Света Богородица в Свещеното Предание и Писание

Проф. д-р Димитър Попмаринов

Уважаеми о. Георги, драги отци, гости! Първо искам да благодаря за поканата от страна на Негово Високопреосвещенство митрополит Наум да поговорим тази вечер с вас за света Богородица. Първото ми желание беше да изнеса беседа по тема, която е свързана с моята тясна специалност, библеистиката. Негово Високопреосвещенство обаче настоя да беседваме за свeта Богородица. Казвам беседваме, защото това, което ще се опитам да представя няма да е лекция, научно изследване, а популярна беседа. За целта, в настоящия текст, съм ползвал свободно литература, част от която накрая посочвам, но не цитирам. Надявам се след като свърша моето изложение от ваша страна да бъдат зададени въпроси, на които, до колкото мога с Божия помощ, да отговоря.

Преди да започна беседата за самата света Богородица е особено важно да направя предварителното уточнение, че за да се разбере дадена тема особено важни са изходните предпоставки. Първата от тях, по отношение на нашата тема е, че ние знаем за света Богородица и вярваме в нея, стъпвайки на Божието откровение. То достига до нас в двете свои прояви: като Свещено Предание и Свещено Писание. Свещеното Писание само по себе си е записано Свещено Предание. Свещеното Предание е по-широката страна на Откровението, което впоследствие, след основаването на Църквата преминава в църковно предание.

Всъщност какво е Свещеното Предание, как то достига до нас? От най-напред то е свидетелство за Откровението, дадено от Бога на човека. В по-тесен смисъл то е свидетелство за диалога, отношенията между Бога и човека, между духовния свят и човека. То се предава по памет, чрез култа и наследието. Съществува много ясна, видима връзка между историческата действителност и усещането за физическа приемственост, която преминава в устната форма на преданието, което понякога е записвано. Взаимозависимостта между физическата и устната приемственост се запазва в съдържанието и формата на богослужението. Така напр. физическата приемственост в църковното предание се открива в различните богослужебни последования и обреди: всеки православен християнин чрез тайнствата Кръщение, Свещенство и Миропомазване стига до Иисус Христос буквално физически. Какво имам предвид: чрез тези тайнства, които стават чрез докосване на всеки приет в Църквата през поколенията, непосредствено се стига до Иисус Христос и Неговите ученици. Тази верига на физическа приемственост, ако бъде прекъсната напр. при свещенството, то не се признава. За Църквата тя е видимата, външната страна, т. нар. апостолско приемство, което има вътрешна, духовна страна. За вътрешната тук няма да говоря, защото тя е предмет на друг разговор.

Нашите размисли за света Богородица започват с евангелския разказ за благовещението, за известието, че Мария ще стане майка на Спасителя на света. За Мария този разговор е съвсем неочакван – още повече да се случи с ангел. Светата Дева е смутена от появата на ангела, особено от странното за нея съобщение: „ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус” (Лука 1:31). В завързалия се разговор между нея и ангела, т. е. между Бога и човека още веднъж е подчертана свободната воля на човека. Светата Дева е могла и да откаже предложението на Бога. Тя не приема безпрекословно казаните думи, а влиза в аргументиран диалог с ангела, иска подробности, разяснения: „как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?” (34). Едва след като тя е убедена, че това е истинската Божия воля, че не е някаква измама, тя дава съгласието си: „ето рабинята Господня, нека ми бъде според думата ти” (38).

Месия (Христос) е очакван да се роди като човек, който ще води еврейския народ, а с него и целият свят от името на Бога. Той не е очакван като Бог, а като обикновен човек. Вярвало се, че на него ще бъдат предадени от Бога особени пълномощия поради Божията милост и заслугите на еврейския народ за спазването на старозаветния закон. Следователно никой не е очаквал такова навлизане на Бога в живота на човечеството – Той да се въплъти. Още повече, че в старозаветното откровение виждането, разбирането на знаците, на пророчествата не са били ясни. Дори и самите пророци докрай не са разбирали значението на това какво са виждали. Не случайно по-късно в апокалиптичния библейски жанр на тези, на които Бог е благоволил да открие небесните тайни е било нужно да им се изяснява от особен небесен водач: какво виждат и какво означава видяното.

Въпреки тази неяснота, при правилен прочит се открива, че непорочното зачатие е предвидено още в Стария Завет. То е отбелязано както от Свещ. Предание, така и от Свещ. Писание. Пророчеството, че очакваният Месия ще бъде роден от Дева се изяснява по-късно с последвалото църковно предание. Става дума за превода на Свещ. Писание от еврейски на гръцки, който започва от средата на 3 в. пр. Христа в Александрия. Според това предание на един от преводачите се паднало да превежда книгата на св. пророк Исаия. Той обаче особено се затруднил с текста: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил” (7:14). В него се породило дълбоко съмнение как девица може да роди. Ангелът Господен обаче предупредил преводача да не се съмнява и че като доказателство за истинността на написаното ще доживее момента, когато ще види изпълнението на това събитие.

Съмнението относно зачеването и раждането на Иисус Христос и до днес е камък за препъване на много хора във вярата. Рационално мислещият човек иска непосредствени, физически доказателства за случващото се. Както се вижда от това предание по отношение на света Богородица и нейното приснодевство съмнението е заложено още в тълкуването на старозаветния текст. Преводачът се съмнява – признак за слабостта на човешката природа, на вярата в Бога. Той разбира в пълнота пророчеството едва когато то се изпълнява. Неговото неверие обаче не е било отрицание, безкомпромисно отхвърляне, каквото можем да открием днес. Може би то е било повече неверие в собственото му разбиране на посланието – неверие в самия себе си, а не неверие в Бога. Така е и с много други пророчества. След изпълнението им падат всички съмнения. Това е непосредствен религиозен и духовен опит. Впоследствие за изпълнението на пророчеството за зачатието и раждането от Девата ясно свидетелства разказът от евангелист Лука. Престарелият Симеон, преводачът на св. пророк Исаия, разпознава Младенеца и е готов да си отиде от тоя свят убеден в истината на Писанието, изразено в думите на забележителния химн: „сега отпускаш Твоя раб, Владико”… Това е велика среща, която Църквата е ознаменувала със специален ден – празника Сретение Господне (Лука 2:25-32). Тази среща е велика, защото тя е среща между Божието обещание и неверието, колебанието и слабостта на човека, показани в лицето на стареца Симеон.

От своя страна евангелист Матей, в началото на своето евангелие (1:23), след като привежда родословието на Иисус Христос, използва същия този цитат от прор. Исаия, за да потвърди изпълнението на пророчеството и че това е очакваният Син. (Бележка: Текстът, което ще рече: с нас е Бог фактически е превод на Емануил. Както в еврейския оригинал, така и в Септуагинта, а и в съвременния текст на Евангелието според Матей на иврит, този текст не съществува). Колебанията на човека по отношение на връзките му с Бога са описани и на други места в Свещеното Писание. Такъв е разказът за Авраам и жертвоприношението на Исаак. Авраам преодолява със силата на волята си и верността си към Бога вътрешното изкушение, съмненията и колебанията си. Пример за неразбиране на случващото се от страна на човека е и света Богородица. За думите, изречени на срещата от стареца Симеон с Младенеца ев. Лука отбелязва: „А Иосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него” (33). Съвсем ясно е засвидетелствано, че те рационално нямат обяснение, не знаят какво се случва, но въпреки това приемат казаното и вярват в него.

Тези примери ясно сочат за истинността на Откровението изразено не само по духовен път, но и в обикновения живот, в ежедневието. Непогрешимата страна в Свещеното Предание и Свещеното Писание е Откровението, неговото съдържание, а погрешима е външната страна, предаденото от човека, записания текст. За да се случи възможно най-правилното приемане на Откровението от човека се изискват усилия. Затова говори сам св. евангелист Лука: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония (това е преданието, което Лука изследва и записва, б. ДП), които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша (тясната връзка между предание и писание, и между личността на автора и Откровението, б. ДП), достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (Лука 1:1-4).

За същия опит в преданието ни свидетелства и св. апостол Йоан Богослов: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа” (1 Иоан. 1:1-3). Тук апостолът ясно показва тази непосредствена физическа връзка: „което ръцете ни са попипали”. Това е тайната на отношението, взаимозависимостта и обвързаността между физическото и духовното, материалното и нематериалното. Тези примери показват, че Свещеното Писание стъпва на исторически събития, проверени факти, че то не изключва разума, емпиричния опит. Това се отнася и за събитията, свързани със света Богородица.

В Свещеното Писание има малко сведения относно детството на света Богородица. Както навсякъде в него се дава само най-необходимото, което служи за спасителната му цел, като се избягват излишни подробности. Няма нищо писано, което да говори за нейните родители. За тях черпим сведения от апокрифното Протоевангелие на Иаков. Според него Иоаким и неговата съпруга Анна са били бездетни. Всяко еврейско семейство по това време живее с надеждата, че ако води праведен живот и спазва закона от него може да се роди очаквания Месия (Христос). Затова и безплодието се е смятало за проклятие на рода, за отдалечаване на Бога от този дом. След много молитви към Бога и дълго очакване във видение им се възвестява, че те ще имат дете. В израз на благодарност към Бога Анна обещава да го посвети на Него. След като се ражда и навършва три години детето Мария е отведено в Иерусалимския храм, където тя е обучавана и възпитавана до навършване на пълнолетие.

В самото Свещено Писание Мария е споменавана само в много важни случаи, които имат ключово значение за разбиране смисъла на евангелското учение. Такива напр. са разказите за благовещението (Лука 1:26-38), за нейното непорочно зачатие (Мат. 1:18; Лука 1:26-38); за бягството в Египет след раждането на Иисус Христос (Мат. 2:11-14; Лука 2:16, 22, 33-35); предполага се, че тя е придружавала понякога Сина си, какъвто е случаят в Кана (Иоан2:1-12); събитията при Неговото разпъване (Иоан 19:25). Според църковното предание тя продължава да живее в Иерусалим след смъртта и възкресението Му. Там тя и почива. (Съществува римокатолическо предание, че тя е живяла заедно със св. евангелист Иоан в гр. Ефес и там е починала.) За това подсказва и евангелския текст от св. Иоан Богослов (18:27). Там ясно е казано, че Спасителят от кръста поверява грижата за майка Си на любимия Си ученик Иоан.

Според известния православен богослов Панайотис Нелас в Свещеното Писание евангелистите отбелязват само нужното, което потвърждава истинността на описваното за нуждите на катехезата (Лука 1:4). Това, което се преживява и не е описано, но се предава и остава в паметта на вярващите, впоследствие се допълва от опита на Църквата в Откровението чрез богослужебния живот. Целта на новозаветните писатели е да посочат Иисус Христос като основния център, фокуса чрез който се осъществява Божия план за спасението на човека. Всичко показва, че основополагащо място в този план заема Божията майка. Тя е от рода на цар Давид (Лука 1:27). Чрез нея се изпълва обещанието на Стария Завет, че Дева ще зачене от Светия Дух по свръхестествен начин (Лука 1:28-35). Тя не само отговаря на изискванията за чист и свят живот, но след раждането на своя Син участва в Неговата дейност (Иоан 2:1-11), тя е с Него до последното Му издихание на земята (19:25-28). Света Богородица е сред всички Негови ученици, когато на Петдесетница се основава Църквата (Деян. 1:14 и 2:1). Могат да бъдат посочени още много други места в Свещеното Писание, а още повече от Преданието и живота на Църквата, които взаимно се допълват и изграждат цялостния образ на пресветата Дева.

Освен тези основни събития обаче съществуват още много други, повече или по-малко показателни, които пресъздават ако не пълен, то поне достатъчно ясен библейски образ на Божията майка. Те са както старозаветни, сочещи месианското време и очаквания на еврейския народ, така и новозаветни, имащи есхатологическо значение. Настъпването на месианското време е засвидетелствано в химна „Душата ми величае Господа…” (Лука 1:46-55), който съвместява в себе си изпълнението на всички старозаветни пророчества. В есхатологически план нейният образ е отразен във видението за жената, която ражда „мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл… грабнато и занесено при Бога и престола Му” (Откр. 12:5). Това видение засвидетелства изпълнението на старозаветните пророчества, че семето на жената ще смачка главата на змията (Бит. 3:15). Така Църквата разпознава света Богородица в старозаветните предобрази: скинията на Завета (Изх. 25:9), разцъфналият жезъл на Аарон (Чис. 17:8), затворената на изток врата на светилището (Иез. 44:1).

Това, което се случва със светата Дева не може да не е въздействало и на самата нея. Същевременно Свещ. Писание не се спира на тези преживявания. За тях само мимоходом се загатва, защото те нямат централно значение, което се отнася до благовестието на истината и спасението на човека. Това, което се случва с нея през целия ѝ живот може да бъде сумирано в думите: „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука 2:19). Тя споделя със своята сродница Елисавета това, което става с нея. При тази среща непосредствено се проявява действието на Светия Дух (Лука 1:41 нат.). И двете произнасят думи, възможни само и единствено под Неговото въздействие. Това е същото, което се получава на Петдесетница с апостолите. Изведнъж те проумяват, просветени от благодатта Му, всичко, което се случва с тях – разбират какво е било до сега и какво имат да правят в бъдеще – преодоляват ограниченият на пространството и времето. Така е и със света Богородица! Тя вижда в бъдещето: „Отсега ще ме облажават всички родове” (Лука 1:48). Не е ли това почитанието, което ѝ отдаваме всички ние – християнският род, православните вярващи?

От посочените до тук места в Свещеното Писание е ясно, че което се описва е много малка част от случилото се от живота на света Богородица. Това се отнася и за всичко друго, свързано с евангелските събития. За това свидетелства сам св. евангелист Йоан в края на своето евангелие: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (21:25). А обяснението на тези събития и думи, записани и незаписани в Евангелието, винаги са задявали ума и любопитството на човека. И това което Писанието не дава, Преданието запълва на основата на духовния опит на Църквата. Върхът на този опит, разбирането на всичко се осъществява чрез възпоменанието (1 Кор. 11:24-25), т. е. светата Евхаристия. Светата Евхаристия и богослужението като цяло е мястото където се проявява единството на Откровението и просветленият ум разбира неговите тайни. Преданието обхваща всичката практика и опит на Църквата, който не е записан в Свещеното Писание. То не е само устната традиция, но то съвмещава едновременно богослужението с различните му форми и практики, древната църковна литература, дори части от апокрифната литература, иконописта, църковните празници, т. е. всичко, което по един или друг начин е свързано с живота на Църквата. Църквата, от друга страна, чрез благодатта на Светия Дух, Който живее в нея и се проявява в нейните тайнства, разпознава Откровението в преданието и го засвидетелства като истина пред вярващите. И именно чрез него, особено чрез богослужението е пренесено и особеното почитание на света Богородица. Църквата я поставя в центъра на богослужението, заедно с нейния Син Иисус Христос.

В Църквата образът на света Богородица духовно и богословски е осмислен и приеман като този на Новата Ева. Тя е най-издигналият се в духовно отношение човек след грехопадението. Със своя живот тя надминава всички родени по плът човеци на земята и затова е възможно да приеме в утробата си Бога. Тя поправя грешката на Ева и поставя началото на спасението на човешкия род. Затова тя пряко се свързва с Църквата. Нейната рожба Иисус Христос е глава на Църквата. Света Богородица е първия член на бъдещата Църква, т. е. на първата общност, обединена и събрана чрез нейния Син. Тайната на раждането на Иисус Христос е тайнството и на Църквата. Това много добре описва св. Николай Кавасила. За него „Тайнството на Църквата е едно и също с това на Христос, което се открива, проектира се във времето и се осъществява чрез конкретните тайнства. В своята същност това тайнство е най-дълбоко единение, „брак” между Бога и творението, неслитно, но пълно и цялостно съединение на тварното с Нетварния”.

За смъртта ѝ черпим информация от църковното предание. То се запазва и препредава чрез големия празник Успение богородично (15 август) и свързаният с него преди това пост. Света Богородица доживява дълбока старост и си отива от този свят без страх от смъртта, без страданието от раздялата със света. Затова и нейната смърт е прието от Църквата да се нарича успение (заспиване). Преданието говори, че по време на погребението ѝ присъствали всички апостоли с изключение на Тома. След като дошъл и той да ѝ се поклони, когато отворили гробницата, се установило, че нейното тяло не е там. Останала само плащаницата, което било свидетелство за нейното възнесение. Това предание се приема от много вярващи, но то не е изведено в официално учение на Православната църква, за разлика от Римокатолическата, която му придава догматическа сила.

В преданията за света Богородица има много и разнообразни сведения за нейния живот и смърт. Това поражда много спорове в древността и затова Православната църква се отнася много внимателно към тях. Голяма част от това предание е влязло в църковното изкуство: иконография и химнография. По отношение на света Богородица Римокатолическата църква създава цяло богословие, определяно като мариология. Така, според мнението на православни богослови, се създава уклон към придаване на света Богородица на значение, което води до издигането ѝ в особен култ, който спомага за отделянето ѝ от Иисус Христос. В Православната църква тя е почитана и преклонението пред нея е свързано единствено и само със Сина ѝ. Това ясно проличава в православната иконопис и химнография. Тя напр. много рядко е изобразявана сама. Голямото почитание на Божията майка впоследствие има изключително значение за оформянето на европейската култура, което може да се проследи в изкуството и фолклора на европейските народи.

С основаването на Църквата и гоненията, които започнали от една страна от юдеите, а от друга от езичниците, християнството се разпространява. В първите години то не може да разчита на определено ясно формулирано учение. То стъпва изключително и изцяло на свидетелствата на вярващия народ, на непосредствения опит на Църквата. Действието на Светия Дух, поради силата на вярата на първите християни, е толкова силно и забележимо, че то с голяма сила завладява вярващите и те приемат Христа. Същевременно обаче, заедно с разпространението и навлизането на нови вярващи в Църквата, се наблюдава и идеен сблъсък с юдеите и езичниците. Появяват се личности, които се отклоняват от вярата, някои се опитват да правят компромиси между учението на Христа и юдаизма, други са повлияни от появилия се по това време на езическа основа гностицизъм. Така изникват и първите ереси. Съответно те развиват свои възгледи и виждания за света Богородица.

Сред многото от тях тук ще отбележа три: арианство, несторианство и на по-късен етап иконоборство. Въпросът с образа на света Богородица и почитането ѝ при тях не е свързан пряко с нея. По-скоро той е производен и е следствие от разбирането за Иисус Христос: кой е Той?; какво представлява? Арианите може да се каже са едни от първите рационалисти във времето на древната Църква. Те отричат почитта към св. Дева Мария, смятат, че тя загубва непорочността си след брака с Иосиф. Самите ариани нямат общо становище по въпроса за девството на св. Богородица. Част от тях смятат, че самото зачатие на Иисус Христос е непорочно, а останалия живот на Богородица не е от значение. Тоест те виждат в нея само оръдие за раждането на Христа. Като противовес но това еретическо разбиране в православната иконография света Богородица е изобразявана с три звезди, които означават нейното девство преди Рождеството, по време на самото раждане и след него. Несторианството от своя страна оформя своето учение за света Богородица от разбирането си за двете естества на Иисус Христос. То предизвиква спорове относно термина «Богородица», защото според тях Мария е «човекородица». Тоест Бог не е подвластен на човека и човешката природа, така че тя не може да роди Бога, а е родила само човек. Затова Несторий а нарича «Христородица». Това учение било специално разгледано на Третия вселенски събор (341 г.), било отхвърлено и в решенията на събора окончателно бил възприет термина «Богородица». По времето на иконоборческия период (8-9 в.) след образа на Иисус Христос най-разпространен е образът на Неговата майка. Отрицанието спрямо Него се прехвърля и върху нея. Дори се достига до отхвърлянето на всяка почит към нея.

След вече две хилядолетия света Богородица има изключително място в живота на Църквата. Това проличава най-вече от отношението на вярващите към нея. Наличието на такова почитание говори за жива, реална връзка, а не за някакво интелектуално, символично или магическо отношение. Ако тази връзка не беше реална, а отвлечена, ментална, то почитта към нея никога не би се запазила и била толкова силна. Именно защото вярващите влизат в пряк допир, диалог с нея чрез искрена и дълбока молитва, те получават от нея съответния отговор. От ежедневния живот на вярващите са известни безброй случаи, когато Богородица помага на различни хора. Тя, чрез застъпничеството на своя Син, откликва на всеки, пристъпил към нея чистосърдечно, с непресторена и искрена вяра. Църквата пази и натрупва в своята историческа памет цялото това духовно наследие. Именно тази дълбока вяра и почит към нея преминават през поколенията вярващи православни християни и те са живи, действителни и действени днес.

Свидетелство за тези действителни, действени във всяко време и място отношения са запазените различни форми на църковното предание. Така напр. в много древни изображения на света Богородица тя е изписана с вдигнати нагоре към небето ръце. Това е бил древният израз на молитва, който и до днес се използва. Смисълът на тази поза е да покаже, че човекът очаква и получава от небето, че е в отношение с него – израз на връзката между човека, Бога и духовния свят. Този образ е външен, физически изказ на идеята за изпълнение на Откровението, за връзка с Бога и духовния свят. Когато човек влезе в храма „Св. София” в Константинопол високо над олтара вижда изображението на света Богородица с Младенеца. Същото изображение може да се види в безброй православни храмове по света.

Особено важно е да се отбележи друг особен момент от отношението на Църквата към света Богородица. Още от най-дълбока древност тя е разглеждана от отците на Църквата единствено и само в светлината на Рождеството. Тя винаги се изобразява в светлината на Иисус Христос – именно като Негова майка. Тя е съсъдът, средството, чрез което се извършва спасението. Спасителят обаче е Христос. Затова и Православната църква ѝ отдава почит само до там, но не и повече, както за това могат да се чуят обвинения от инославни християни. Отделянето на света Богородица от Иисус Христос може да доведе до нейното самоцелно почитание. Това би било отклонение от преданието (нещо, както беше отбелязано по-горе, се наблюдава при римокатолиците). За Православната църква почитта към света Богородица е следващата по сила след тази на Иисус Христос. Тя е Негова майка, но и майка на Църквата. В йерархията на битието като човек тя, след Него, е най-близко до Бога. Затова и Църквата я величае като «По-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите». Тя в пълнота отразява женското начало в Църквата като органически допълва по този начин нейното единство със свещенството (отчеството) в нея. Необходимо е да се отбележи, особено за тези, които критикуват православните вярващи за почитта към нея, че православните християни по никакъв начин не приравняват света Богородица с нейния Син – тя бива почитана, но на нея не се служи. Едни от най-големите православни празници са посветени на нея. Православните християни вярват, че като стояща най-близко до Бога чрез своя Син Иисус Христос тя ходатайства за всеки, който се обърне към нея с искрена и чиста вяра.

Основните богословски идеи, свързани с почитта към света Богородица са предадени в църковното предание – богослужение, химнография, иконография и произведенията на светите отци. Отговорът на много питания, свързани с нея, Църквата дава не само чрез разума, но най-вече чрез силата на вярата, която просветлява разума. Чистата вяра преодолява границите на разума и дава знание, което отива отвъд него – непосредствено, духовно знание, което извисява разума и го прави духовен. Повдигнатите от духовните търсения и разумни основания въпроси в историята, както се спомена по-горе, никога не са стихвали. На тях по един или друг начин Църквата е отговаряла чрез словото и писаниията на нейните духовно издигнати отци и учители.

Тук ще засегна съвсем накратко как вече на по-късен етап, когато Църквата навлиза като институция в живота на света, дава отговори по отношение на света Богородица. Ще се позова на св. Иоан Златоуст и неговото изясняване за обикновения неодухотворен разум тайната на зачатието и Рождеството; как света Богородица приема в себе си Нематериалния, Невместимия, Създателя на света в утробата си; как трябва да разбираме това умонепостижимо действие на Бога, пред което мълчи всяка плът, всяко творение; как ангелът иска от колебаещия се и неразбиращ какво се случва старец Иосиф да приеме свръхразумното, божественото; да преодолее себе си, своето чисто човешко, обичайно разбиране. Ангелът му казва: „Иосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си” (Мат. 1:20). Според св. И. Златоуст ангелът не случайно му напомня, че Иосиф е от потеклото на цар Давид. Очакването на евреите е Месия да се роди от потомците на Давид. Споменаването от ангела „не бой се” ясно говори, че Иосиф се е страхувал, че ще обиди Бога, че случващото ще се приеме като прелюбодейство и престъпване на закона. (Колко реалистично, човешко звучи всичко това!) За целта, според св. Иоан Златоуст, „ангелът не само споменава „твоята жена”. Той не би я нарекъл така ако тя не беше вярна. Дори сгодена, той я нарича „твоята жена” точно както Писанието обикновено нарича сгодените съпрузи зетьове преди брака. Но какво означава „не бой се да приемеш Мария, жена си”? Това означава да я държи в къщата си. Защото той е имал намерение да я изгони” (Омилия 4.6).

По-нататък, за невъзможността на човека да разбере Божията воля и действията ѝ в света, св. Иоан Златоуст казва: „Срам за тези, които се опитват да отделят чудото на зачатието от небето. Защото това раждане по никакъв начин не може да бъде обяснено, въпреки че има безброй свидетелства и е известено от древни времена като истинско раждане, осъществено с човешки ръце. Каква крайна лудост кара тези, които се занимават с голямо любопитстване относно непостижимото раждане? Защото нито Гавриил, нито Матей не е могъл да каже нещо повече, но само че зачеването е от Светия Дух. Но как от Светия Дух? Нито Гавриил, нито Матей обясняват, нито е възможно (да обяснят б. ДП)”. Свети Иоан Златоуст смята, че Рождеството най-добре се разбира във връзка с идващото спасение и пророческото му очакване, което вече е било обещано от Господа чрез прор. Исаия.

Непосредственият духовен опит на Църквата на много места в своето предание, чрез богослужението, предлага отговори на колебаещия се човешки ум. Така напр. в кондак за сватбата в Кана, създаден от св. Роман Сладкопевец, се влагат думи, казани от св. Богородица: „Аз зная, че аз не познавам съпруг и родих Син, отвъд естествения закон и знам, че останах девица, каквато бях. О, човече, можеш ли да попиташ за по-голямо чудо от това? Гавриил дойде при мене, казвайки: как Този може да бъде роден, Този, Който с мъдрост създаде всички неща?”

Разбира се, могат да бъдат приведени още много примери от отци на Църквата, казани още много неща, свързани със света Богородица. Може да се развие цяла тема за нейното иконографско присъствие в Църквата, в химнографията и пр. Това може би е повод за други, специализирани беседи. Който иска винаги може да се вдълбочи в този безкраен океан от благодатни усилия. Като благодаря за вниманието, сега очаквам вашите въпроси.

Текстът е публикуван за първи път в изданието „Братска любов. Годишник на Българската православна църковна общност в Румъния“, Румънска патриаршия, Библейски институт, Печатницата на църковните книги, Букурещ, 2023 г.; съставител: прот. Кирил Синев

Използвана литература:

Въплътилият се Бог. Празничен катехизис. Изд. „Омофор“, 2007.
Иларион (Алфеев) Иеромонах, Таинство веры. Москва-Клин, 1996.
Панайотис Нелас, Родилата Бога. Три богородични слова. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,50/catid,44/id,20070/view,article/