Първият контакт

От три седмици в Слънчевата система имаше ново тяло. Това не беше нито комета, нито астероид, нито откъснал се от планетата си спътник, защото гигантският сребрист овал на пришълеца, идеално оформен и гладък, не приличаше на никое от тези образувания. Сменил невъобразимата субсветлинна скорост с по-ниска планетарна, той прекоси орбитите на външните планети, Сатурн, Юпитер, Марс, и наближаваше орбитата на Земята. Курсът му щеше да е идеално прав, ако електронният мозък, който го управляваше, не коригираше от време на време за милионна частица от секундата посоката на летене, за да избегне някой стремително носещ се в пространството метеорит.
Индикаторите на пулта в командната зала светеха в червено, синьо, лилаво, жълто. Огромният черен екран бе запълнен на три четвърти от синьозеления земен кръг.
– Планета категория L, клас CSV 876219 по общоприетата класификация – каза Лик, командирът на космическия кораб. – Една от вътрешните планети на тази жълта звезда, с големи водни ресурси, подходяща за живот. Каква информация имаме за нея?
– Трета подред в тази звездна система! Обикаля около звездата си за 365 денонощия, шест часа и девет минути.
Звездонавтите, скупчени около началника си, съобщаваха данните от измеренията и показанията на приборите.
– Орбитална скорост – двадесет и девет километра в секунда!
– Наклон на оста – двадесет и три градуса!
– Екваториален радиус – шест хиляди триста седемдесет и осем километра!
– Площ на повърхността – петстотин и десет милиона квадратни километра.
– Но тази площ е заета на седемдесет процента от соленоводен океан – забеляза Мир, висок могъщ звездонавт със сияйно, пръскащо силни лъчи лице.
– Разбира се, изобилието от вода е необходимо за богат и разнообразен живот!
– Планетата е населена с раса от хуманоиди… един момент… да, хуманоиди клас МН 3, доколкото мога да съдя.
– Тоест най-разпространената им разновидност – каза Лик.
– Точно така. От онези, които носят защитна обвивка, наречена “дрехи”, и се размножават чрез копулация на родителски индивиди. Те са добре познати в Галактиката.
– Атмосферата?
– Изпратили сме сонди-роботи. Ето показанията им: 78 процента азот, 21 – кислород, малко аргон, малко въглероден двуокис и около един процент водни пари.
– Типично за планета на хуманоиди…
– Да, те обичат такива условия.
Огромният синкав диск на екрана продължаваше да расте.
– Не изглеждате радостен, Дар?
– Тревожа се – каза исполинът Дар, вперил звезднолъчисти очи в Земята. – Ловим техния радиошум още от момента на влизане в тази звездна система, а сега имаме и показанията на роботите. Нещо не е наред. Необикновено висока дисфункционалност! Машините отчитат крайно примитивна икономика, цивилизация, култура. Планетата е тежко замърсена и разрушена. Изглежда, че тези хуманоиди не са успели.
– Делят се на племена, нямат дори общо планетарно правителство – добави друг звездонавт.
– Странно – каза Лик. – Хуманоидите от този вид са познати на много планети и обикновено показват много добри резултати.
– Изглежда, че тези не са така.
– Както и да е, трябва да изпълним нашата мисия. Събудете нашите другари! Подгответе спускаемия планетарен модул!
Корабът се изпълни със суетня и шум. По команда от електронния мозък членовете на екипажа, потопени в изкуствен хибернационен сън, започнаха бавния цикъл на постепенното завръщане към живота. Застинали неподвижно в своите херметични метални капсули, те усетиха първите неописуемо леки приливи на събуждащата музика, издигаща се в безкрайна спирала от ниски, почти невъзприемаеми тонове към все по-високи и по-високи. Неизразимо приятният електромагнитен масаж галеше душата и тялото. Звездонавтите трепваха, дишането и пулсът им се възвръщаха, клепачите се отваряха.
През това време Лик подготвяше кораба за промяна на курса. Той поиска от електронния мозък необходимите цифри и изчисления. Звездолетът трябваше да забави в достатъчна степен своя устрем, за да бъде уловен от гравитационното поле на Земята. Заработиха ядрените мотори, мощните насрещни дюзи изригнаха огън. Звездонавтите в командната зала се отпуснаха омаломощени в креслата си; рязката промяна на скоростта сякаш ги сплеска с огромния си товар. Могъщият корпус на кораба се мяташе в пространството, маневрирайки и попадайки в зони на гравитационна турбулентност. Най-после движението му се изравни и всички въздъхнаха с облекчение. Той бе застанал на околоземна орбита.
Всичко необходимо за слизането на Земята беше готово. Лик свика екипажа в командната зала.
– В името на Логоса! Напомням ви, че сме тук по поръчение на Космическите народи, за да приветстваме нашите новооткрити братя в космическото семейство. За тях ни съобщи цивилизацията от Алфа Центавър и сега имаме възможността да им предадем посланието си. Заедно с мен на планетата ще се спуснат: вие, Мир, и вие, Живот, Светлина, Вечност, Сила. Заемете местата си в спускаемия модул!
Корабът висеше като едва забележима точка на фона на огромния земен кръг, а в една още по-малка точица звездонавтите полетяха към неговата повърхност.
* * *
Жителите на село Ъще забелязваха само това, от което можеше да капне някоя парà. Затова когато пред очите им на селския мегдан кацна летяща чиния върху паякообразни крака и от нея излязоха извънземни в блестящи скафандри, те не реагираха никак. Седяха край масите пред кръчмата, гледаха космическите пришълци, които им говореха и се опитваха да привлекат вниманието им, и не виждаха абсолютно нищо.
Звездонавтите и Лик не знаеха какво да правят. От два часа се опитваха да влязат в контакт с местните хуманоиди, но всичко беше напразно. Затова пък селските кучета с продрани, грозни гласове се разлаяха и разръмжаха бясно.
Появиха се циганчета, завикаха срещу звездонавтите и почнаха да хвърлят камъни по тях.
– Ще ви …! Да ви …! – крещяха циганчетата.
– …копулация с родителския ви индивид – завърши безстрастно превода си роботът-преводач.
Звездонавтите се спогледаха смаяни.
– Какво означава това?
– Нямам представа. И защо тези млади индивиди ни подхвърлят тези фрагменти скална порода?
– Може би това е ритуал на посрещане?
– Не знам да има хуманоиден народ с такъв ритуал.
– Светлина, Мир, съберете скалните фрагменти! – нареди Лик. – Ще анализираме химичния им състав!
Най-после звездонавтите решиха да се качат на хълма посред селския мегдан, за да се огледат и да решат какво да правят.
Хълмът беше от боклуци. В тежките си скафандри звездните пришълци газеха с мъка найлоновите торби и консервните кутии, докато не се изкачиха на върха му.
– Ужасна дисфункционалност – поклати глава Лик. – Тук сме, за да установим контакт, но може би една спасителна мисия би била по-уместна…
Пред тях лежеше селото с мизерни, неизмазани къщи и разбити улици. Слънцето печеше безпощадно и постройките трептяха и се размазваха в маранята.
– Нямаме избор – каза Лик. – Длъжни сме да намерим някой, на когото да предадем посланието!
Денят преваляше, а пратениците на Космическите народи се лутаха все така като просяци безутешно и безнадеждно из българското село.
–
Поп Емо, местният свещеник, тъкмо бе отслужил требите, които бяха предвидени за днес – два водосвета и панихида, и седна да изпуши една цигара на спокойствие, когато силен шум в черковния двор го накара да наостри уши. Той подаде глава от вратата.
В двора нахълтваше най-необикновената компания, която беше виждал през живота си. Сребристите искрящи скафандри на пришълците блестяха на слънцето, а огромните прозрачни шлемове, през които светеха пронизващи звездни очи, ги правеше да изглеждат като насекоми с огромни глави. Зад тях се търкаляше цилиндрично, закръглено отгоре тяло на колела, по което се забелязваха отвори и бутони и пробягваха червени и сини светлини.
Най-едрият каза нещо и цилиндричното тяло го преведе с безстрастен машинен глас:
– В името на космическия Логос! Приветстваме те, брате по разум, от името на твоите братя, разпръснати из Галактиката! Космическата общност поздравява народа на тази планета, който е бил до този момент в изолация, и го кани да стане член на голямото вселенско семейство. Достъпът до велики и древни цивилизации, развивали се милиони години, ще донесе немалка полза на младото ви човечество. Ние ще отворим за вас съкровищниците на знанието и разума. Добре дошли в семейството на Космическите народи!
Всичко това беше толкова неочаквано, че попът дори не успя да се уплаши.
– Взаимно, взаимно – избоботи той. – Да ви се връща! Заповядайте, господа. – И ги поведе към енорийския дом, една мижава мизерна постройка, долепена до храма.
Влязоха в малка стаичка с варосани бели стени. Освен единствения паянтов стол, тук нямаше нищо, на което да се седне, и попът посочи на гостите си железен, затрупан с черги и стари юргани креват до стената. Извънземните с огромните си шлемове и скафандри едва се побраха на него.
През това време попът отвори някакъв долап и сложи на масата чашки и чинии.
– Какво ще желаете: мастика или ракия?
Но звездонавтите не отвърнаха нищо, – може би не разбраха неговия въпрос. Тогава попът сипа на всички по малко ракия, сръбна, млясна доволно и се облиза. А в ъгъла стоеше и чакаше роботът-преводач.
– Как ме намерихте? – каза попът. – Тук хора рядко наминават към черквата.
– Видяхме постройка, посветена на Логоса – отговориха те, – и това ни зарадва много. Космическите народи вярват в Логоса и го почитат също като вас.
Влезе клисарката, една съсухрена бабичка. Като всички ъвци, и тя гледаше през звездонавтите като през въздух. Надзърна в долапа, сложи нещо вътре и излезе, без да ги забележи. Компанията я изпрати с поглед.
– Изглежда, че тукашните жители не са много благосклонни към гостите от звездите – каза Лик и разправи за посрещането с камъни. – Какво искаха да покажат с това?
– Омраза – въздъхна попът. – Хората мразят това, което не разбират.
Роботът-преводач се запъна и изстреля някакви думи. Звездонавтите изглеждаха озадачени:
– Омраза ли? Какво значи омраза?
– Вие не мразите ли?
– Ние не знаем какво е това.
– Омразата е чувство, което изпитваш към врага.
– Враг?… – замигаха звездонавтите.
– Ама на вас всичко трябва да ви се обяснява като на малки деца! – скара им се попът. – Враг – това е човек, който ти желае злото. И ти му желаеш злото. Затуй двамата не можете да се траете и се мразите помежду си.
Звездонавтите го гледаха с недоумение. Край облепените с хартиени иконки стени бръмчеше лениво и приспивно рояк мухи. Дваж повече налитаха върху яденето на масата – студените кюфтета, варените картофи, големия мазен буркан с лютеница.
– Искате да кажете, че някой може да желае на друг повишена дисфункционалност?
– Ами да!
– Възможно ли е това?
– Как да не е възможно!
– Такива индивиди сред Космическите народи няма.
– Странни птици сте вие Космическите народи – отбеляза попът и гаврътна още една ракия.
– Логосът е забранил на разумните същества подобни работи – казаха звездонавтите.
Попът въздъхна.
– Ех, много неща е забранил Логосът…
Звездонавтите изглеждаха заинтригувани:
– И какво, има ли на Земята много такива врагове, както ги наричате?
– Уф! Как да няма! Ето, например, нашето Ъще и съседното село Луди дюли се мразят и в червата. Ъвци и лудодюлци са врагове по рождение, и това се предава от баща на син, от дядо на внук.
– Защо?
– Защото са врагове.
– А защо са врагове?
– Защото се мразят.
Звездонавтите се умислиха.
Една хлебарка ги наблюдаваше от масата с любопитство. “Какви странни гости е довлякъл тоя път попът – рече си тя и мръдна с мустачки. – Голяма скица е този поп”.
– Така е и между цели народи – продължаваше попът. – Мразят се, и то защо? Само от инат, от злоба и упорство. И затова хората не живеят в мир, а винаги има войни.
– Знаем, че се делите на племена. Всички ли са врагове?
– Не всички, но много от тях.
– Но защо не могат да живеят в мир?
– Ех, то това е проклетията човешка… Винаги има повод. Завиждат си за земя, за други неща. И се започва…
– Завиждат си?…
– Ами да, разбира се. Хората не могат да търпят някой да има повече, да е по-добър от тях.
– Защо?
– Наистина ли не разбирате? Ако аз имам крава, а комшията – две, аз ще се изям от злоба. Такива са хората.
– Не, това е неразбираемо за нас.
– Значи вие не завиждате?
– Не.
– И войни не водите?
– Ние не знаем какво е това.
– Е, как да не знаете! То е толкова просто. Нападаш съседа, влизаш на негова територия. Опожаряваш градовете му, убиваш жителите му…
Попът дълго обясняваше какво е война, но звездонавтите разбраха само едно – че става дума за някакъв особено ужасен вид дисфункционалност.
– …И войниците се избиват като кучета на бойното поле – завърши той.
– Избиват?…
– Да, убиват се едни други.
– Какво означава това?
– Не знаете ли какво е да убиеш? Да причиниш смърт!
– Смърт? Какво е това?
– Как! Вие не знаете какво е смърт?
– Тази дума е непозната за нас.
Попът хвана с две ръце брадата си. Черните му вежди се сключиха.
– Всяко живо същество умира – каза най-после той. – Животът му свършва…
– Искате да кажете, че битието може да престане?
– Да, разбира се!
– Това е невъзможно – заявиха звездонавтите.
– Как тъй невъзможно!
– Битието не може да стане нищо. Логосът създава нещата за да са, а не за да не са.
– Някои неща първо са, а после не са.
– Такива неща при Логоса няма. Създанията му са също толкова вечни, колкото и Той.
Попът се разсърди:
– Елате да ви заведа на гробищата, за да видите създанията на Логоса!
– Къде е това?
– На пет минути път оттук!
– А! – казаха звездонавтите. – На идване минахме през едно странно място, може би говорите за него? Нещо като голяма градина, пълна с кръстове и каменни правоъгълници, под които лежаха хуманоиди със затворени очи. Не можехме да разберем какво правят и защо са се напъхали там.
– Те не са се напъхали. Това са умрели хора.
– Престанали да съществуват?
– Да. На Земята всичко, което съществува, умира, изчезва…
– Това противоречи на законите на Логоса. Не можем да си го представим.
– Вие не умирате ли?
– Не.
Попът остана с отворена уста…
– Така, значи… така. Е, смъртта не е нещо нормално, прави сте. Тя е наказание за греха…
– Грях?… Това пък какво е?
– Грехът е следствие от грехопадението.
– А какво е грехопадение?
– Е точно това е грехът!
Звездонавтите млъкнаха озадачени. Мухите продължаваха да бръмчат.
– Искате да кажете, че се е случило нещо, което ви е отклонило от законите на Логоса?
– Да – въздъхна попът. – Първите хора бяха щастливи и не знаеха що е смърт. Те живееха в рая. Логосът, както вие го наричате, им даде всичко, само им забрани да ядат от едно дърво – дървото на познанието на доброто и злото… И точно това се оказа фатално. Дяволът, нали си няма работа и завижда на човека, им пошепна да си вземат от него. Те се въртяха, въртяха около дървото и накрая не издържаха и ядоха. Така започна всичко…
– Та това, значи, е вашето грехопадение?
– Да. Оттам са всичките ни нещастия.
– И сте изпаднали в зависимост от греха?
– Уви – отговори попът.
– Това ни е много чудно – признаха си звездонавтите. – Дърветата на познанието растат на много планети. Никой не яде от тях…
– Защо?
– Как защо? Забранено е. Законът не позволява.
Настъпи мълчание.
– И какво става, ако ядете от онова дърво? – наклониха се изведнъж с детско любопитство звездните пришълци…
Попът ги гледаше тъжно. Дебелият черковен котак, свит на кълбо, дремеше в нозете му.
– Недейте, не ви трябва това. Не го правете, момчета.
– Но какво ще се случи?
– Каквото се случи с нас! – извика попът и котакът подскочи. – Станахме смъртни същества и всички злини и нещастия на тоя свят ни се струпаха върху главата! Болести, мъки… Хората се поквариха и вършат зло, човек на човека не е приятел, а враг. И Земята вече не е добра майчица както някога… какво ли няма на нея: всякакви гнусни вируси, гадни насекоми, свирепи твари. Представете си: прибираш се у дома и там ти се хили някой скорпион! Животът на човека е кратък: тъкмо си израснал, изкласил – и хайде, върви да мреш. Абе, какво да ви кажа! – то не е едно или две…
– Значи много дисфункционалности…
– Прекалено – потвърди попът.
– Добре де, Логосът не ви ли помогна, не се ли застъпи някак за вас? Той е милостив и вие сте също Негови деца, както и всички разумни същества във Вселената.
– Застъпи се, разбира се – каза попът. – Логосът се въплъти на Земята и стана човек.
– Наистина ли?
– Да!
– Това е огромна чест! – развълнуваха се звездните пришълци. – Ние… ние… дори не можем да го повярваме… Нечувано! Логосът да се въплъти, да се появи лично… Сигурно сте Го приели като ваш божествен господар, като спасител и цар?
Попът мълчеше.
– Кажете ни, как Го приехте? – разпитваха звездонавтите. – Застанахте ли на колене, поднесохте ли Му рози, нахранихте ли Го с мляко и мед? Заведохте ли Го в най-прекрасния ви дворец? Сигурно цялата Земя е ехтяла от химни!
Попът криеше очи и не казваше нищо.
– Създателят на света! Навярно сте внимавали прашинка да не падне върху Него! Постилали сте килими пред нозете Му, за да не се напрашат, нали? Носели сте Го на ръце?
Пот струеше от челото на попа; той дигна с трепереща ръка чашата и изпи една ракия за ободрение.
– Кажете ни, моля ви! Коронясахте ли Го за цар на планетата?
– Ми… Какво да ви кажа… Не съвсем…
– Не? Но защо?
– Бихме Го с камшик, сложихме Му на главата трънен венец и Го разпънахме на кръст – изграчи попът с мораво лице.
Звездонавтите го гледаха потресени. В стаичката се възцари пълно мълчание, само мухите продължаваха да бръмчат.
– Това истина ли е? – промълвиха накрая те.
– Да – отвърна попът.
Изведнъж те се изправиха дружно и тръгнаха към изхода.
– Чакайте бе, закъде бързате! – викаше попът. – Не сте хапнали нищо!
Но в стаичката вече нямаше никой.
–
На същия ден космическият кораб напусна околоземната орбита и побърза да се махне от Слънчевата система. Ядрените мотори работеха с максимална мощност.
Тъй първият контакт на човечеството с космическите цивилизации се оказа последен.