Човечеството като блуден син
Странстване, завръщане, изкупление в поезията на Борис Христов.
Из книгата „Смърт не може да има: в лирическия свят на Борис Христов”, Слово, 1996 г.
Цялата петнадесета глава на Евангелието от Лука се състои от трите варианта на тази притча – с изгубената овца, с изгубената драхма и с изгубилия се син. Те имат общ смисъл, но биха могли да се интерпретират от различни гледни точки. Единият от ракурсите чете този сюжет с оглед на свободата. Тъкмо в такъв план е направил своето разяснение и Христос: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние" (Лук. 15, 7).
Свободата е единственият опитен полигон, върху който се изпитват формите на морала. Човекът може да бъде нравствен само в състояние на избор, т.е. единствено чрез свободата си. Ако преминава през низ от единствени възможности, той е сляпо безизборен и остава без какъвто и да е принос и без всякаква вина. При такава постановка не човекът преминава през живота, а животът преминава през него. По този път Светата инквизиция се е изправяла срещу свободата. Така я беше видял и Ф. М. Достоевски в своята „Поема за Великия инквизитор" от романа „Братя Карамазови".
Големият и малкият син от притчата представят двата възможни избора. Големият е праведник. Той нито веднъж не е престъпял законите на своя баща-Отец, а е оставен без особена награда: „…ето, аз толкова години ти служа и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал" (Лук. 15:29). Дали този син е правил всич¬ко това съзнателно, дали е съзнавал пребиваването си в праведността преди завръщането на брат си? Това е въпрос, който може да ни отведе до предябълковия живот на Адам и Ева – съзнателно ли те не са късали ябълката, имали ли са съзнанието, че свободно я некъсат? Дали чрез акта на самото късане не са добили съзнание за своята свободност? Допускали ли са, преди да бъдат изкушени, че съществува и друга възможност? Ако големият син чрез оставането при бащата, при спазения закон, е изразил сво¬ето осъзнато предпочитание, ако то е било резултат на съзнателен избор, то той е бил през цялото време в праведната свобода. По всяка вероятност в нея са пребивавали Адам и Ева преди грехопадението. Но в тази свобода има нещо восъчно. В нея не може да се вмести нищо от истори¬ята. В началото на грандиозния макроисторически сюжет стои потвърдената свобода да грешиш и това великолепно е показано от Н. Бердяев. Ето защо не само историята, но и свободата е по условие трагична. Незрящ за тях, неизкушен от блудните им плодове, големият син не е получил дори и едно козле.
Малкият син е истински свободен. Активен е, свободно решаващ, грешащ, страдащ и разкайващ се. Той е свободната личност, която по собствено желание е хвърлена в преизподнята на реалната история. Затова е и блуден – след отмирането на сакралното блудство като храмова практика, то става един от най-тежките грехове. Живеенето в свободата е тежко изпитание и само то носи познание, също трагично по природа. В края на дългата редица от човешки опит стои неминуемо смъртта. Във финала на Христовата притча тя е упомената дословно: „…тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери". Връщането при Отеца е излизане от историята, загърбване на смъртта чрез изстраданото покаяние и придобиване на окончателната благословия. Малкият син е човечеството, отделено от своите светци. Чрез неговия образ притчата задава трагичната съдба на човека и надеждата за спасение след греховните ни скиталчества. Тя обещава изстрадано връщане към безметежното минало на предсвободата.
В нашата нова литература мотивът за завръщането на блудния син е често срещан. Той я съпровожда още от първите й стъпки и претърпява една твърде интересна трансформация, фактологично тя се изразява в своеобразна „едиповска" подмяна на бащата с майката. След Добри Чинтулов, който почти канонично изпраща сина в „бащини обятия" („Изпроводяк на едного българина из Одеса"), явно литературното мислене се ориентира по посока на глобалното метафорично сливане между Родината и Майката и изместването на бащата от сюжетната схема. Нека си спомним как тревожно Ботевият герой желае да се оттласне от последователното съвпадане между текста на своя живот и този на притчата: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани…" Последното желание, което той изповядва на майка си е: „в прегръдки мили твои да падна". Поради своя емигрантски статут възрожденската интелигенция, формираща националната идея, се чувства напуснала първо Родината и после бащиния дом. Всеки мотив или сюжет, повдигнат на национализиращо културно ниво, би трябвало да следва тази логика. В този смисъл съвсем естествено е оженствяването на приласкаващия родител в ситуацията „блуден син". Така и най-буквалната синовност се патриотизира, заключена между Бозвелиевата „Мати Болгария" и „О, майко моя, родина мила" на Ботев. Вместо бащата, майката пресреща опрощаващо своя страден син и у Ботев, и у Яворов, и у Дебелянов. Друг е въпросът, че сюжетът „блуден син" остава несбъднат, заключен в примамливите въжделения – както за героите, така и за техните автори. Трагично съзнание за тая несбъднатост има и героят на Асен Разцветников от цикъла „Блуден син" („Планински вечери", 1934):
във помниче и тъмен крин,
познайте свойта плът откъсната,
познайте своя блуден син.
Аз връщам се от чужди селища
разкаян, разгромен и слаб,
но не колете бели телета,
но не печете млин и хляб.
Странното е, че героят в този цикъл, подобно на автора, е изгубил майка си в ранно детство („Родни блата") – и въпреки всичко, не позволява на баща си да го посрещне. В последното стихотворение той разговаря с Родината, виждайки себе си и нея в една почти „Пиета": „И ето ме, седнал на скута ти, обронил покорно чело…" Няма защо да припомням как печалният странник на Дебелянов чезне в прегръдката на всеопрощението, напразно вспомнил майка и родина едновременно.
Сходна житейска схема има героят на Борис Христов в стихотворението „Блудният син" от стихосбирката „Честен кръст". Впрочем, той ни е познат още от „Молитва", творба от първата книга на поета. В края той горещо се молеше Богу да му даде възможност да се добере до дома и да измие нозете на своята майка. За героя, който в художествената си биография беше останал без баща, това е актът на завръщането на малкия брат от притчата. В „Блудният син" той вече има ръзгъната съдба, осмислена ретроспективно. Молитвата от предишната книга не се е сбъднала, защото при своето завръщане намира само запустение – мелницата на тревата е смляла „стените, добрите роднини и кокалестия орех".
Напуснал дома, той е живял „като бог и животно из нощните градове и безумни световни пристанища." Още в началото на творбата е засвидетелствана блудната картина на живота му, греховността, която трябва да се изкупи и опрости. Съдбата на този герой изправя читателя пред един особен казус – скиталчествата му са безкрайни, но никога докрайни. Където и да е ходел, той е бил свързан с дома и с неговата висша сакрализация – паметта за мъртвите: „но залутан далеч от семейното гробище, аз съм един Одисеи, вързан за мачтата." Ето защо и завръщането не е истинско, тъй като няма и истинско заминаване – крайно, отчаяно, смъртно, за което стана дума в предишната глава. Но защо възприемаме живота на този човек като трагичен? По всяка вероятност заради познанието, което е придобил и което, взето сякаш от нас, на наш гръб се стоварва:
и мъкне страха от смъртта като раница –
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници…
В околосветското си пътешествие през живота – от място на място и от човек на човек, той е събрал само скръб. Някаква мрачна еднаквост лежи върху света, върху всички разнообразни форми на съществуването и грубо заличава разликата между щастливеца и удавника. Всички принадлежат на смъртта и най-ужасното качество на тази принадлежност е нейната тоталност. С такова знание в сърцето човек е вече старец. Точно такъв е героят в края на стихотворението – почуква с бастуна, полусляп, не вижда дали ключът е под камъка или под ослепялото от очакване куче. Сляп от знание, както се пееше в една песен на „Форинър". Предстои му пълната слепота на всевидението, която придобива Едип. Предстои му смъртта. Именно в нейното случване човек ще се освободи от страха. В страха от смъртта е злият корен на не-свободата:
от звездите въртяна – нека ни смели –
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.
(“Събота”)
В това виталистично отчаяние има нещо съзнателно смазващо, но едновременно с това и неосъзнато възвисяващо. Между двете лица на живота, разделени от симетралата на смъртта, има неволно прокарана ценностна разлика. Битийният глагол „съм" е съотнесен само със следсмъртния живот. Тук ние просто живеем, а оттатък – ще бъдем.
Възможно е и героят, и авторът да не съзнават в последното отчаяние спасителната светлина, от която се ражда вярата. Човекът може да се завърне истински само от дъното. Нека си спомним, че Рембранд рисува „Блудният син" в напреднала възраст, когато вече няма къде и при кого да се върне.
Истински блуден е завръщащият се в свободата затворник от „Котка на пътя". Той слиза от влака „невидим, защото целият свети" и никой не го забелязва, включително и старците – любимата персонажна група на Борис Христов. При всяко завръщане животът е в състояние на някакво грандиозно библейско спиране, сякаш в този момент светът изтрива от паметта си авантюрното време на нашето отсъствие. Но – само когато има кой да ни посрещне, само когато има кой да ни прости тъжното скитане. Героят от „Котка на пътя" не е посрещнат. Животът не го забелязва. Непосрещнат, той остава незавърнал се. Него просто го няма, той не е. И с него, и без него – светът невъзмутимо съществува. Животът може без нас, смъртта – не може.
Човечеството несъзнателно живее в затвора на тази тъжна констатация. Затова с обезумяло настървение се подхвърля на блудни изпитни. Безкрайно е въображението му в сладострастната прегръдка на греха. Като на последен пир, като в последна вакханалия народите са се предали на бесовете и празнуват тържеството на разюзданата плът. Разголена и подивяла, празнува самата смърт. В тази колективна индустриална оргия е въвлечен всеки от нас. Печатите на Апокалипсиса вече ни дебнат от озоновите дупки на Божието небе и страхът от всеобщия край е обезобразил лицето на всяка лична свобода. Смъртта като неизлечима болест завладя и най-светлата Божия привилегия – любовта, за да протягат към нея скверни ръце само безумците.
Съюзяват се градове, съюзяват се народи, континенти – все в името на плътта. Човекът никога не е бил толкова колективен и толкова самотен. Чинията и чашата му никога не са били толкова пълни, а душата – толкова празна. Всяка минута милиони хора се блъскат по гари, пристанища, летища, бързат, бягат. Накъде? От кого? Искат да забравят Завръщането, да го забавят, да го отдалечат. Мисълта за тези няколко десетки години ги е обсебила всецяло, замъглените им очи не виждат по-далеч от удоволствието на стомаха и на пола. Душата е смазана в зловещия танц на този планетен оргаистичен карнавал, над който дими духът на демоничното насилие в неговата най-префинена форма – политическата. Ако се наредят едно до друго стихотворенията на Борис Христов „Плаващ ресторант" и на Артюр Рембо „Парижка оргия", ще се разбере, че човекът живее в разгулно отчаяние не от вчера и не само тук, и не само там. Че това е неговото Следпросвещенско блудно изпитание. Нарушени са пропорциите между многото, което тялото вече може, и онова все малкото, което душата знае. Прелъстена е и певицата-луна, затова престъпният филм се прожектира върху безкрайното платно на космоса: „И от сокаците на тъмната вселена се носят писъци и викове докъсно."
Ала часовникът върви. Душата негодува, защото тя отговаря за края. А човекът не обича да умира далеч от дома. Сякаш отвъд всичко ще се повтори. Незнайни ветрове го връщат към златния капан на спомена за детството, когато не е имало нито времена, нито възрасти. Когато всички събития и хора са се събирали в усещането за нещо топло – онова топло, което сме запомнили от мрака преди да се родим. По подобен начин се чувства Борис-Христовият герой в стихотворението „Албион":
улита в джоба на рождената си майка,
преминах над света – уста раззинал,
и паднах като кръст връз моята родина.
И тук, захапал шепа пръст, извиках
към гордия синчец над бурена поникнал,
че няма за човека – земния работник,
по-сладка от калта под собствените нокти.
Подобно Маркесовата Ребека, той вкусва в пръстта собственото си праначало, буквализира атавистичните мотиви на своето завръщане, пред-азовите сили на сладостната несъзнавана гравитация. В тази ситуация има някаква трогателна подсъзнателност, която за психоаналитиците би могла да бъде находка. Окончателното прибиране в утробата-гроб на майката-родина е форма на завръщането на блудния син. С особената си скулптурна фигуративност този фрагмент ни връща към Яворовия герой от „Нощ", който с кръвта си чертаеше кръста на окончателното сливане с родината – от Дунав до Егея бял и от Албанската пустиня до Черноморските води. У Борис Христов падането кръстом върху родината е акт на пречистване, на искане на прошка, на безмълвна честна клетва, която стои като заглавие на самата стихосбирка – „Честен кръст". Ние знаем истинската цена на нещо притежавано, но тя оживява, започваме реално да я усещаме, едва когато го загубим. И човекът се връща при собственото си начало, тъй както плодът, който живее винаги на края на дървото, се връща при корена, защото взаимно се съдържат.
Един от най-лиричните варианти на Голямото завръщане в поезията на Борис Христов е баладата „Камбана". Стихотворението е предпоследна в стихосбирката „Честен кръст". В него завършва дългата линия на мотива за мъртвия баща, която започва още в цикъла „На седмия ден" от книгата „Трима млади поети", преминава през „Вечерен тромпет" и „Честен кръст", за да се окръгли окончателно в „Смъртни петна". До „Камбана" героят живееше със мъртвия баща, с мисълта за него, с живата памет за него. Сега е заявено настигането му в смъртта, отиването при него. Заявено е Голямото завръщане:
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими – отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят.
Каква дисциплина и каква тишина –
на тяхната бедна трапеза лъжица не чуваш.
И само баща ми замислен седи настрана
и храни в черковна камбана своето куче.
С тая камбана аз го изпратих, когато
в края на селото няколко старци го скриха.
Това е камбаната с божия глас, на която
аз се лутам сега да намеря езика.
Но нека не стигаме никога, моя надеждо –
гълъбице проскубана, до площада с трохите.
Не ходи у дома на човека със жезъла,
на щастливите гълъби с тяхното общо корито.
А с врабчетата дрипави, ако нещо остане,
подели – и се дръж до последния нокът…
Докато не запеят отново език и камбана
и не паднем в устата на старата котка.
Пак ще вали над света – есента ще дими,
когато дъждът по въжетата дълги ни спусне
на трапезата вечна, пред която баща ми седи…
И вкусна ще бъде тогава нашата супа.
В рамките на трите поетически книги това стихотворение е завършваща апология на строгата човешка индивидуалност, на персоналната неповторимост и произтичащата от това свобода. Точно в свободата, в нашарената с камшици змия се събират линиите на философизирането, на социализирането и на морала. Спомням си годините, когато пеехме това стихотворение – започвахме тихо, почти скръбно, постепенно се качвахме по стълбата на невидимата камбанария и когато стигахме до дома на човека със жезъла и общото корито на гълъбите, гневно деряхме гласове като хъшове в механата на Странджата и стихвахме отново пред вкусната супа на мъртвите. Това беше един от начините интелектуално да преживеем отсъстващата сво¬бода и желанието ни да останем бедни и честни, некупени и свободни. Сякаш домът на човека със жезъла – архитектурната версия на властта – ни пречеше, стоеше между нас и завещаните от бащите ни ценности. Сърдити, като всички млади хора, ние искахме да бъдем или поне да из глеждаме като черните овце на стадото. Не искахме да ни дои стопанинът, както се казва в една друга творба на поета. В представите ни пътят на завръщането беше само наш път, по който щяхме да минем свободни и достойни.
Заедно с творбите, за които стана дума в първата глава, „Камбана" палеше въображението с пленителната тишина на отвъдната справедливост, разискряше възторга ни от несвършващия живот, подклаждаше красивите ни надежди и утвърждаваше безусловната ни увереност, че човекът е дете на вечността. В края на втората си книга Борис Христов се връща към глобалната си идея. Няма смърт, не може и да има. Това е единственото условие, за да има Завръщане.
Камбаната се среща в редица творби на поета и в своя художествен статус се доближава до вечерния тромпет. В нея отзвучават мажорните сигнали на човекотърсачеството, позивните за човешка близост и всеобщо откровение. В ръцете на Борис-Христовия герой тя е крехкият камертон, в който звъни и най-малката болка^и едновременно с това ерихонска тръба – да будува човешката съвест, да резонира в нея и най-дребната несправедливост. Камбаната е неспящият тръбач на истината. В светлината на морала тя е нашата коригираща памет. И – последна вест, последна телеграма към оставащите тук, на малката наша земя.
Камбаната, както и тромпетът, ни изразяват морално. С тях човек трябва да бъде щастлив, защото е освидетелстван като загрижен за Другия. Човекът при камбаната и човекът с тромпета са център – не само за звуково информационно излъчване. Те придобиват особен битиен статус, защото обръщат живота с лице към себе си, ангажират го задължително, искат да коригират нещо в текста на предстоящите събития. В тях личи някакво несъгласие със Съдбата. Човекът при камбаната и човекът с тромпета са хора в излишък. При тяхната поява животът трябва да се размести, изведен от сладката орбита на заспиването.
Героят в това стихотворение не търси самата камбана. Той знае, че тя е с баща му в отвъдното. Търси езика й и в това има двойнствена напрегнатост. Защото езикът е част от нейната механика, но и нейно послание, нейна о-слове-сена цялостност, нейна хуманизирана; субстантивност. Тя е логосът преди превръщането му в дума, някакво метаези-ково средство за изразяване, свръхвербална форма на съобщение. Потребността на героя от камбанния език е по същество битийна, тъй като чрез него ще се завържат разкъсаните от смъртта две половини на времето. Чрез езика на камбаната героят на стихотворението ще съвпадне със своя баща, ще го повтори, ще го постигне – нещо, което Г. Башлар наричаше Прометеев комплекс на сина. Намирането на камбаната е завръщане при бащата.
Пътят дотам минава през блудния живот на човечест¬вото. Като компас в морето от съблазни героят Трябва да актуализира безспирно своята памет, да изравя от спомена откъслечни важни фразеологизми от езика на камбаната, да възстановява основни фрагменти от бащата като разпиляна из времето моралност. И така животът му ще бъде едно безкрайно преминаване между дома на човека със жезъла и щастливото корито на гълъбите, подобно преминаването на Одисеи през тесния пагубен проток между Сцила и Харибда. В социалната си гордост героят подминава площада с щастливите трохи на послушанието и се скита по кривите улици на одрипавялата свобода. Тъкмо тук той има шанс да стане апостол на човечността, да се освободи от нещата, които все още притежава. В маргиналията на живота, при врабчетата, ще трябва да загуби всичко. Защото готов за блаженството да получи всичко е само онзи, който тук е останал без нищо.
И сега, в последното раздаване, ще трябва да звънне камбаната, в търсене на която героят прекара живота си. Есента ще дими, дъждът ще го спусне по своите дълги въжета, ще стане от трапезата бащата и ще посрещне сина си. Но няма да заколят бели телета, не ще умесят ни млин, нито хляб, защото през блудния свят към бащата е трил нозе Праведникът. Завърнал се е не малкият и не големият брат. Завърнал се е синът. Завърнал се е Човекът. Заради чистата му съвест ще е вкусна супата. В отвъдната за-едност, в тишината на смълчаната вечност ще изчезне целта и ще остане само пътят. Подобно на Булгаковите герои, баща и син ще намерят покой. Ще протяга земята димни ръце след дъжда, а те ще възлизат по светлата пътека на Луната. „Ще бъде хубаво, ще видиш.
Извадена от едно от първите стихотворения на поета, тази фраза е самата тривиалност, макар в нея да живее и някаква наивна искреност, която подкупва. Реално преобладава обещаващата елементарност, почти глуповата увереност, оптимизъм, който няма на какво да разчита, няма други опори, освен интонационни. Отнесено към тротоарните формули на живота, това изречение ще звучи винаги лековато. Но когато то принадлежи на голобрадо момче, и когато е адресирано към мъртвия му баща – нещата се променят. Макар да ползват един и същ речник, животът и смъртта говорят различни езици. Скръбният човек е по-дълбок дори в поздрава си, в безмълвното кимване. А когато скръбта се е заселила в душата на дете, черната магия на езика се превръща в светла илюзия, в детски фокус. Разсъблечените празни думи послушно се преогъват в тъж¬ната ангелска чистота на раненото дете, възкръсват, ожи¬вяват. Затова стихотворението „Ще бъде хубаво" е една детска тъжачка, която свети от себе си. Сякаш строгите пазачи пред мрачното царство на Хадес са си затворили за първи път милостиво очите и са пуснали момчето да пого¬вори с баща си, да му обещае завръщане.
И от гледна точка на биологията, и от гледна точка на мисловността, детството и мъдростта си схождат. Тук е заложен великият шанс на човека да осъвпади началото и края и да се върне, да се прибере в безвремието. Така раждането се нарежда до смъртта и старостта до детството. Трябва да се освободим от трагичното схващане за този спасителен кръг, по който осъществяваме своето блудно завръщане – с томителния копнеж по светлината, която ни очаква в края-начало. Нека си спомним как завършва пътя си героят на поемата „Честен кръст":
от който тръгнах някога с торбица пълна.
И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто детство.
Да седна на брега – обратно да тече реката –
и там да чакам ударите слепи на съдбата…
Още от детството тътрим нозе през живота с ковчега на рамо. В него са нашите детски съкровища, в него е за¬ключена и нашата смърт. Растем ние – той също расте. В самото начало е заложен и краят ни, и детските години са първите ни крачки към смъртта. Но тъкмо тук, когато се учим да ходим с кокилите на земния живот, ни се подсказва, че ще трябва да преминем след време през Стикс. Ала всичко това ще си спомним, едва когато стигнем брега и видим как Херон ни очаква посърнал. И колкото повече приближаваме, все повече неща ще си спомняме, все пове¬че неща ще разбираме, все по-ясна ще става смъртта. Додето не стъпим в лодката и не научим Всичкото. Паролата ще бъде: „Няма смърт!", а отговорът й: „Не може и да има!"
И ще усетим тогава как реката загърбва морето и как тръгва нагоре водата. Ще проблесне в нас Еклезиастовата мъдрост за течащите обратно реки. И няма да има вече плясък на вълни и няма да има брегове. Като ръждясали белезници ще се разпаднат нашите измислени часовници. Вместо тяхното зловещо цъкане в нас ще нахлуе неоразме-реният брюм на Битието, плътното, тихо жужене на Цялото. Онова, от което е започнало нашето детство, и при което – като блудни синове – ще се върнем.