„Блажени бедните духом“ – лекарство против стреса в съвременния живот

Благосъстоянието често се приема за основа на семейната етика. Но в стремежа си да осигурим на себе си и своето дете необходимото ниво на материално благополучие, ние се намираме в постоянен стрес и не сме щастливи. Как да разбираме Христовата заповед за щастието: „Блажени са бедните духом“ и как да я следваме правилно?
За този, на пръв поглед парадоксален факт на вероучението, става дума в беседата с проректора по учебната работа на Санкт-Петербургската Духовна Академия протойерей Владимир Хулап в ефира на предаването „Слово“ на православния телевизионен канал „Союз“.

Отец Владимир, в Проповедта на планината Господ произнася заповеди, които можем да смятаме за същност на християнството, но техният текст от гледна точка на обикновения човек звучи твърде странно. От една страна, те призовават към духовна висота и нравствен живот. А от друга, канонизират качества, напълно противоположни на представата за нормален човек. Например блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно (Мат. 5:3) – как да разбираме това? В някои ръкописи на Новия Завет тази заповед звучи така: „блажени бедните“. Излиза, че християнството ни призовава към бедност?

Действително, такива ръкописи има, но те може би са малко, обаче би било интересно да започнем именно с такъв прочит на тази заповед.
В този вариант заповедта поставя пред нас един много дълбок въпрос. Въпросът за това какво всъщност притежавам, какво е моят живот.
Той е просто аритметичен сбор от моя доход, моето имущество, някои мои отношения с ближния, качеството на моето здраве и т. н., – или е нещо много по-голямо?
И действително, ние нерядко свеждаме целия си живот именно до икономическия фактор: богатството и бедността. И разбира се, ако някой проповедник – и преди две хиляди години, и сега – искаше да провъзгласи някое популярно учение, навярно би формулирал тази заповед по съвсем друг начин.
Той би казал: блажени са: щастливите, богатите, успешните, младите, спортните, активните и т. н.
Но ние виждаме, че Христос започва Своята Проповед на планината именно по този начин.
От една страна, такова начало е поразително, тъй като от общочовешка гледна точка едва ли бихме могли да намерим по-несполучливо начало.
Но, от друга, то интригува, тъй като с това Христос ни предлага да се замислим над качеството на това, което притежаваме. И тази заповед ни говори на първо място за нашата ограниченост.
Нерядко ние живеем така, като че нашият земен живот няма никакви граници, като че ще живеем сто-двеста години, без ни най-малко да осъзнаваме, че едва онзи ден сме били двайсетгодишни, днес сме трийсетгодишни, а утре – четирийсетгодишни и т. н.
Ние се оглеждаме и виждаме: това, което сме смятали за богатство преди двайсет, десет или пет години, в действителност много често се оказва прах и пепел. А истинското богатство, към което сме имали възможност да се стремим и да го постигаме, всъщност се е изплъзнало от ръцете ни.
Затова аз бих прочел заповедта блажени бедните по следния начин: щастливи са тези, които умеят правилно да поставят своите приоритети. Които могат да разберат, че всъщност парите, богатството, имуществото в живота на човека – всичко това не е средство да придобием каквото желаем.
Човек може да бъде изключително богат, отделяйки огромно количество време на своята работа и придвижване по кариерната стълбица. Но за никакви пари не може да си купи радостта от общуването със своето дете, което през това време е пораснало, а той така и нито веднъж не е чул как то е произнесло първата си дума, не е бил на първия звънец в училище и т. н.
Така на елементарно ниво това е призив да не превръщаме богатството в идол. Въпреки че богатството може и да бъде инструмент за помощ на ближния, за благотворителност и устройване на семейството и обществото.
Същевременно повечето ръкописи все пак говорят за духовната бедност, тоест за едно друго ниво на възприемане на текста. Много свети отци тълкуват духовната нищета като смирение.

Но ако духовната бедност означава смирение, това предполага, че християнинът трябва да заема пасивна житейска позиция и да търпи всички лишения, които му се случват?

Действително, нерядко заобикалящият ни свят гледа на християнството именно по този начин, въпреки че в действителност става дума за съвсем други реалии.
Смирението е антоним на гордостта. Ето защо смирението се свежда до това как човек гледа на себе си. Гордостта, надменността и егоизмът предполагат, че в центъра на координатната система се намирам аз, моето его.
Аз сам по себе си представлявам черна дупка, която като прахосмукачка засмуква в себе си всичко заобикалящо ме, без да дава нищо в замяна. Именно това е гордостта: всичко да се върти единствено около мен.
Всички ние прекрасно познаваме такива хора, мисля, те се срещат в обкръжението на всеки от нас.
А смирението ни говори за нещо съвсем друго. За това, че аз живея в многополюсен свят. Аз съм само един от полюсите на този свят, но далеч не единственият.
Поради това, мисля, разяснение на тази заповед представлява отговорът на Христос на въпроса как да изпълним закона: трябва да обикнем Бога и да обикнем ближния си като самите себе си. Така в тази заповед са посочени следните три полюса: Бог, ближният и аз.
А точно това е страшно. За нас е много по-удобно, много по-приятно да живеем в своя мъничък свят, където сами определяме всички закони, и можем да допускаме или да не допускаме други хора там, където живеем, и да не се отчитаме пред никого.
Тази заповед ни напомня за това, че ние сме свързани помежду си и нашата свобода не е абсолютна. Ние сме свързани с Бога, свързани сме и с ближните.
Затова смирението се тълкува именно като честна изначална позиция. Духовната нищета ни призовава именно към това честно да се вгледаме в огледалото на нашия живот и да видим в действителност доколко сме богати и доколко сме бедни в духовен план.
И ако смятаме, че при нас всичко е забележително и прекрасно, тогава няма никакво движение напред. А ако разбираме, че имаме някакви празноти, които не можем да запълним с нашите човешки сили, то ние предоставяме пространство за действие на Бога.
Така смирението става не слабост, а сила, източник на сила. Сила, която започва не в самите нас. Сила, която бива външна, но която Бог винаги е готов да ни даде, ако се обръщаме към Него в молитва за тази сила.
Когато говорим за смирението, ние нерядко използваме библейския термин „търпение“ – υπομονή. Тази гръцка дума всъщност означава непасивно търпение.
Ако се вгледаме в езика на онази епоха, тя означава растеж на кълн, пробиващ през суха почва. Духат ветрове, бие го дъжд, град и т. н., но той въпреки това продължава да расте нагоре. Именно това е търпението.
Търпението и смирението не са някакви пасивни категории на нашето битие, а напротив, призив към това да гледаме честно и реалистично на нашия живот и да разбираме, че не всичко е свършено, а че всичко тепърва започва, че всеки ден от нашия живот може да стане източник на това ново духовно израстване.

Доколко понятието смирение е актуално за съвременното общество, което се стреми към постигане на все нови и нови резултати?

Първата заповед на блаженствата е прекрасно лекарство срещу стреса в съвременния живот.
Аз не съм длъжен да зная всичко. Не е нужно да имам отговор на всички въпроси. Не мога и не съм длъжен да решавам всички проблеми в своя живот. Ето, това е смирение, това е духовна нищета.
Но то не значи, че трябва да скръстя ръце и спокойно да си лежа на дивана. А значи, че мога и трябва да се стремя да разреша всички проблеми в заобикалящия ни живот.
Вярващият човек разбира, че в живота го води Бог. Затова Бог го поставя в тази ситуация и в действителност той трябва да разбира, че от всяка ситуация трябва да направи най-доброто, но най-доброто именно в духовен план.
Но нерядко се случва колизия, сблъсък на нашите интереси, конфликт между светските задължения и духовната перспектива и виждане.
И тази заповед ни говори именно за това, тя не е просто парафраза на американския израз „don’t worry, be happy“, а ни казва, че това, към което се стремим, всъщност нерядко се оказва празно и безсмислено.
Ние постигаме онези цели, които поставя пред нас заобикалящият ни свят – не самите ние, и когато отваряме тази обвивка от станиол, в нея няма нищо.
Има още един момент, мисля, много важен за съвременния човек: смирението, разбирано правилно, ще помогне за подобряването на нашите отношения с околните, тъй като никой не обича горделивите.
Никой не обича човек, който в обществото и в компанията всякак се стреми да се покаже като единствен център, да се утвърди за сметка на това, че другите хора са по-лоши от него, не са толкова образовани, може би не са толкова красиви, не са толкова спортни, не печелят толкова много, и т. н.
Смиреният или скромният човек, казано на светски език, е много по-приятен в общуването. Такъв човек е много по-честен, много по-открит, той не се опитва да манипулира никого. Смирението, така разбирано, в християнска перспектива означава, че ние се поставяме на едно ниво с останалите хора.
Нали и самият корен на думата „смирение“ е „мир“, тоест в смирението ние се стремим да постигнем мир с тези, които ни заобикалят. И това в действителност няма да намали нашите постижения, а напротив, ще бъде най-голямото ни постижение.
В душата ни ще се възцари мир и тогава много неща ще се променят и в нашето здраве, и в заобикалящия ни свят, и т. н.
Именно поради това първата заповед за блаженствата съдържа обет, тоест обещание за Царството Небесно. Това е покана да навлезем в нова форма, нов порядък на битието, или, както казва една западна пословица: „Ако се целиш в небето – ще улучиш и земята, а ако се целиш в земята, няма да улучиш нищо“.

Превод: Татяна Филева

Източник: tv-soyuz.ru