Спасение или оцеляване…

Моето идване тук беше през 2000 година, когато до манастирската църква и сгради нямаше дори път. Всичко, което виждате сега, е направено през последните пет години с помощта на дарители и поклонници.

Ще Ви помоля да кажете няколко думи за себе си и своето служение – как решихте да станете свещеник, как се обърнахте към Бога?

При мен обръщане в истинския смисъл на думата не е имало. Не е имало някакъв драматичен обрат… Аз съм родом от Бобошево. В моя род е имало свещеници още от началото на XIX век и всъщност у дома всички са вярващи. Годините са минавали, времената са се сменяли, но вярата е била нещо постоянно. По-скоро неверието е било за мен и моето семейство нещо неестествено и неразбираемо. От детството си спомням иконите, винаги горящото кандило. Моят брат завърши богословие в най-трудните атеистични времена, после дълго време не можеше да си намери работа; за онова време това беше голяма рядкост – да не можеш да работиш нещо, каквото и да е… Така беше заради нашата религиозност, въпреки че не се даваше гласност на това, че сме от религиозно семейство. У дома отсядаха свещеници, монаси, професори от тогавашната Духовна академия. През нашата къща, откакто се помня, минаваха вярващи хора, духовници, дори патриарх Кирил е идвал на гости на моя баща, също свещеник… Дълги години баща ми беше свещеник в манастира „Св. Димитър”– там, където е приел монашеско пострижение свети Йоан Рилски.

Да разбирам ли, че Вие от най-ранните си години сте усещал и осъзнавал духовната помощ, покровителството на свети Йоан Рилски?

Да, разбира се, аз посещавах неговия манастир от съвсем малък, а сам започнах да ходя там някъде към осмата си година. Пеша, с колело… Дори не си давах сметка, че пътят е труден и за голям човек.

Как избрахте свещенството, как решихте да станете свещеник?

Както вече казах, това не беше много труден избор – в смисъл, че не беше нещо ново и непознато. Израснал съм във връзка с Църквата, с богослужението. Около 1955-56 година, когато съм бил на около 18 години, участвах в църковния хор на Бобошево. Имахме един от най-добрите състави. Нашият ансамбъл беше четиригласен, в него участваха повече от 50 души, изпълнявахме църковни песнопения на западна нотация, дело на големите руски композитори, също и някои български творби. Аз пазя записи на част от хористите, направени през 1972 година. Това са великолепни изпълнения, за които не може да се помисли сега. Казвам го с носталгия… Времената се промениха – знаете ли, че тогава цялото поле се огласяше от песни на деца, песни на невести… Не е било толкова отдавна. В нашия край се намират едни от най-големите черешови градини. И когато се беряха черешите, всички пееха. Цялото поле пееше. С това си обяснявам прекрасните, силни и обработени гласове. И не мога да се примиря сигурно, че това време е отминало. Защо не е така днес?… Връщам се към въпроса за свещенството. Изборът да стана свещеник беше завършекът на един извървян път. Разбира се, със съзнание за огромната отговорност, която има свещеникът не само за себе си, а преди всичко за другите.

Как виждате днешния ден: спасение или оцеляване е нашият живот?

Да, Вие с право противопоставяте двете неща… Мисля, че оцеляването надделява. Но ние търсим спасението – не сме го забравили. Отначало и аз се съмнявах – задавал съм си този въпрос. Но разбрах, че има много хора, които осъзнато търсят спасението. Много хора; не са малко! Знаете ли, мен това също ме крепи. За това се моля, на това се радвам. Добре е, че това се случва с младите хора, които целенасочено и целеустремено търсят Бога, търсят упование. Те искат да научат какъв трябва да бъде християнинът, как трябва да живее. Такива хора, водени от Бога, сами питат, сами започват да се изповядват, да се причастяват. Те започват да постят, четат… Станало е така, че те в живота си са разбрали, че Бог ги води, че Той ги пази, че са Негови чеда. И така, те идват с мисълта, че трябва да Му се отблагодарят по някакъв начин…

Вижте как се е появила, как се родила любовта към Твореца… Те не са треперещи, суеверни страхливци, а хора, които се учат да обичат. Бог ги учи. Опитвам се и аз, доколкото мога, да им помагам. Длъжен съм. Наскоро български младежи, които работят в чужбина, бяха тук и изявиха желание да дарят средства, за да се изографиса купола. Те са водени от желанието да оставят нещо трайно и стойностно след себе си. Божиите съдби са неизмерими – Бог се грижи за всяка душа. Стига да искаш да чуеш Божия глас…

Свети Теодор Тирон, който Вие преди малко в беседата си нарекохте закрилник на християнското достойнство и християнския подвиг, се чества в Първата Неделя на Великия пост. Разбира ли днешният плътоугоден човек смисъла на християнския пост и на християнския подвиг изобщо?

Да, много хора се стремят да изпълнят канона, придържат се към поста съвсем буквално, за да могат да приемат Свето Причастие, след като са постили известно време. Тези хора просто следват логиката и правилата на Църквата. Те като че ли правят нещата, „защото така трябва”, без да си дават дълбоките отговори. Но аз предпочитам такава позиция пред това да се пости в името на диетата, на добрия външен вид или просто като прочистване на организма… Има такива случаи, много са, наистина много. На такива хора, ако споделят целта, с която постят, се старая да обясня, че такъв пост е безмислен. Само си представете колко много се разминават те с истинския смисъл на поста. И къде тук е християнството?! Никак не е лесно в днешния ден да си отвориш сърцето за вечните неща, да разбереш вечния смисъл. Много хора не могат да издържат, например, целия Велик пост. Те, знаете, постят първата седмица, причастяват се и престават да се подвизават. Питали са ме – може ли след това, през Страстната седмица пак да попостим? Отговарям: не. Постът е добре да се спазва отначало докрай. Казвам им: стремете се в сряда и петък да не блажите. Внимавайте с алкохола, с виното.

Забелязва се, че Вашето паство е предимно от млади хора, които получават духовна подкрепа и утешение тук. Какво казвате на младите хора? Какво, според Вас, ги привлича тук?

Добре е да има естественост. Младите хора обичат истината. Много силно я обичат, тя ги привлича. За да я има благодатта, знаете, че човек трябва да се моли. Трябва да осъзнае, колко е важно да се моли на Бога, на Света Богородица, на светиите. Но знаете ли, рядко се сещаме за това – тук има мъченици, тук е имало хора, които са дали живота си за вярата. На това място е имало мъжки манастир и през XVII век монасите са били избити от агаряните. Тези хора са до нас, те се молят за нас, те бдят над нас. Тук има чудотворна икона на Пресвета Богородица, свети Теодор, тук духовното пламъче гори. Не заради нас днес, а заради тези, които ни гледат от небето. Те не са ни оставили. Те няма да ни оставят. Те ще ни викат. Те викат младите, защото младите сърца са по-чисти и повече чуват…

…И Бог си изпрати дарители, изпрати си поклонници. Бог извършва чудеса. Ето, днес беше тук една жена, която разказа за голямото чудо, станало с дъщеря й… Разбирате ли – ето го невидимия живот, който е по-жив от нас и от нашето ежедневие…Тук през 2000 година още нямаше път – дори с трактор не можеше да се изкачи човек… Бог действа в Свое време – не когато искаме ние, а когато Той е решил. Когато влязох в манастирската църква, в нея нямаше Евангелие, отвън нямаше кръст на храма. Наоколо тревата и храстите бяха по-високи от човешки ръст, имаше змии… Но Бог изпрати ктиторите си, изпрати хора, които помогнаха и продължават да помагат. Прокарахме път, застлахме двора, реставрирахме иконостаса на църквата, поставиха се табели с иконата на свети Теодор… Сам човек не би могъл да го направи. Сега, виждайки промяната, си казвам – колко много неща извърши Бог! Това е чудо!

Значи, можем да смятаме, че днес се пише новата история на Правешкия манастир „Свети Теодор Тирон”?

Да, пишат я хората, смятам, че ще я напишат младите хора, които сега идват тук. Изпращат ни дарове откъде ли не. Има изцеления – хората идват и разказват. Има такива изключителни случаи! Иска ми се един ден да събера тези чудесни събития и да ги опиша в книга, вече съм започнал да записвам.

На манастирския храм има вградени няколко плочи – две с имена, други две – с двуглави орли и корона, бихте ли разказали за това?

Вие виждате, че този храм, въпреки че е строен през турско време, не е вкопан в земята. Тези две плочи отпред са посветени на Цариградската патриаршия и на Руската империя – гербовете им си приличат – ето, каменоделците са се постарали и са ги направили точно. Тук, на единия герб е поставена буквата „Н”, от другата страна има римската цифра І, в чест на император Николай І, който е царувал в онова време. Местните първенци пишат писмо до султана, обръщат се към Цариградската патриаршия, но посвещават храма и на Руската империя. Смела постъпка, защото това се случва непосредствено след Кримската война, в която, знаете, Русия воюва с Турция и останалите Велики сили. В чест на Русия и императора местните първенци изграждат този висок и достолепен храм, чиито икони са дело на тетевенски майстори. Тук има няколко руски икони, тъй като за известно време – от 1921 до 1931 година – игумен на манастира е бил бившият белогвардеец дядо Хаджи (така го знаят хората, не успях да узная истинското, или монашеското му име). В храма има една икона на Пресвета Богородица, която личи, че е руска, икона на свети Теодор и икона на Свети Четиридесет мъченици; за тези икони е ясно, че са руски.

Искам да Ви попитам за днешния българин и монашеството. Ето, Вие сте йеромонах, искам да Ви попитам, защо според Вас съвременният българин се страхува от монашеството? Сигурна съм, че и Вие сте се сблъсквали с това – когато някой иска да приеме монашество, насреща му излизат всички роднини, които пречат с огромно настървение, с едно страшно неразбиране… Защо е така? Преди не е било по този начин, а не е така и при другите православни народи?

Да. Така е, защото има да се измине много дълъг път. Плътското пречи. Материалното пречи. За да се разбере какво е монашеството, трябва да си прогледнал за самата същност на християнството, на Православието. Нито нашата Църква, нито нашата вяра принадлежат на този свят. Но когато казваме „не от този свят”, това означава, че по пътя за Вечността сме преминали през естествения край, а този край е смъртта. И когато кажем смърт, на нашия съвременник му се иска да не е чул. Той за смърт не иска да чува. И се започва съпротивата – на черното ще кажем бяло. „Всички тези черноризци, монаси, монахини – те ми напомнят за другия свят, те не живеят за тук, умрели са за тукашния живот. Те носят белега на Другия свят, на Вечността. Да, обаче, аз искам тук да си направя моя рай, тук ми харесва, не ми се умира, страх ме е от смъртта…” – опитвам се да илюстрирам какво притеснява тези съвременни гонители на монашеството. Те си заравят главата в пясъка като щрауса, а монахът ги изобличава, защото със своето присъствие сякаш казва: „Да, но раят не е тук – той е Горе!” И хората намразват монаха…

Как трябва да започне оздравителният процес в Църквата, очаквате ли едно църковно Възраждане, което включва в себе си възраждане и на монашеството?

Мисля, че ще бъде много трудно – школата почти липсва и хората сега могат да се учат единствено от книгите. Да се учат на монашество. Просто защото духовните наставници са много малко. Но от друга страна съм оптимист по отношение на възраждането на малката църковна община. Младото свещенство, което навлиза, не трябва да се учи от лоши примери, или пък да се учи съвсем само. Защото има доста млади хора, които искат и биха могли да бъдат добри свещеници. Те се нуждаят само от една протегната ръка. Всички се нуждаем от това. Защото нашето братство тук, долу, ще ни помогне да усетим колко много ни обичат Бог, Богородица, светиите – там, горе!