Хлябът на живота
Няколко дни след Великден се натъкнах на телевизионен дебат по въпроса дали петричката врачка Вангелия Гущерова е светица или е обратното на това. Отупани от праха приказки на неин градски свещеник бяха произведени в „предложение за канонизирането на Ванга“ и около това се завъртяха познатите спорове. Нешка Робева, поканена по традиция да осветли духовното наследство на своята „леля Ванга“, честно бранеше името й на християнска подвижница и мисионерка в годините на соца. Докато някак си успя, при въпрос на водещия за това кое от духовните чеда на Ванга води църковен живот и се причастява, така да възкликне: „Да се причастява! Защо?!“
Човек или знае, или не знае защо. Или е в Църквата или не е. Който е имал мнение по темата преди този разговор, едва ли го променил; който е нямал, едва ли е придобил. Но интересното е друго – как така след 20 години „връщане в Църквата“ и „възраждане на православния живот“ в нашето „традиционно православно“ общество е възможен въпросът за връзката между Църква и Причастие; и то в устата на хора, които обществено се демонстрират като практикуващи православни. Какъвто е случаят с Нешка Робева, която очевидно дълги години „има грешка“, обратно на обичливия прякор, с който е всенародно известна. Тази грешка обяснява и следващи нейни недоумения, като това какво изобщо значи църква, при условие, че има „толкова много“… какво значи духовник и каква е неговата роля, освен да бъде прът в колелото на прогреса и да прави клади. Иронията е, че тази грешка по свой начин са направили и другите участници в разговора, поканени да й бъдат опоненти в качеството им на духовници: единият – протестантски пастор, а другият – български свещеник, който обаче твърди, че не е в Българската православна църква.
Историята на натрупване на тази грешка е дълга. Има много начини, по които се води и се е водил разговорът за природата на църквата, за границите на църквата, за църковния праксис. Но истинското разбиране започва от разговора за причастието. По-скоро не от разговора, а от събитието – от Господнята Трапеза, която е събрание на верните около Христос. Апостол Павел описва това събитие така:
Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб, поблагодари, преломи и каза: „Вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен.“ Взе също и чашата подир вечеря и каза: „Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той (1Кор. 11: 23-26).
„Това правете за Мой спомен!“ Така се обръща Христос към учениците си в нощта преди да бъде предаден на поругание и разпятие. За това припомня отново след възкресението Си, когато се присъединява към двама от учениците Си по пътя към Емаус. От думите им става ясно колко са объркани и разколебани. И тогава…
…Той им рече: „о, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“ И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание… И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха… (Лука 24: 24-31)
Едва след преломяването и раздаването на хляба учениците разбират Кой е вървял до тях. И очите им се отварят, и Го познават, и си спомнят, че сърцата им са горели, докато малко по-рано са вървели с Него по пътя…
И те разказваха за случилото се по пътя, и как Го познаха, когато преломяваше хляба (Лука:24:35).
Там е Църквата – където е Христос, Който преломява и ни подава хляба на живота. Църквата е събранието около Христовата чаша, събрание за причастие. „Тези Твои дарове от всичко Твое принасяме на Теб от всичко и заради всички.“ Верните принасят на Христос безкръвна жертва – хляб и вино, като символ на целия си свят и целия си живот – в това благодарение (Евхаристия). Хляб и вино, които да станат в тайнството Тяло и Кръв Христови. Та чрез вкусването им да станем и ние част от Него – в този Негов „спомен“, който ни е заръчано да правим до края на времето, в тази вяра и в единството на любовта, което създава Църквата.
Така че няма разговор за Църквата извън разговора за Причастието. Защото няма църква извън Причастието. Както няма християнство извън общуването с Христос, извън опита от Христос. Опит, който ни се дава в Евхаристията като тайнство на Църквата. Църквата не може да сподели този опит – той се преживява лично. Но би трябвало да направи повече усилия да обясни „философията“ си на хората, които искат да я разберат отвън, но не знаят какво виждат и защо е то. А може би усилието трябва да направят именно тези хора?
Това е малко втръснала полемика от най-новата история на нашата църковна действителност. И все пак, ако няма прост отговор, има действия, които със сигурност ни доближават до истината. Такова действие е обръщането на критичния патос към себе си, вместо към опонента. Ако църковната общност, и в частност духовенството, погледне по-сериозно на мисионерското си призвание, а така нареченото светско общество се заеме със собственото си ограмотяване, вместо с ограмотяване на Църквата, двете групи може и да се срещнат някъде по пътя си. А защо не и по пътя за Емаус…? Пътя на колебанието и страховете, по който вървим всички през повечето време.
Христос воскресе!