Юлия Вознесенская: Човек се подготвя за отпуската си по-старателно, отколкото за живота след смъртта
Юлия Вознесенская: Мисълта за смъртта – и по-точно за това, какво ще стане с нас след смъртта – е мисъл, която човек се опитва да отпъди. Обикновено е така. Но тази мисъл – рано или късно – идва при човека. Първо тя идва при детето, когато то се сблъсква със смъртта – вижда в тревата умряло врабче, умира любимото му котенце или кученце…, после си отиват баба и дядо…
Затова много ми се е искало, и то много отдавна, да накарам днешния човек малко по-сериозно да се замисли над тези неща.
А точно тази книга във този й вид, ме накара да напиша моята духовна майка, покойната вече игуменка на Леснинската обител, майка Атанасия. Лесиинският манастир е руски манастир и вече 40 години се намира в Нормандия, Франция. И така, един ден моята майчица Атанасия ми разказа за своята среща със сатаната, когато е била в кома. И ме накара аз да опиша историята й. Ето така се роди тази книга. Всъщност в нея не е описан какъвто и да било мой посмъртен опит. Описан е опитът на най-различни хора за срещата им с отвъдното, на майка също. Тя дори два пъти е преживявала този опит. С други думи, книгата разказва различни истории, разказани от различни хора.
Защо човек е длъжен да премине през страданието? Как мислите, за какво му се дава страданието? Ето вашата героиня, например, чрез страданието стига до истината.
Страданието е оръжие на Бога. То е негово оръдие, оръдие на нашето спасение. Не сатаната ни изпраща страданията. Господ ни ги изпраща, когато това е единственият път към спасението ни. А този път най-често е единственият. Само следвайки пътя на великото самоограничение, човек може да премине през тесните врати на Спасението. Това са онези страдания, които – ще дам един пример: не на всяко малко дете му е приятно да го къпят, но любещите родители все пак го къпят. И го бият през ръцете, когато посяга към огъня. Ако не го ударят през ръцете, то ще се изгори.
Само страхът от наказание в отвъдното ли може да държи будна човешката съвест и да провокира вярата?
Това много прилича на отношенията с родителите, нали разбирате. Всеки родител трябва да бъде уважаван. Към родителите човек трябва да изпитва страхопочитание. Искам да кажа, че на всеки обикновен родител – майка, баща – детето дължи уважение. Страхът от наказанието трябва да съществува – човек не бива да постъпва не така, както трябва. Но има и едно друго чувство на страх. И това е страхът да не огорчиш, да не заслужиш родителската любов, нали разбирате, страхът да не постъпиш така, че твоят любим баща да те гледа не с любов, а със съжаление И тъкмо този страх е много по-силен от страха от наказанието.
Какво е посланието Ви с тази книга?
Искам да призова хората да се замислят и още днес да направят нещо, за да облекчат ужаса от прехода. Защото… човек винаги изпитва смъртен страх… И това е напълно естествено. Разумът може да разбира, душата може да се надява, но тялото въпреки всичко ще се страхува, ще изпитва страх от смъртта. За да може човек по-лесно да премине през всичко това, той трябва отсега да се замисли и да предприеме нещо, за да облекчи собствения си преход. Не бива да забравяме и своите близки. И когато човек се замисли, как да направи прехода по-лек, той намира и необходимите средства. Това са преди всичко християнските тайнства и молитвата. Когато молим Господ да ни изпрати спокоен, достоен, християнски край, отговорът на тази молитва не може да бъде отрицателен и ние, разбира се, ще измолим от Господ това, за което непрекъснато Го молим. Ето за това пиша в своята книга – че човек не бива да умира така, сякаш ненадейно са го ударили с нещо тежко по главата. От нас самите зависи да помислим за края, да се подготвим за него. Всъщност, единствената равносметка на нашия земен път е смъртта. А това, което идва след нея, едно продължение, което зависи от направената равносметка. Но независимо от това тя е трудна и тежка.
Интервюто е предоставено за публикуване с любезното съдействие на г-н Горан Благоев, автор и водещ на предаването Вяра и общество