Споделената собственост на Църквата

Има една тема в разговорите за Църквата, която у нас обикновено съзнателно се отбягва, а когато е наложително да се обсъжда, това става винаги с напрежение. Става дума за материалното състояние на Църквата, за нейната собственост и за имущественото положение на църковните служители – духовенството и лицата от църковната администрация.

Има два възгледа, които най-често задават противоречивото отношение към проблема. Формулирани най-грубо, те звучат приблизително така: от една страна – църквата е духовно тяло, в което се случват процеси, независещи и неподобни на тези в материалния свят, който ни заобикаля, и като така – не би трябвало “да си трупа съкровища на земята”, а да се стреми към по-високи неща. За това най-често настояват хора, които на практика нямат собствено църковна принадлежност, но така или иначе такова разбиране  е станало причина църквата да възприема отбранителна или оправдаваща се позиция, когато заговори за нуждата си от материални средства. От друга страна: очевидно е, църквата има нужда от материални условия, за да съществува като човешка, земна организация. И липсата им може да пречи на нормалната и дейност, а в ситуацията, която преживява в момента – да задълбочи някои кризисни процеси.

И двата възгледа могат да бъдат приети или поне разбрани, но от това проблемът не става нито по – ясен нито по-лесно решим. Те по-скоро се нуждаят от това да бъдат примирени. Тъй като в основата си и двата са правилни, може би и тук, както в много други случаи, важна е мярката.

Едва ли е нужно обикновеният мирянин да има висока богословска подготовка или да владее сложни икономически теории, за да си изгради правилно отношение към въпроса за църковната собственост. Може би става дума просто за желание и известна доза почтеност. Когато обвиняваме църквата за нейните икономически нужди и очаквания, не се ли опитваме просто да се скрием зад някакви несъстоятерни аргументи. Действително ли вярваме, че тези нужди са съвършено неоправдани или просто получаваме успокоение и свобода от морални ангажименти в тази посока?

Църквата не е от този свят, но тя е в света. Освен небесната, съществува и земна църква, въплътена в хората, обърната към техния живот, присъстваща в своите храмове, служители и богослужение. От всичко това имат нужда хората, които стоят в църквата – духовно и физически. Това общество от хора, които се срещат във времето и пространството тук за да живеят заедно, да извършват заедно богослужение или просто да общуват, формира “организацията” или “институцията  на Православната църква. Очев идно част от факторите, под чието въздействие е подложена тази организация са материални по своя характер.

Всъщност – има. На всички нива – и като потърпевш от това положение, и като виновник за него.

Защо миряните имат нещо общо?

Близкото минало:

Ние сме наследници на църква, която в продължение на години целенасочено е била разрушавана; на една социално дискредитирана, морално малтретирана, икономически и физически  изтощавана от комунистическата държава църква. Често пъти този факт се повтаря като нуместно оправдание за някои лични недостатъци или просто нежелание за работа, но независимо от това, той е много важен.

Отнасяме в къщи лошото настроение от блъсканицата, верижните скандали и подпалените коси на Веикденската служба, например, и разказите си за неуредиците или лошата украса на храма. Отиваме си, за да останат след нас няколко възрастни, често около осемдесетгодишни жени, които с дни да заличават последиците от тези пристъпи на благочестие – очернения, залят с восък и кал под на храма, восъчните вкаменелости по свещниците, изгорените  килими и покривки в храма. Не се питаме защо го правят; не се питаме дали някой го прави изобщо, не се питаме кой е набрал чувалите здравец, от който с охота си вземаме на Велики петък или ореховата шума на Петдесетница… Не се питаме кой плаща сметките за парно и ток в храма  (ще се попитаме кой не ги е платил, ако ни е било студено). Всъщност, ако отправяме въпроси, те обикновено са адресирани не към нас самите, а към някаква абстрактна институция или дори държавата, която , както някои мислят все още, е отговорна за това, че не сме прекарали добре в храма. Че няма книги, които да прочетем за Църквата и разберем по-добре смисъла на богослуженията; че няма подготвени свещеници, които да ни обяснят и да се грижат за нас; че …най-общо казано –  не сме останали доволни. Само че няма такава институция. Грижата за църквата не е част от социалните функции на държавата. Може би обратното би се харесало на мнозина, но доколко би било правилно – въпросът е сложен.

За да имаме православно съзнание и култура, трябва да имаме добри мисионери и проповедници, което в повечето случаи означава добро богословско образование, което означава престижни учебни заведения, високоерудирани преподаватели, богата и разнообразна литература, висока информираност, контакти в страната и извън нея и т. н.

За да имаме достатъчно подготвени свещеници, които спокойно и добре да изпълняват пастирските си задължения, тези хора трябва да разчитат на подкрепата на своите енориаши. (Така ли мисли клирът?).

За да изпълнява социална дейност, Църквата трябва да има средства за това или хора, които да го вършат със собствени средства.

Когато критикуваме професионалните качества на хората от църковната администрация, не бива да забравяме как този въпрос отново е свързан с материалната подкрепа, която църквата е в състояние да окаже на своите служители. Малко са хората, които днес избират такава професионална съдба. А тези, които правят такъв избор гледат на него като на жертва. И това може да бъде разбрано – тук изборът понякога опира до това да нахраниш, или не децата си. Да бъдем честни – малцина са готови за подвиг. И мнозина избират по-спокойно и сигурно място, а Църквата остава за неделите.

Кой е отговорен, че нещата стоят толкова зле и кой може да го промени?

Няма никакви отговор извън църковното тяло. Няма отговор извън членовете на Църквата, няма отговор извън мен, щом вече съм задал въпроса. Поне не – правилни отговори. Държавната политика, икономическата криза, състоянието на норманивната и правораздавателна система … реституцията –  всичко това са периферни възможности за решаване на проблемите. Основните източници на материална стабилност на църквата сме ние – хората в нея. Църквата сама трябва да се грижи за себе си, но “сама” тук означава без помощта на други институции, организации, власти. Сама означава – чрез своите членове.  И тук посоките на участие на миряните са две: от една страна да оказват материална подкрепа на църквата, от друга  – да участват в целесъобразното разходване на нейните средства.

В Деяния на светите апостоли е описана една проста и радостна картина: “ А всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога  и като бяха обични на целия народ.” (Деян.2:44-47). Ако някому тази картина се стори прекалено романтична, нека се попита защо. Има ли някаква съществена причина, която ни спира да живеем в църквата така, че да можем да се “храним с радостно и чисто сърце”. Защо е толкова трудно днес да се възприеме това ”всичко им беше общо”? По времето на описаните  събития частната собственост отдавна е била позната…

Прагматичните измерения на дарителският жест съвсем не са най-важните. Той има своята много по-важна духовна страна. Да даряваме на църквата означава да признаем, че тя е продължение на нашия личен живот, на дома, на семейството ни. И дарявайки, да преживяваме това не като  плащане не някакъв фискален “десятък”, а като принасяне на плодовете на труда си, на част от онова, което сме получили от Бога,  и за което Му благодарим. Църквата винаги е разчитала за своите материални нужди на това съзнание на вярващите и ако днес подобно очакване се смята за неприлично, то е поради неправилния начин, по който духовенството се възприема като адресат на това даряване, а миряните се възприемат като външни посетители, наблюдатели, ползуватели на църквата.

Ние споделяме с  църквата целия си живот  – материален и физически, за да го преобразим в нейното благодатно пространство, а църквата споделя с нас най-важната си тайна – тайната на нашето спасение.

Един практически въпрос:

Какво да правим когато (ако) нашите дарителски пориви не се посрещат по подобаващ начин. Когато ни пречи: един свещеник, който не иска да си отваря допълнителна работа, едно църковно настоятелство, което не го е грижа, или просто нашето собствено недоверие. Когато имаме реални основания да се съмняваме в добросъвестното изразходване на средствата ни или просто не знаем как да проверим това, а чувстваме такава необходимост.

Ами, да се молим. И да продължим да правим усилия.

Защото съвестта ни знае, че ако не хората, Бог ще посрещне и прегърне доброто ни намерение .

И ако имаме нужното смирение и постоянство, което идва от правилната мотивация на решението ни, скоро може би ще установим, че несговорчивият свещеник става все по – добронамерен. Че настойчивото ни желание да участваме в живота на енорията и да споделяме материалните грижи  около храма постепенно променя този човек. И започва да се руши стената на дългогодишна самотническа неприветност, която той е поставял между ни. Той твърде дълго е живял в изолация, твърде често е бил критикуван или просто обиждан. Или пък е твърде млад, за да се справи с безразличието на хората или с комплексите, които съвременните модели за успешна социална реализация са му наложили. Или просто не е имал възможност да се зарази от примера на някой друг, да се вслуша в съветите на духовен учител или по някакъв друг начин да събуди в себе си духовната ревност. Може би вие сте неговата възможност да възвърне вярата в призванието си, да почувства радостта от служението си и да види живота си като път – бил той и самотен с годините – който го води в правилната посока.