Петдесетница

След възкресението и възнесението на Христос Неговите ученици се събират в Иерусалим, където „те всички прекарвали в молитва” (Деян. 1:14). Това събрание обаче все още не представлява Църква, а просто група от изплашени и объркани хора, обединени единствено от общите си спомени и смътни очаквания. Няколко дни по-рано те питали Учителя няма ли да освободи „в това време” Израилския народ от римското иго и да възстанови „царството Израилево” (Деян. 1:6). Дори след възкресението техните очаквания, изглежда, не са отишли по-далеч от напълно земните стремежи и тежнения.

Радикалното изменение в състоянието на учениците става на празника Петдесетница. При описанието на това събитие св. евангелист Лука използва езика на аналогията: „при настъпването на деня на Петдесетница” учениците отново се събрали в Иерусалим, и „те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че ли идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха” (Деян. 2:1-2). Слуховите усещания се съпровождат от зрителни образи: „И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий…” (Деян. 2:3-4). Тези събития могат да се опишат само чрез аналогия. Изменението, обаче, което те предизвикват у Христовите ученици, „изпълнени с Духа Свети”, е напълно конкретно и очевидно за всички: „…и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят” (Деян. 2:4). Внезапно учениците заговарят на езиците на всички племена и народи, събрани в Иерусалим за празнуването на Пасха. Всеки от присъстващите в тълпата чува от устата на апостолите родната си реч и „всички се чудеха и маеха” (Деян. 2:7). Апостолите – по думите на Лука прости и необразовани хора, при това измъчвани от страх до последния момент – започват да проповядват на тълпата „за великите дела Божии” с вещината и мъдрата проникновеност на опитни оратори. Сега те знаят какво е тяхното призвание и какъв е смисълът на завещаното им учение. Разбират значението както на вече случилите се събития, така и на онази жизнена перспектива, която разкриват пред хората с проповедта си. Апостолите призовали към покаяние и кръщение. Те призовали присъстващите да получат и те „дара на Светия Дух” и така да се приобщят към Петдесетница. Оттогава тази възможност е открита за всеки от нас. „И тъй, които приеха на драго сърце думите му (на Петър), кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около три хиляди души. И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:41-42). В онова време „много чудеса и личби станаха чрез апостолите в Иерусалим” (Деян. 2:43): изцеляване на болни и обладани от бесове и дори възкресение на мъртви – например възкресението на Тавита в Йопия.

Слизането на Светия Дух не е някакво магическо допълнение към способностите и дарбите на човека. То е освобождение на жизнения потенциал, в което няма нищо противоречащо на логиката, нищо „свръхестествено”. „Изливането” на Духа върху човешката природа преобразява не нейния логос* (т.е. онова, което тя представлява), а начина на нейното съществуване; пътя на ипостасното** й самоопределение. Приемането на дара на Духа Божи означава, че биологическата наследственост и индивидуалната автономия престават да определят нашето ипостасно битие. Органическо следствие именно на тази свобода от природната необходимост и властта на причинността са всичките чудесни „знамения” в живота на Христа и апостолите – „знамения”, които Църквата и нейните светии постоянно преживяват.

Изцеляването на разслаблени, говоренето на езици, богословската мъдрост и всички други дарове (на гр. харизми) са плодове на възраждането на човека „в Духа Свети”. Както при раждането на човека първите прояви на живот – първата глътка въздух и първият плач, а по-късно първата усмивка и първите думи на детето – се възприемат като удивителни и чудесни, но и естествени явления, така едновременно чудесни и самоочевидни са плодовете на възраждането на човека „в Светия Дух”. Ако тези плодове не винаги се проявяват, това става не защото на хората се дава „различно количество” духовни дарби – „понеже Бог не с мярка дава Духа” (Йоан. 3:34), а защото е различна степента на съпротивата срещу смъртта; съпротива, осъществявана от нашата свобода.

* логос – на гр. слово, закон, причина и др. Логосът на човешката природа означава същността й, както тя е била създадена изначално.

** ипостас – от гръцката дума „хипостасис”, т.е. онова, което „стои под”. Св. Отци употребяват по-често ипостас вместо лице (на гр. „просопон”) за Отца, Сина и Светия Дух. На български език ипостас съответства на личност, която в православното разбиране е противоположна на индивид. Ипостасно битие ще рече „битието на личността”.