Евр. 3:14). Следователно принципът, основата на нашето съществуване, е вярата, чрез която сме приели истинското си съществуване в Христос и сме се „родили“ и „осъщностили“ в Христос. Вярата, догматът, според православния опит, съдържа реалността на възраждането и на осъщностяването, т.е. на единението, участието и общението с Христос и Светия Дух. Точно това е истинският етос на православието: възраждане, осъщностяване, единение, участие и общение с Христос чрез Светия Дух.
Следователно православният етос, който е общение на нашата личност с Бог Отец в Христос чрез Светия Дух и освещаване на цялата личност по пътя на богоподобието, започва да съществува само когато имаме като предпоставка правилната вяра, православието. Всяко отклонение от православието води до отпадане на духовността. Ярък пример за тази истина е filioque, който стана причина за упадъка на духовността на Запад.
„Вяра без дела е мъртва“ (Йак. 2:26), но „делата без вяра са мъртви“, според общото свидетелство на нашите отци. И двете, а именно правилният догмат и правилният живот, в православния опит са неразделни. Обединени заедно, двете носят в себе си печата и благодатта на Светия Дух. Следователно светостта и съвършенството на светците, т.е. това, което е всичко за православието, се ражда от правилната вяра и правилния живот чрез благодатта на Светия Дух:
Правилната вяра, т.е. православието, е основата и съдържанието на новия живот в Христос и на етоса на Църквата и на всеки човек, който в нея се ражда отново като ново творение. Да бъдеш ново творение в Христа, т.е. това, което е православният етос, означава, според св. ап. Павел и отците, че „древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор., 5:17). Това означава, че древните и по-новите заблуди на идолослужението и лъжливото богопочитание са преодолени и че е дошло истинското бого-познание и православното служение Богу в Духа и истината; че е дошло „учението за истинското богопочитание“, както характерно казва св. Кирил Александрийски (РG. 74, 537). В Христа Исуса важи само новата твар, пише апостол Павел до Галатяните и веднага след това: „На ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост “ (Гал. 6:15-16). Това правило на новата твар, което християните трябва да следват, е, според св. Ириней, „правилото на вярата“, „неизменното правило на истината“, което получаваме в Кръщението, когато изповядваме Символа на вярата.
За това говори и незабравимият руски професор Н. Глубоковски в една среща с англиканите през 1925 г. Формулирайки православното традиционно тълкуване на горния пасаж от св. апостол Павел, той казва, че правилните догмати „изразяват това естество на нашия християнски живот“, те са „правилата“ на „новата твар“, които трябва да следваме, „законите на нашето християнско съществуване“, „твърдите основи на правилния живот“ и „необходимите елементи за нашия християнски живот“. Догматите утвърждават новата реалност на християнството, те са основата, фундаментът, опората и гаранцията за християнското единство в Църквата, която именно е „стълб и крепило на истината“ според св. апостол Павел (1 Тим. 3:15).
Но и според св. Йоан Златоуст „истината е стълбът и крепилото на Църквата“ (PG 62, 554). В същия смисъл св. Максим определя Църквата: „Господ каза, че Съборната Църква е правилното и спасително изповедание на вярата“ (PG 90, 93). Оттук можем да заключим, че за православното Предание и за православния църковен опит като цяло учението и етосът са били и са самата Православна Съборна църква, именно защото тя е живото Тяло Христово, ръководено от Животворящия Дух Христов. За апостолите и отците Истината и Животът са Христос, вярата и спасението са отново Христос, но винаги в Църквата, в Неговото богочовешко Тяло. Така става ясно, че Църквата също е истина и живот благодарение на вечното присъствие в нея на Христос и на Духа. В противен случай тя не може да бъде тяло Христово, нито Църква на живия Бог, а мъртва църква, „сборище на злонамерените“, според Псалмопевеца (Пс. 25:5). Невестата Христова, Църквата, чистата Дева, няма петно или порок и е Дева „заради правилността на догматите и нравите“, ще каже един мъдрец за Църквата (Срв. Β. Ε. Π. 12, 368).
Следователно, както догматът, така и етосът в православието са винаги христологични и в същото време имат триадологичен и духовен, еклесиологичен и сотериологичен характер, както ще видим по-долу.
Триадологичният характер в православното благочестие и етос е подчертан от всички отци, защото той има своя източник в Тайнството Свето Кръщение, което се извършва в името на Пресветата Троица и се извършва „от Отца чрез Сина в Светия Дух“. Думите на молитвата при Кръщението: „… просветитися нам просвещением разума и благочестия, наитием Святаго Духа“ и „… приити на воду сию чистительному пресущественныя Троицы действу“ означават, че новият живот, християнският живот започва в нас и продължава като дело и действие на Света Троица, „в Която се кръщаваме и чрез Която живеем и познаваме и проумяваме“ (Συμεών, ο Ν. Θεολόγος, θεολογικός Α’).
Троичната благодат, която „кръстеният православен е приел тайно“, действа в него „съобразно делото на заповедите“, казва св. Марк Подвижник (Добротолюбие, т. А. 113 и 115). Но това дело на заповедите – „пазенето на Божиите заповеди“ (1 Кор. г. 19) – има триадологичен характер.
Всеки християнин и цялата Църква се превръщат във всеобхватна обител, дом и храм Божий, „храм богоносен“, „храм христоносен“, „храм на Духа“, т.е. храм, в който обитават Христос, Неговият Отец и Утешителят, както ни казват св. Игнатий и св. Йоан Златоуст. По този начин нашият живот, нашият етос и неговата цел, обожението, е вяра и благодат, познание и общение със Светата Троица.
„Освещение и обожение на Ангелите и човеците е познанието на Света Троица“, казва и авва Таласий (Φιλοκαλλία, τ. δ’ 210).
Но това, което основно характеризира православния етос, е неговият христологичен и христоцентричен характер. Вярата за отците не е нищо друго, освен Самия Христос. „Съвършената вяра е Иисус Христос“, пише св. Игнатий (Смирн. 10:2). Св. Максим Изповедник казва, че Христос е ипостасната вяра и това трябва да се разбира в контекста на христологичното учение, формулирано на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, т.е. в контекста на богочовешката вяра и живот на Православната църква.
Следователно Христос е ипостасната, изпълнена с живот, богочовешка съборна вяра, в която има и добродетел, т.е. живот и етос. Христос е „началото и основата на всички добродетели“, казва св. Григорий Синаит.
А св. Максим повтаря: Христос е „ипостас на всяка благодат и добродетел“. Според св. Симеон Нови Богослов Христос става във всеки, който вярва в Него, „сила на благоразумието, сила на знанието, сила на мъдростта, състояние на справедливостта и основа на любовта към Бога и хората, и действие на всяка свята заповед и божествена воля, и научно и естествено отвращение и омраза към всяко зло и грях, удоволствие и нечестие. Защото Христос е нашата надежда и нашият мир, а без Христос никой не само не може да извърши никакво добро, но и е далеч от Бога“ (Слово 13).
Христоцентричният етос в Православната църква не е „Ιmitatio Christi (=подражание на Христос)“, а живот в Христос (срв. св. Николай Кавасила и св. Йоан Кронщадски); христопреживяване; богочовешко съ-преживяване (като лозата и пръчките); всеобща одежда на Христос, „за да бъде Той всичко във и извън нас“; евхаристийното въплъщение на Христос във верните и на верните в Христос, или както казва о. Юстин Попович, „охристовяване“. Светците, според св. Симеон Нови Богослов, са тези, които „напълно притежават целия Христос в себе си чрез дела и опит, и чувства, и знание и съзерцание“. (Огласително слово 8). Съвършеният християнин, според св. Анастасий Синаит, е „истински дом Христов, съставен от добри дела и благочестиви учения“ (PG. 789, 329).
Цялата божествено-човешка икономия (домостроителство) на Спасителя Христос за нашето спасение: Рождество, Преображение, Разпятие, Възкресение и т.н. се повтарят в Православната църква в живота на християните, както литургично във всяка Божествена Литургия, така и емпирично в живота на християнина, и това е литургично-аскетичният етос на православието. Христос, както ни казва св. Николай Охридски, дойде не само да ни научи на живота или да го поправи, но и да стане наш живот. „Бог изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него“, казва апостол и евангелист Йоан. „Чрез Него“ в ев. Йоан е идентично с Павловото „в Него“, „в Христос“.
Така че православният християнски етос е: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Това взаимопроникване на божествено-човешкия живот на Христос в св. ап. Павел и във всеки вярващ – когато Христос става за християните „всичко за всички“, физически и духовно (св. Игнатий) – е продължение и следствие за нас на тайната на ипостасното съединение на двете природи в Богочовека Христос.
По този начин в Кръщението вярващият се ражда в Христос и Христос – във вярващия, а след това вярващият живее земния живот на Христос: той е разпнат с Христос в Неговата смърт, умира за греха и страстите (св. Исаак Сириец), но също така е възкресен и оживотворен в Христос за „другия вечен живот“. Той непрекъснато се храни с тялото и кръвта Христови в Евхаристията, съединява се с Христос и с братята си човеци, става „сътелесен“ и „еднокръвен“ с Христос. Така той върви и повтаря целия божествено-човешки живот на Христос.
Гореспоменатото понятие „помазаник“ за вярващите в същото време свидетелства за пневматологичния характер на православния етос. Защото вярващият бива помазан в Светия Дух, Който след това активира неговия етос. Всъщност за православните етосът може да бъде християнски само когато е „духовен“, когато е „плод на Духа“ (Гал. 5:22), плод на езико-огнено-образната благодат на Утешителя.
Светият Дух, Който „съ-творява с Отца и Сина сътвореното“, също така „обновява раз-тленното“, според св. Григорий Палама (PG. 151, 317). Тук се среща цялото православно Предание, от св. Ириней и св. Василий, през св. Симеон Нови Богослов, до св. Серафим Саровски и св. Нектарий.
Целият православен духовен етос, както като аскеза и борба с греха и страстите, така и като придобиване на добродетели, освещение и обожение, е дело и действие на Светия Дух, чиято благодат получаваме чрез Христос, чрез божествените тайнства и богочовешките добродетели на Църквата (о. Юстин Попович).
Крайната „цел и завършек на цялата въплътеното Христово домостроителство“ е именно това: „да приемем Светия Дух в душите“, казва св. Симеон, или както се изразява св. Серафим Саровски: „Да придобием Светия Дух и по този начин да се съединим духовно и телесно в Христос с Бога“, а чрез това съединение, пак според св. Симеон, човек да стане „триипостасен по благодат“ (Огласително слово 15). В тези последни думи на св. Симеон ясно се подчертава христологичният и пневматологичният характер на православната антропология: благодатта на Богочовека Христос, дадена от Светия Дух, е конституираща за човека. „Където е Духът на Отца, там е живият човек“, пише св. Ириней (Против ересите 5 9:1-3).
Следователно православният християнски етос на човека е христологичен и в същото време духовен и триадологичен. Православният човек е христо-нравен, христообразен и духовен, а неговият етос е истински и съборен етос на Бога и човека, той е „единонравие на Бога“, според св. Игнатий (Магн. 2:2), той е етосът на Богочовека Христос.

III

Всичко, което споменахме дотук за православния християнски етос на нашата Църква и нейните светци, които притежават и съхраняват точно истинския етос на Христос, „единонравието на Бога“, всичко това има обща точка, общо място и време, в което се въплъщават и проявяват по реален и същностен начин. Това място и време е православният храм, Църквата и православното църковно богослужение. Преди всичко това е евхаристийното събрание, Божествената литургия, която е ипостаста и истината на Православната църква, нейният живот и проявление, нейният истински и съборен етос. Божествената литургия, която се извършва като „благословено Царство“ на Светата Троица със свещенодействието на Първосвещеника Христос и призоваването и слизането на Духа, представлява и разкрива „Тайната на Бога в плът“, т.е. тайната на Богочовека Христос и Неговото Тяло, Неговата Църква. Тази тайна събира („о-църковява“) и съединява Бога, Светата Троица, с хората – Божиите деца. Тя обединява Христос, „Първородния сред многото братя“, с вярващите, Неговите братя и „участници“, които са „членове“ на Неговото Богочовешко тяло. Така в събранието за Евхаристията, на едно и също място, Богочовекът Христос и Неговото Тяло, Неговата Църква, Бог и Неговият народ се разкриват и проявяват в единство: „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата (τας α ρ ε τ ά ς – добродетелите, т.е. етоса) на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; (1 Петр. 2:9). Литургията, Евхаристията разкрива и същевременно представлява съборния етос на православието.
В Божествената литургия всеки човек намира своята истинска и неподправена връзка и общение с Бога, с другите хора, със своите братя в Христос, както и правилната си връзка със света, Божието творение. Защото Божествената литургия е обединяването и преобразяването в Христос на хората, на света и на цялото творение, което събира, принася и възнася на Бога, Създателя и Спасителя на света и Отец на хората. Църквата, чрез своята Божествена литургия, обединява и преобразява хората и цялото творение и по този начин обединява човека със себе си и с другите хора.
Чрез това действие Църквата изобразява върху хората образа на Христос, Неговия божествен и човешки лик, Неговия богочовешки етос (Неговото „богочовеконравие“) и така обновява лицето на Земята чрез обновяването на лицето на човека „по образа на своя Създател“ (Кол. 3:10). А „образът“ и „подобието“ на Бога в човека е истинският православен етос, както ни е разкрит от Христовите светци (πρβλ. τη «Μυσταγωγία» του αγίου Μαξίμου του Ομολογητού, ΠΡ.G. 91, 657-717).
Христос, „образ на невидимия Бог“ (Кол. а. 15), разкри на хората образа и етоса на Бога, но разкри и образа и истинския етос на човека, а именно служението Богу. Той продължава да разкрива и двете в историята и в света чрез Своята Църква, която ги осъществява с целия си живот и най-вече чрез богослужението и Евхаристията. Ето защо в Божествената литургия е събран, обобщен и възглавен „личният“ (аскетичният) християнски етос на вярващия човек, както и „социалният“ (литургичният) етос на християните като единен съборен – литургичен – църковен етос, т.е. христологичен и христоцентричен етос.

Превод: Константин Константинов

Източник: pemptousia.gr