Великденската акция през 1860 г.

Ключов момент в българското народно движение за църковна независимост е дръзката акция на българите от Цариград на 3 април 1860 г. Тогава за първи път по време на великденската литургия Иларион Макариополски, при спонтанната подкрепа и непосредственото участие на присъствуващото множество българи богомолци, не произнася името на цариградския патриарх, а го заменя с името на султана. И това става в Цариград, в българската църква „Св. Стефан", в квартал „Фенер", в непосредствена близост до седалището на Вселенската патриаршия.

Иларион Макариополски е водеща фигура в борбата за църковна независимост. През 1850г. той се завръща от заточение. През 1858г. е ръкоположен за епископ в българската църква "Св.Стефан" и тогава приема името Макариополски. Той разчита на подкрепата на Цариградската българска община, в която членуват такива видни български общественици като д-р Ст.Чомаков, П.Р.Славейков, Т.Бурмов, Г.Кръстевич.

През 1857-1860г. движението срещу гръцките владици обхваща всички български провинции. Постепенно се оформя идеята за окончателно скъсване с Цариградската патриаршия. Особено ожесточени форми църковния спор придобива в Търновско и Пловдивско, където българите се противопоставят открито на гръцкото духовенство. Пример на решително действие дават и българите в Кукуш, които се отказват от патриаршията и през 1859г. приемат унията с римската църква. Под влияние на Ил. Макариополски голяма част от тях се отказват от католицизма, след като за владика е поставен желаният от тях Парентий Зографски.

Същевременно турското правителство запазва спокойствие пред засилващия се конфликт между българите и Патриаршията, но с цел да не предизвика нови крайности предлага свикването на събор, който да се произнесе по българските искания. Проведеният събор (1858-1860) не помага за намирането на компромисно решение и по този начин възможността за разбирателство с Цариградската патриаршия пропада.

По инициатива на българската община, на Великден, 3.IV.1860г. Иларион Макариополски провъзгласява отделянето на българската църква от Патриаршията. Този пример е последван в цялата страна – една след друга общините се отказват от гръцките духовници и признават единствено Ил.Макариополски за свой църковен глава.

Великденската акция възбужда силно патриотично въодушевление във всички български епархии. Активното участие на българите в прогонването на гръцките владици превръща църковната борба в мощно народно движение, в което взимат участие всички слоеве на българския народ. Патриаршията се опитва да се противостои на тези действия, като за пореден път заточва Ил.Макариополски и негови сподвижници. Същевременно се правят безуспешни опити да се намери компромисно решение на българския църковен въпрос, чрез създаване на смесена българо-гръцка комисия и свикване на нов църковен събор. От своя страна емигрантските политически организации, засилили позициите си, осъществяват целенасочена революционна пропаганда. В тази обстановка се активизират и униатите на Др.Цанков, които преминават в лоното на римо-католическата църква и през 1861г. ръкополагат за свой архиепископ Йосиф Соколски.

При създалата се обстановка, към края на 60-те години на XIX век се оказва, че Цариградската патриаршия няма реална власт в българските земи. Гръцкото духовенство почти навсякъде е отстранено, а църковните институции минават в ръцете на български сановници. Съществуващото положение трябва да получи официално признание от турските власти, които умишлено протакат окончателното решаване на въпроса, за да поддържа колкото се може по-дълго българо-гръцкия конфликт. През 1866г. започва въстание на гърците от о.Крит, което продължава до 1869г. Подкрепата, която Гърция оказва на въстаниците, влошава отношенията между турци и гърци. По същото време в българските земи навлизат четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (1867г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868г.). Възможността от българо-гръцко сътрудничество и радикализиране на българската национална революция чрез въоръжени силови действия, принуждава турското правителство да погледне по-благосклонно на българските искания. През 1869г. е представено ново прошение пред Високата порта и на 28.II.1870г. султан Абдул Азис (1861-1876) издава ферман, който позволява обособяването на автокефална българска църква със статут на Екзархия. Според фермана, в нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, се включват всички земи населени с българи в Мизия, Добруджа, Тракия и Македония. Граничните каази са точно упоменати, т.е. са обособени етническите граници на българския народ. Във фермана изрично се подчертава, че към Екзархията могат да се присъединят и други епархии, в които две трети от населението би поискало това чрез плебисцит. С обособяването на независима екзархия, българите са извадени от общото понятие руммилет и са наричани булгармилитане, т.е. призната е не само църковна независимост, но и съществуването на български етнос, на българска нация в империята.