Логиката на горделивостта

Много отдавна ми разказаха една приказка (до ден днешен не знам кой я е съчинил; ако някой от читателите ми каже автора, ще съм му много благодарен), върху която често мисля…

Отишли трима братя да търсят щастието. Гледат – в чистото поле една яма, а в нея седи щастието. Много се зарадвали. Щастието казало: „Ще си пожелавате ли нещо? Давайте!…”. Най-големият брат искал да стане най-богатият човек на света; щастието му дало цяла торба пари. Средният искал да бъде най-умен; щастието му дало дебела книга и казало: „Чети, ще поумнееш!”. И попитало щастието най-малкия брат: „А ти какво искаш?”. Той отговорил: „Ами ти?”.

Щастието се удивило – досега никой не бил питал такова нещо. И казало: „Искам просто да изляза от тази яма…”.

Малкият брат подал ръка на щастието, помогнал му да излезе, поел по пътя си – и то хукнало подире му.

Преди, когато преразказвах тази история на различни хора, било то в лични разговори или от амвона, винаги поставях акцента върху тримата братя – върху това как безкористното добро прави човека щастлив и така нататък…

А сега мисля повече за четвъртия герой – за щастието. Та нали то правеше добро на всички, но си седеше в ямата и тези безкористни чудотворни дела не му носеха никаква полза; не го бяха избавили от бедата, от забравата в тази яма…

Просто даром го бяха измъкнали от ямата. Намерил се бе човек, който да помогне… А можеше и да не се намери. Появата на младия брат, на спасителя, е най-голямото чудо в приказката.

Кого може да символизира малкият брат в тази приказка? Христа Спасителя? Да, разбира се – Той е Онзи, Който ни спасява. Един прост факт усложнява всичко и открива за нас нови бездни, от които ни се свива сърцето – че Той ни е спасил с кръста и възкресението, но въпреки това ние продължаваме да загиваме.

Невероятно е, но адът съществува по такъв начин. Ние го строим сами за себе си, със своята слаба воля, с греховните си страсти – поне при мен нещата са така. За себе си знам със сигурност – с единия крак съм в ада. Ад, създаден от мен самия…

Понякога спорят с мен по този въпрос: та нали Бог ще оправи всички нечистотии в нас и, както се казва, ще ги превърне в бонбони! Не всички, уточнявам аз. По моите наблюдения Той поправя онова, до което аз самият съм Го допуснал. Ами ако не Го допусна?

Той няма да насилва волята ми. Спомням си епизод от беседите между Йосиф Бродски и Соломон Волков, където Бродски говореше за вярата си – говореше кратко, пестеливо и премерено. И казваше нещо такова – че не вярва в такъв Бог, Който ще ни прости греховете в момент, когато ние сами не можем да си ги простим. Това е логиката, която ни води към ада, към мъките. И какво да правим с нея?

Това е логиката на горделивостта. Знам по себе си – когато си горделив, можеш да вършиш по хиляда добри дела на ден; няма да има никаква полза за самия теб… Може да придобиеш, както се казва в Евангелието, целия свят, но какво ще се случи с душата ти?

Моите приятели, например, понякога ми казват: „Какво се измъчваш с такива въпроси? Ето, ти си свещеник, служиш, помагаш на хората, утешаваш ги, насочваш ги към вярата. Намираш се, така да се каже, в най-богоспасяемия център на света – в Църквата… Също така си поет – виж какви стихове пишеш – харесват се на много хора, пробуждат душите им”… „Да, да” – отговарям аз.

Но НА МЕН не ми е по-леко от това… Механизмите на горделивостта превръщат всичко хубаво в помия. Преди моите „добри дела” подклаждаха суетата ми, ставаха повод тайно да се любувам на себе си. А сега и това е изчезнало, последните прашинки илюзия са отлетели нанякъде с възрастта, останала е само празнотата на онази логика на горделивостта, която води към ада…

Когато направя нещо добро за някого, било то в качеството си на свещеник или просто защото така се е случило, мисля си – чудесно, нека той се радва. А на мен не ми е по-леко… Аз съм онова щастие от приказката; продължавам да си седя в ямата.

Но аз не искам да оставам завинаги в тази яма. Не искам да загивам. Изобщо не искам. И колкото повече опи­ти правя да се спася, падайки всеки път обратно на дъното, ожулвайки до кръв лактите и коленете си, оказвайки се до гуша затънал в зловонна помия, толкова по-ясно ми става – няма как да се спася сам.

Нужен ми е Онзи, който ще ме спаси. Нужно ми е чудо – такова, за каквото не мога да казвам „трябва”; чудо, на което мога да се надявам, но на което не мога да разчитам. Защото Спасителят спасява даром – без отплата.

Вярата в това „даром” отслабва и гасне в мен – просто защото…

Не вярвам – затова не моля малкия брат от приказката за нищо…

Моята яма е онази, за която говори Достоевски – човек трябва първо да слезе до самото дъно, за да може, отблъсквайки се отчаяно от него, да започне по някакъв начин да се издига нагоре.
И в този смисъл (не разчитайте мислите ми като ерес, просто опитвам да изразя с думи онова, което чувствам; и знам, че не съм само аз – има и други, които ще ме разберат): умирането на дъното на ямата в пълно безсилие за мен е особено, невероятно благо.

Благо, каквото не бих пожелал другиму – твърде е тежко.

Да вика за помощ. Да разтърсва решетките на клетката си и да вика навън: „Помогнете!”… Струва ѝ се, както на героя от картината на Мунк, че крещи напразно – но на този крясък винаги се отзовава Онзи, който ще ни спаси даром – неочаквано, непредсказуемо.

Ако се обръщаш към Спасителя, а вътрешно не ти е нужен (например, ако се молиш насила, с изкуствено подбрани думи), няма да се случи нищо.

Докато не започнеш, задушавайки се, да умираш; докато пред погледа ти не започнат да плават шарени адски кръгове… Ще ти се помогне чак когато силите, с които си се дърпал от ръцете на спасението, те изоставят. Не твърдя, че при всеки човек е неизменно едно и също – хората са потресаващо различни въпреки своята еднаквост. Но аз съдя по себе си и по хора, които съм срещал.

Явяването на Спасителя, спасяващ даром, е чудо. Второто чудо е този смъртен зов на човека. Откъде се ражда той в нас, когато греховете, страданията и смъртта са ни покрили с помия до пълното ни оглушаване и когато себичността сякаш е забила последен пирон в нашия ковчег?

Откъде е тази сила? И не е само силата – откъде идва това желание да повикаме Спасителя? Безумната надежда, вярата, че ще бъдем чути? За много начетени на светоотеческа литература православни въпросът ми може би е банален, но за мен остава тайна.

Първото чудо е тайната на Бога, второто – тайната на дивно устроения човек. И тези две тайни са части от тайната на любовта.

Превод: Павла Сивова

Източник: pravmir.ru