По повод статиите на Георги Тодоров
Източник: в-к Култура
статиите на Георги Тодоров "Интелигенцията и Православието" 1, 2 и 3
Уважаема редакция на в. "Култура",
‛С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери‛. На лекотата, с която иначе уважаваният от мен автор лепи етикети на хора, живели много преди него, при съвсем други условия и, с каквото и да са сгрешили, останали верни на едно огромно духовно усилие, не ми се ще повече да се спирам. Бих си позволила обаче да попитам автора дали наистина вярва, че знае какъв точно е бил Божият Промисъл за Хилендарски, Бозвели или Левски? Дали би могъл който и да е от нас да знае какво точно е ставало в душите, какво точно е крепяло духа и силата на такива хора… И още много защо. (Включително защо един правословен интелектуалец, борейки се може би наистина искрено да просвещава, предпочита да заклеймява. Защо има в неговия тон най-вече категоричност, отричане, съмнения и осъждане и някак не се чувства благост, разбиране и любов?)
За лекотата, с която Тодоров съди съвременници, може би биха се намерили кажи-речи повече аргументи. При толкова бездуховност, на която мнозина от нас са съавтори, не е никак трудно, даже е лесно да се съди. Но точно на загубилите вяра или на тези, които никога не са я имали, да говориш назидателно, няма особен смисъл. И то не защото интелигенцията ни в преобладаващата си цялост наистина е далече от едно по-дълбоко познаване на въпросите на вярата. А защото, за да отвориш съзнанието, сърцето на който и да е мислещ човек, при това българин, към нещо спасително и прастаро, от което той съзнателно бяга или което никога не е познавал, не е проста работа. (Почти толкова трудно е, между впрочем, да накараш свещенослужителите на родната ни Църква да научат нещо ново не в церемониално-показен или в материален, а в културно-манталитетен, по-жив, по-отворен към т.нар. миряни духовен аспект.)
Колкото до политическите намеси и аспекти в делата на Църквата – въпрос, също засегнат в поредицата ‛Интелигенцията и Православието‛ – наистина не разбирам с какво в това отношение Българската православна църква би трябвало да се сочи с пръст едва ли не като някакво изключение. Политическото и светското толкова пъти се е преплитало или намесвало в делата на църковните институции в различни времена и страни, че каквато и да е Българската православна църква в края на ХІХ или в началото на ХХІ век, в това отношение тя не се отличава. И нейното обявяване за схизматична от Цариградската патриаршия, както и вдигането на схизмата няколко десетилетия по-късно с помощта на Йосиф Сталин, не става по някакви религиозни или духовни причини.
Както казва апостол Павел в едно от своите Послания: ‛…ако при това си уверен в себе си, че си водител на слепите, светлина на тия, които са в тъмнина, наставник на простаците, учител на младенците, понеже имаш в закона олицетворение на знанието и на истината, тогава ти, който учиш другите, учиш ли себе си?‛