“Страстите Христови” спасиха човечеството

Източник: в. Стандарт

Носят ни тази вест вече стотици, хиляди години. Няма друга такава вест. Защото тази ни се явява винаги като нова, винаги като предизвикваща ни. Знаем за нея, но пак отваряме ушите – да я чуем. И пак приготвяме сърцата – да я видим. Защото е вест, от която зависи съдбата на света. И съдбата на човека. Божият син не спира да влиза през вратите на Йерусалим. Не спира да пие от горчивата чаша. Не спира да се измъчва на кръста. Не спира да се възнася от гроба…

Всеки път, когато носим върбовите клонки, всеки път, когато палим великденската свещ, всеки път, когато чупим великденското яйце, ние се приобщаваме към станалото преди две хилядолетия в Йерусалим.

Когато четем разказите на евангелистите, това правим и не правим друго – затаяваме дъх пред великата вест, ставаме частици от безкрайното събитие.

"Страстите Христови", изданието, подготвено от вестник "Стандарт" и ИК "Мириам", идва още веднъж да донесе в българските домове невероятната словесна пластика на евангелските разкази. Да припомни на българските домове колко мъдро може да бъде страданието и колко търпеливо може да бъде спасението.

Виждам усърдието да се подредят тези слова като навременен жест към трайността на спомена. Като почит към силата на думите. Като жест, който раздвоява за миг морето на информацията, за да минат през отворилата се пътека други думи, други образи, други светове…

Това издание ни дава още един повод да се надвесим над дълбокия смисъл на евангелската история. Да усетим със сърцата си, че човечеството има свой дял в страданията, но и във величието. Да разберем още веднъж, че подобна вест не се научава, а се преживява. Тя разтърсва със своята простота, с търпеливата си скромност, с мъдрото си величие. Тя превръща всекидневното време на угрижения живот в свещено време на възвишените слова и видения. Тя превръща умората от историята във време на надеждата и спасението.

Свети апостол Павел го е казал с думи, които само той може да намери и да подреди – "смятат ни за умиращи, а ето, живи сме…".

Сухо беше дървото, а ето – пак е зелено.

Изстинали бяха сърцата, а ето – днес са радостни.

Така и човечеството – ще бъде живо, докато продължава да се вслушва в такива вести.
Докато продължава да разчита такива слова.

Докато умее да се радва на духовното си богатство.