Разрушаването на ада и неговото възстановяване

Когато Спасителят след разпятието Си слезе в ада, Той разруши всичко, което демоните бяха построили в течение на хиляди и милиони години. Разби с божествената Си сила като с огромен чук медните адски порти, помете и разпръсна адските легиони и, прониквайки до дълбините на адските подземия, изгори, изпепели, разори всичко, което имаше там. Унищожи адските пътища, крепости, адските градове, не остави от тях камък върху камък, освободи и изведе на бял свят милиони пленници и роби – всички човешки души, които се бяха трупали там от създание-мира. И когато излизаше, безбройни тълпи мъже, жени, старци, деца вървяха след Него, плачейки от радост, пеейки, викайки и благославяйки Бога. А злите духове, техните бивши господари, се свираха и трепереха през това време в мрака, обзети от отчаяние и ужас. Наистина Господ не ги погуби, защото те са безсмъртни, но унищожи цялата им сила, всичките им постройки и дела, изгори телата им с божествен огън, та станаха завинаги черни, а крилата им се овъглиха и увиснаха безсилно надолу. На дъното на ада се въргаляха те, замижали, треперещи от ужас, с лица, притиснати към земята, а крилата им, прострени без сили, потрепваха и мърдаха конвулсивно. Тъй минаха десетилетия и столетия.

Адските духове вече не прелитаха над нашата планета и хората живееха в мир и разбирателство. Нямаше войни, никой не мразеше другия и не искаше да му отнеме неговото и да го направи свое, всичко беше общо като дадено от Бога и предназначено за всекиго. Човек можеше спокойно да влезне в къщата на съседа и да вземе каквото му трябва, без да иска позволение за това; и така не останаха бедни и гладни.

По този начин постъпваха хората и в Бет-Шеам – малко селце от глинени къщурки на брега на Ефрат. Мъжете от Бет-Шеам се трудеха заедно, оряха подред нивите на всеки, а жените даваха една на друга и последното, което имаха.

Случи се така, че един ден Мариам, една от жените, остана без хляб и нямаше с какво да нахрани децата си. Тя не се уплаши, защото знаеше, че Мицпà, нейната съседка, има точно толкова, колкото трябва. Веднага отиде и почука на вратата ѝ.

Но Мицпа беше излязла някъде и в къщата нямаше никой. Тогава Мариам бутна вратата, влезе и се огледа. На масата в ъгъла под шарена кърпа бяха оставени два хляба. Мариам разви кърпата, взе хлябовете и си тръгна.

Вечерта се прибра Мицпа и видя, че хлябовете ги няма. А това беше единствената храна, която ѝ бе останала.   

Изтича при съседката и чу весели гласове. Мариам, нейният мъж и децата ѝ вечеряха с нейните хлябове.

Мицпа се разсърди.

– Защо ми взе хлябовете? – викна тя на Мариам. Веселите гласове замлъкнаха.

Мариам се учуди много на тоя въпрос.

– Защото бяхме гладни – отвърна резонно тя.

– Но защо и двата?

– Единият нямаше да ни стигне.

– А ние, ние какво ще правим?

– Господ ще се погрижи за вас.

Лицето на Мицпа почервеня от яд.

– Не прави повече никога това! Забранявам ти!

Мариам сви рамене:

– Всички правят така.

– Не ме интересуват всички! Това са МОИТЕ хлябове!

В този момент един от демоните в ада повдигна глава и отвори едно око.

Двете жени стояха една срещу друга, готови да си издерат очите.

– Вещица!

– Курва!

Демоните се раздвижиха, взеха да отварят очи, да махат с крила. Един дори политна немощно и кацна върху развалините на някаква кула.

Оттогава Мариам и Мицпа се намразиха и престанаха да си говорят. Те настроиха и мъжете си един срещу друг, и когато стана нужда да се оре нивата на Мариам, мъжът на Мицпа отказа да работи на нея. В селото се появи вражда.

Демоните живнаха. Черни точки се стрелкаха под адските сводове като раздвижен рояк мухи.

Един ден мъжът на Мицпа заяви, че няма да работи повече драговолно на чужди ниви. Трябва да му дадат нещо за това – кокошка или торба жито. Гледайки го, и другите селяни започнаха да постъпват като него.

Тъй постепенно хората престанаха да дават на ближния даром всичко, каквото му трябваше, а започнаха да искат нещо в замяна. Селяните от Бет-Шеам отиваха в града и разменяха крави и овце срещу мотики, рала и други предмети за стопанството. Нарекоха този нов начин на размяна на блага “пазар”, а самите блага вече не наричаха “Божи работи”, предназначени за всички, а “стоки”.

Адът ликуваше. На демонски съвет беше решено да се изпрати специален пратеник на Земята.

Веднъж, когато бет-шеамци стояха със своите кокошки и овце на площада в града, един достолепно, благо изглеждащ мъж с красиво накъдрена черна брада се появи отнякъде пред тях. Мъжът беше облечен в дълга ленена дреха с ресни, нозете му бяха обути в сандали. От него миришеше на благовония. Селяните, чорлави, боси и с мизерни препаски около слабините, го гледаха с отворена уста.

Мъжът се представи и каза, че е търговец от Сидон, – така се казваше един град във Финикия.

– Господа – каза финикиецът, – за първи път съм във вашата честита земя. Чудесно е, че вече не раздавате на всеки дрипльо имота си даром. Но ми прави впечатление, че не знаете истинската стойност на вашите “стоки”. Ето например, вие, господине, какво искате за тоя хубав петел?

“Господинът”, един космат като див звяр бет-шеамец, го погледна и измуча нещо.

– Ами каквото дадете – каза като че ли той.

– О, аз мога да ви дам и камъче от земята – усмихна се финикиецът. – Мислите ли, че това ще е справедлива размяна? Колко струва всъщност вашият петел?

Селяните се споглеждаха втрещени. Какво значи “струвам”?

– Ще ви обясня – каза финикиецът любезно. – Наскоро видях на този чудесен площад в този чудесен град един чудесен господин от вашето село да заменя кон за кокошка. И като видях това, аз се натъжих и рекох в сърцето си: “Мигар е право? мигар е редно?” Защото едно е конят, скъпи ми господа, а друго е кокошката! Ала как да разберем кое на какво отговаря, кое колко струва?

Бет-шеамци се почесваха по мръсните глави. Този разговор бе започнал да ги увлича.

– Ще ви кажа, скъпи ми господа! Трябва ни измерител на стойността. Затуй ние в нашия град сме измислили една забавна игра, едни смешни нещица – и той извади от джоба си шепа блеснали на слънцето метални кръгчета. – Ние в нашия град си играем с тях така: конят, така сме решили, отговаря на сто кръгчета, козата – на трийсет, а кокошката – на десет. И като знаем тъй стойността на всяко нещо, ние не се занимаваме вече с коне и кози, а заменяме кръгчета срещу кръгчета! Не е ли това смешно, ха-ха-ха? – разсмя се от сърце той.

Бет-шеамци го гледаха тъпо.

– Вземете, вземете, господине! – и той взе ръката на “господина” и изсипа кръгчетата в дланта му. – Опитайте тая нова игра, много е забавна!

“Господинът” изрева от болка:

– Ау-у! Парят!

Те наистина пареха, защото бяха току-що изковани в пещите на ада.

– Разбира се, че парят! – усмихна се финикийският търговец. – Затова им викат “пари”.

И стана невидим.

Тъй в Бет-Шеам навлязоха парите. От селото изчезна всяка радост. Вече нямаше хорà, веселия, песни, – селяните станаха навъсени и зли. Едни бет-шеамци се сдобиха с много, други нямаха нищо, – и се разделиха на бедни и богати. Между тях се разпали омраза. Богатите се страхуваха за своите пари и взеха да се ограждат с високи зидове, да развъждат зли кучета; някои си наемаха пазачи; други се топяха, бдейки ден и нощ над сандъците с жълтици, и не даваха да се изхарчи нито една от тях.

Веднъж един селянин издъхна така над сандъка си със злато. Синовете му стояха над мъртвеца и го гледаха намръщено.

– Хайде, хващай стария за краката. Трябва да го погребем – каза по-големият брат.

– Да разделим първо жълтиците – отвърна по-малкият.

– Нищо няма да делим. Аз съм първороден, аз съм наследник.

– Но той ме обичаше повече! – каза малкият и посегна да отвори сандъка.

– Махни се оттук! – извика големият и застана пред него. – Марш!

А беше едър и як. Малкият се огледа. Погледът му падна върху парче старо желязо, което се въргаляше на пода. Сякаш някой му подшушна: “Вземи го!” Извън себе си от ярост и гняв, грабна парчето и удари с него брат си. Острият връх на желязото се заби в гърдите на стария брат, той изрева и се свлече на земята. Бликна някаква странна червена течност, каквато жителите на Бет-Шеам не бяха виждали досега.

Тъй на Земята се повтори Каиновият грях.

А хората разбраха, че с острия край на желязото можеш да премахнеш врага си.

Започнаха войни. Първи селяните от Бет-Шеам нападнаха своите съседи от Бет-Баал, за да им вземат нивите. Онези се отбраняваха с камъни и палки, но бет-шеамци, въоръжени с новото си изобретение – ножове, ги избиха всички, отведоха в плен жените и децата им и изгориха селото.

На Земята вече нямаше мир. Дигна се народ срещу народ и царство срещу царство. Хората се избиваха за злато и власт, никой не вярваше на другия, изчезна гостоприемството, добрината и милосърдието. Плъзнаха болести и епидемии, настъпи глад. Ангелите плачеха, а демоните се радваха. Те вече възстановиха магистралата между ада и Земята, пристигаха свободно на огромни пълчища и препускаха навсякъде из нея.

По това време в адските предели бе доставена първата пратка роби. Човешкият живот, някога дълъг и честит, беше станал отново къс и застрашен от много опасности. Хората започнаха да мрат като мухи и душите им, помрачени от злото, тръгваха сами заедно с новите си приятели – бесовете – към тяхната страна.

Когато първата голяма група бет-шеамци пристигна в ада, те бяха посрещнати с радостни викове. Селяните с техните космати невчесани глави, пазени от демонска стража, стояха мълчаливо на площада в граничния адски град и се оглеждаха мрачно и недоверчиво както винаги. Наоколо се простираше страната на смъртта. Подземен огън, избликващ тук и там от ями и пукнатини, озаряваше с пресеклива трепереща светлина черните адски сводове и развалините, останали от идването на Спасителя.

Бесовете викаха и ръкопляскаха.

– Добре дошли! Ха-ха-ха!

– Харесва ли ви тук?

– Ще поостанете ли при нас?

– Хей, брадища, за какво сте ни се домъкнали? Да не искате да ни пробутате и на нас вашите кокошки? – подвикна весело един млад демон.

Бесовете се разсмяха.

– А, вече не им е до това!

– Други грижи ще си имат сега!

– Тук пазаруваме души, а не кокошки! Ха-ха-ха!

През това време на площада се появи демонският войвода на града и началникът на стражата.

– Ето, Ваше Превъзходителство, след толкова много време – отново роби от Земята – докладва началникът.

– Отлично! Веднага на работа!

– За какво ще ги използваме?

– Нека разчистят първо развалините, после ще строят за себе си концлагер, а за нас – крепости и отбранителни съоръжения. Няма ние да се занимаваме с това, я!

(Гордите демони се гнусяха да вършат каквото и да било с ръцете си.)

– При нас мързеливци няма да има – заяви войводата. – Труд и труд – никой да не клинчи! Онзи разруши много неща, но те ще ни възстановят всичко!

И в ада закипя труд.

А на Земята клетата човешка гмеж продължаваше да опитва като в лудост все по-нови и нови пороци. Златото, жадно желано, мечтано, стана култ. Малцина страняха от тая валута на ада. Вече всичко се купуваше и продаваше: и трудът, и вдъхновението на поета, и женската красота и чест. Царе залагаха царствата си заради жълтия метал и воини бяха готови да убиват, за да им се плати с него. За пари син убиваше баща си, брат брата си. Майката продаваше дъщерите си, за да ги получи. Дори демоните взеха да завиждат на хората и се чудеха на човешката фантазия, която измисляше с размах все по-жестоки и извратени злини.    

Един ден при стария Амрам, който даваше назаем пари на своите търговски приятели и партньори, се появи добре облечен мъж с красиво накъдрена черна брада. Той се представи и каза, че е търговец от финикийския град Сидон.

– Какво ще желаете, господине? – попита Амрам.

– Бих искал да започна бизнес във вашия град. Ще ми услужите ли с пари?

Те се разбраха за сумата и сроковете за връщане, и докато Амрам броеше жълтиците, финикийският търговец забеляза:

– Прекрасно е, че сте въвели най-после принципите на пазарната икономика и във вашата честита земя! Но се учудвам, че си давате парите ей-тъй, даром.

– Как тъй даром! – повдигна глава Амрам. – Искам да ми се върнат до последния петак!

Финикиецът се усмихна.

– Това ми е ясно, господине. Но каква изгода имате от заема, който давате? Та вие не получавате нищо друго освен това, което сте дали!

– Че какво друго мога да получа?

– А! – каза замислено финикиецът. – Бихте могли да поискате допълнително възнаграждение. Та нали парите също са стока… В нашия град ние сме се разбрали, че заетата сума пораства с времето. Наричаме това “лихва”.

– Наистина ли?

– Да. Ето например вие, както виждам, имате доста злато. Вместо да работите, бихте могли да живеете, като давате заеми и прибирате лихвите. А пък всеки, който се нуждае от пари за едно или за друго, ще може да вземе назаем от вас, – помислете си колко удобно ще е това! В нашия град наричаме това нещо “банда”… ох, извинете, исках да кажа “банка”!

И като се засмя, стана невидим.

Тъй беше изобретен кредитът. В големите градове се отвориха борси. Хората станаха роби на банките и милиони трябваше да се трудят цял живот, за да върнат кредитите, които са получили. Цели държави, натрупали заеми, фалираха и ставаха колонии на други. От това избухваха нови войни, все по-жесток дух на омраза и злоба се възцаряваше между хората. А демоните прибираха реколтата от всичко това и потриваха ръце.

Животът на хората от селата край Ефрат се промени много. Селяните, затънали в дългове, бяха принудени да работят 24 часа в денонощието, за да ги изплащат. Земята вече не беше тяхна. С взети назаем сечива и волове обработваха чужди ниви; трудеха се от мрак до мрак, за да внасят рентата на новите си господари, а онези, които не успяваха да го сторят, бяха продавани в робство.

Веднъж неколцина от тях отиваха на пазар в града, за да продадат плодовете на своя труд, – трябваше да изкарат пари за вноските по лихвите и за огромните данъци, с които ги товареше държавата. Слънцето печеше жестоко и влачените от волове каруци се търкаляха бавно и с мъка по селския път. Селяните, облени в пот, измъчвани от мухи, местеха едва-едва черните си боси нозе по прахта. Рядко някой ще поспре за миг, за да разпъди мухите и да поеме глътка топла блудкава вода от манерката. Други бяха възседнали магарета или водеха дръгливи камили; дрипавите им гъжви, черни от прах и пот, бяха залепнали за главите им.

И тогава се случи нещо, което тези клети хорица щяха да помнят цял живот… Чу се рев на мотор, изсвири клаксон и една разкошна сребриста лимузина с открит връх профуча край тях.

Ах, Боже мой! Какво е това? Колата наби спирачки и се закова сред облаци прах.

Хората, зяпнали от изумление, се струпаха край невижданата чудесия, а шофьорът, великолепен спортяга и здравеняк, който с една ръка държеше волана, а с другата прегръщаше две седнали до него полуоблечени красавици, ги ослепи с разкошна белозъба усмивка.

Той беше облечен във фланелка с палми и носеше черни слънчеви очила. Лявото му рамо красеше татуировка – излегнала се гола жена. От ъгълчето на устата стърчеше пура.

– Хей, братлета! Ама вий още ли се мъчите с тия осли и камили? Е, много сте изостанали от живота. Жал ми е за вас! – каза човекът с пурата и излъхна облак тютюнев дим в лицата на селяните.

А те го гледаха с отворена уста.

– Па, господине, такова де… ний винаги тъй… рекохме да идеме на пазар… – измънка накрая най-смелият.

– Ха-ха-ха! – разсмя се човекът с пурата. – Не ме карайте да се смея! Кой в наше време използва толкова допотопни начини за придвижване? В нашия град отдавна сме минали на механичен транспорт!

И взе да разказва, че във финикийския град Сидон, откъдето е родом, всички карат коли като тази.

Селяните я разглеждаха благоговейно, един дори се осмели да я пипне с пръст.

– Па, ваша милост… ний… такова де… Не можем да я разберем тая каруца как върви без коне или волове?… Чудно нещо!

– А, това ли ви учудва? Лесна работа! – отвърна човекът с пурата и започна да обяснява. Разпали се, излезе от колата, отвори предния капак и обясни как работи двигателят с вътрешно горене.

Настана мълчание. Селяните, слисани, се чешеха по главите. Красавиците трепкаха с дългите си мигли.

– Е, айде, момчета, живи и здрави! – заключи нетърпеливо финикийският търговец, защото това бе тъкмо той и никой друг: – Вие си карайте вашата стока с камили или с к’вото искате, а ний заминаваме, бързаме за Копакабана! – И като пафна още веднъж с пурата си, прегърна двете красавици още по-сърдечно. – Чао! Адиос, амигос!

И даде газ. Колата се понесе напред сред облаци прах и се разтвори изведнъж в знойния въздух, – поне така се стори на селяните, които мигаха безпомощно след нея. Но може би това се беше привидяло на възпалените от прахта и слънцето очи.

Тъй в човешкия живот нахлу машинната цивилизация. Милиони хора по света зарязаха своите кротки четириноги другари и се преместиха зад волана. През обширната долина на Ефрат бяха прокарани асфалтови пътища, железници, магистрали. Автомобилите искаха гориво и точно тогава бяха открити големи залежи на черно земно масло. Започна масов добив на петрол и въглища, бяха построени електроцентрали. Разви се промишлеността и тежката индустрия.

На мястото, където някога беше Бет-Шеам и другите села край реката, сега се издигаха заводи, фабрики, мини. Какво стана със селяните? Никой не знаеше това и не се интересуваше от съдбата им. Може би пепелта им беше избълвана към небето заедно с черния пушек от комините… Хората се местеха в огромните градове, тези пустини от бетон и метал, където нямаше и един стрък зелена трева, и се трамбоваха едни върху други в многоетажни блокове и небостъргачи.

През това време съперничеството между народите ставаше все по-свирепо и ужасно. Всеки искаше за себе си находищата от петрол и залежите на полезни руди и метали. Новите технологии насърчиха създаването на ужасяващи оръжия. Някога хората се биеха в малки схватки с ножове, копия и стрели, – сега танкови армии прегазваха цели държави, артилерийски огън помиташе всичко живо, бомби и ракети изравняваха градове и села със земята. Милиони се изтребваха взаимно със свирепост и ожесточение, непознати в човешката история, а бесовете ръкопляскаха и прибираха цели армии от озлобени черни души в своя подземен дом.

Адът се възстанови и стана още по-горделив и могъщ от когато и да било. Милиони души пристигаха всяка година от Земята; те вече бяха повече от времето преди разорението и продължаваха да се увеличават. Робите възстановиха адските пътища, мостовете над огнените реки, крепостите, страшните бесовски градове, строяха с непосилен труд, гонени и пребивани с камшици от демоните надзиратели, кули, заводи, фортификационни съоръжения. Цялата адска страна кипеше.

На ад все повече заприличваше и Земята. Две световни войни я опустошиха, хищни концерни и корпорации я експлоатираха безпощадно. Фабрики и заводи бълваха черен дим, земята беше отровена от химикати, водата в реките и моретата беше затлачена от соли на тежки метали, отровни отпадъци и химическа мерзост. Човешкият живот вече не струваше нищо.

Тъй Господ разруши ада, а хората го възстановиха.