Великден в Ерусалим: Огън от рая

Под купола на храма на Божия гроб до сами небето пламва божествена искра.

В пробуждащата се пролет на 1991 година след отминалите страхове от смърт и разрушения от току- що завършилата война в Персийския залив в съзнанието на християни, мюсюлмани и юдеи, населяващи града на трите религии, се възраждаше надеждата за мир, спокойствие, разбирателство и съзидание.

В деня на Възкресението Христово обляното с щедро слънце небе над Ерусалим бе искрящо синьо без нито една драскотина от облаче. Над стария град се лееше радостният звън от камбаните на християнските храмове и ехото му дълго отекваше в крепостните му стени. Само снайперистите, накацали по покривите, с бронираните си жилетки и със стърчащите дула на карабините си напомняха за заглъхналия грохот на войната и подсещаха за опасностите от фанатични изстъпления, когато в Ерусалим по религиозни поводи се ступват много хора.

В сърцето на библейския град, съвсем близо до крепостната порта Яфо, се издига древна базилика. Гърците я знаят като Църквата на Анастасиас-Възкресението, а католиците я наричат базиликата на Божия гроб. Тази най-ценна християнска светиня на библейска земя е стъпила с основите си на място, където в далечните мъглявини на отминали времена се е издигал езически храм – "тъмното светилище на нецеломъдрения демон Афродита", както тържествено и целомъдрено е отбелязъл някъде през II-III век след Христа отец Еузебий, смятан за бащата на църковната история.

Възродена от пролетната благодат, жизнерадостна тълпа от богомолци се гмурка в прохладата на катедралата. В човешкото гъмжило се чува каква ли не реч – гръцка, арменска, руска, българска, сръбска, арабска, френска, английска.

Предимството да влязат първи в храма имат само най-ревностните християни, които са будували през нощта пред катедралата и из тесните улички около нея. Тези най-ревностни поклонници имат и редкия шанс да чуят богослуженията на различните християнски църкви, населяващи катедралното пространство – гръцка, арменска, католическа, коптска, сирийска и етиопска.

Половин час преди полунощ започва литургията на гръцката православна църква. След десетина минути тя прелива в грегорианските песнопения на католическата и на арменската, а малко след това под купола на храма зазвучава езикът на фараоните, когато започва богослужението на коптската църква. Възкресенският ритуал на сирийската църква се води на древния арамейски – езикът на Исус и на Талмуда – законникът, съставен от първите еврейски равини, който съдържа цялата еврейска традиция. Тази странна и неразбираема, но завладяваща полифония, ечи в пространството до мига, когато звездите начеват да бледнеят на небосвода и зората започва да докосва с розовите си пръсти хоризонта.

Чудото със свещения огън е може би най-смайващият от ритуалите на великденската традиция в храма на Божия гроб. Няколко минути преди един часа на обед в присъствието на висшето християнско духовенство, представено в Ерусалим, и на хиляди изпаднали в религиозен унес богомолци гръцкият патриарх се заключва в гробницата с мраморния саркофаг на Христос. Дългото чакане е изострило нетърпението на вярващи и на туристи до краен предел. Вперили поглед в купола на храма, всички призовават огъня да слезе и да им донесе спасение. В мига, в който патриархът се затваря в гробницата, в катедралата настъпва космическа тишина. В най-високата точка под купола до сами небето блясва искра. От нея лумва малко огнено кълбо. Със свистене то стремглаво се спуска към гробницата и запалва факела, който гръцкият патриарх държи в ръка. В този миг в храма като залп еква викът на възторг, изригнал от гърлата на поклонниците. Патриархът излиза с факела и човешкото море се люшва към него. Всеки протяга ръка, стиснала свещичка, с надеждата да се докосне до огъня на Възкресението и да отнесе със себе си частица спасително пламъче от него.

Поверието е, че огънят идва направо от рая и носи животворна сила. С тази мисъл поклонниците напускат катедралата, насочили цялото си внимание към крехкото мигащо огънче, което ревниво пазят в шепи, за да го занесат живо до домовете си.

Като затихващ акорд на тази, граничеща с фантастичната сцена, в далечината се чува странен глух монотонен тропот по паважа, отекващ откъм църквата. След небесния огън каква ли нова загадъчна изненада може да им поднесе градът на трите религии? Любопитството е така изострено, че няма човек, който да не спре, да не откъсне поглед от мъждукащата свещица и да не извърне глава. Изненадата се оказва земна и прозаична. Шумът идва от скромната процесия на напусналия Божия гроб арменски патриарх. Той пристъпва бавно и достолепно, както подобава на сана му. В редици от двете му страни на почетно разстояние зад него крачат осмина напети момци, облечени в черни рубашки и шалвари. В ръцете си носят дълги сопи с метални краища. С тях, удряйки по земята, те отмерват всяка своя крачка.

Тропотът постепенно заглъхва, докато процесията се отдалечава към портата Яфо, за да потъне в монотонното ежедневие на града отвъд крепостната стена. За евреите неделя е обикновен делничен ден.

Без да се знае точният му произход, ритуалът с идващия от небето огън се свързва с притчи от времето на древните евреи и гърци като мита за райския огън, спуснал се да извърши жертвоприношението по време на освещаването на първия еврейски храм, пoстроен от цар Соломон, или като легендата за откраднатия от Прометей огън от олимпийските богове.

За първи път ритуалът е описан през 867 година след Христа от пилигрима Беранар Мъдрият, според когото ангел се спуснал от небето и запалил огъня. Ритуалът първо сащисал, но по-късно разгневил представителите на римокатолическата и на протестантската вяра. А мюсюлманите направо казали, че това е измама. Историографите разказват, че египетският султан Хаким решил, че магията с огъня се прави с тънък невидим копринен конец, напоен със сяра, опънат между купола на катедралата и гробницата. Това така го разгневило, че през 1010 година заповядал базиликата и всички други църкви в Ерусалим да бъдат разрушени. Заповедта му била изпълнена, но слава богу, частично. Християнските богослужения били забранени до 1021-а, когато султан Хаким, вече почти полудял и представящ се за божи пратеник, изчезнал някъде в пустинята. Скоро след това храмът на Божия гроб бил построен отново от византийския император. Ритуалът със свещения огън бил съживен по време на управлението на Ерусалим от кръстоносците и станал събитие и за католиците през този период. След рухването на царството на кръстоносците в Ерусалим и възстановяването на православните ритуали в храма на Божия гроб чудото с небесния огън отново става привилегия на гръцката православна църква, която никой повече не й отнема.