Из „Молитва към Богородица“

Блага майко на царя и Бога на всички,
майко на създателя на всички,
живот на всички и благост на всички,
краю на всичко добро и желаемо!

Отде да почна плача си, о дево?
Отде да почна да се моля, блага майко?
От коя дума, от кой звук, чиста? От кое сърце, от кой език?
Какво да река или да кажа – не знам,
какво мога да направя, блудният аз – не знам,
какъв отговор ще дам на съдията?
Коя от болестите по-първо да оплача – не знам.
Да оплача ли блудния мой живот?
Да оплача ли тежките си клетвопрестъпления?
Да оплача ли разбойничеството и неправдите си?
Да оплача ли тъгата и отчаянието си?
Да възридая ли над множеството невъздържания?
Да възридая ли над високоумието си?
Да възридая ли над суетните си помисли?
Да възридая ли над изгубеното си време?
Плачи, моя окаяна душо, плачи!
Плачи, сърце, с цялата ми утроба плачи!
…Тая моя изповед ти поднасям,
тия молитвени възгласи ти изливам,
това малко мое славословие,
това, което е по силите ми, о моя радост!
Приеми, о царице, всичко приеми!
Приеми, не отхвърляй и не гнуси се.
Приеми, както прие Бога в утробата си,
приеми, както двете лепти на вдовицата!
Подари ми каквото желаеш и искаш.
Дар ми дай, достоен за твоята благост,
дари ми милостта на моя Бог,
дай ми прошка за злините и сладост на добрините!
Радвай се, за да викам винаги радостно:
радвай се, зарадвана и чиста, радвай се, защото Бог е със тебе!
О, девице Марийо, просвети душата ми,
тежко помрачена от житейските сласти,
чиста гълъбице, нескверно агне,
майко на агнето и пастиря!

Публикувано в „Българска християнска лирика”, Т&Т, София 1991 г.