За духовническото служение
…
Хората обикнаха тъмнината, в която е смъртта и отхвърлят Светлината, която е живот – и временен, и вечен. Ако духовникът носи сърце, любещо Божия народ, душата му се изпълва с дълбоко състрадание, когато не е възможно да им предаде светлината-живот. Аз неведнъж съм се спирал на този странен аспект на духовното служение, защото в практическия живот той съпътства духовника през всички дни на неговия подвиг: "…смъртта действа в нас, а животът- във вас" – писа ап.Павел на коринтяните (2 Кор. 4:12). Това не е всичко: мнозина ненавиждат служителите на Христа, за това, че носят светлината на живота, така както преди нас са възненавидели Самия Господ:
"Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил… Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга, по-голям от господаря си. Ако Мене гониха и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха и вашето ще спазят." (Йоан 15:18, 20)
…
Простете, непосилно е за мен да въплътя в думи "изобилието на живота" дарувано ни в Христа. Не знам как е възможно да се изобрази това чудно (при цялата му парадоксалност) кълбо, изпълващо сърцето на живота. Ето – аз се ненавиждам, какъвто съм. От тази ненавист към себе си молитвата става като че безумна, всепоглъщаща и ме откъсва от всичко тварно; пренася духа ми в светоносна безпределност, в неописуема бездна. Там аз забравям горестта на тежката ненавист към себе си: всичко се превръща в Любов на Бога, в тотално откъсване от себе си. Така странно се сплитат ненавистта към себе си с любовта към Бога. Същото е и със страха: той ме изгаря до силна болка, но Любовта изцелява тази болка и аз не помня вече страха. Но когато духът ми се връща от този пир на Божията Любов в Христа, тогава отново настъпва страх: отделянето от тази Светлина, от този Живот – дали не е завинаги?
Човекът не иска да се връща в света, но любовта към Бога-към Христа е неотделима от любовта към ближния. Пребиваването и действието в условията на земното ежедневие не може да се извърши без да намалее благодатта. И наистина – в състояние на крайно напрегната молитва, как и за какво ще говориш с хората, страдащи в борбата за хляб и жилище, семейство или съпружеска връзка, от неудачи в работата или от болести – техни или на близки хора и т.н. Няма да помогнеш на човека, ако презираш неговите примитивни нужди. Християнското служение е невъзможно без състраданието на любовта. Нужно е или да приемеш в сърцето си трудностите и мъката на дошлите, или обратно – да влезеш в тяхното сърце, в техните терзания, да станеш едно с тях.
При това си принуден да се подложиш на опасността да встъпиш в борба с тях, да се заразиш с тяхната свадливост, да се раздразниш от техните противоречия и непослушание; нерядко и неприязън към теб. Служиш им, отдаваш им придобитото с десетилетия плач свето достояние, а те са недоволни от теб.
Да ги захвърлиш ли? Или да умреш за тях, както са умирали всички апостоли и техните наследници – пастири?
"… В труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се и всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та да не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? (2 Кор. 27-29)… А също: "… както винаги и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми – било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата." (Фил. 1:20-25).
В такова разкъсване живеят обременените с пастирско служение: от една страна е ясното съзнание, че няма полза за човека, ако придобие целия свят, а повреди душата си (ср. Марк 8:36), а от друга – заповедта на Господ: "…идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа" (Мат. 28:19). "Даром получихте, даром давайте." (Мат. 10:8)