Монашеството
Източник: сп. Мирна, бр. 5
Дионисий Ареопагит, преп. Теодор Студит и други древноцърковни автори причисляват чина на постригването в монашество към св. Тайнства. В самото последование той също е наречен тайнство. Монашеското постригване, подобно на Кръщението, е умиране за предишния живот и възраждане в ново битие; подобно на Миропомазанието е печат на избраничество; подобно на Брака е обручение с небесния жених – Христос; подобно на Свещенството е посвещаване в служба на Бога; подобно на Евхаристията е съединяване с Христа. Както при Кръщението, и при постригването, човек получава ново име и опрощение на всички грехове, отрича се от греховния живот и обещава вярност на Христа, свлича от себе си светската одежда и се облича в едно ново одеяние. Раждайки се отново, той доброволно се превръща в младенец, за да израства “докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство.” (Еф. 4:13).
По своя замисъл монашеството е подражание на Христовия начин на живот. Евангелският Христос ни се разкрива като идеал за съвършен монах: Той не е женен, свободен е от роднински връзки, няма покрив над главата си, странства, живее в доброволна нищета, пости, прекарва нощите Си в молитва. Монашеството е стремеж да се доближиш до този идеал в най–висша степен; то е устременост към светостта, към Бога, отказ от всичко онова, което те задържа на земята и ти пречи да се въздигнеш на небето. “Монах е онзи, който, бидейки облечен в материално и тленно тяло, подражава на живота и състоянието на безплътните. Монах е онзи, чието тяло е очистено, устата чисти и умът просветен. Отричането от света е отхвърляне на естеството заради получаването на надестествени блага. Монах е онзи, който непрекъснато въздига ума си към Бога. Монахът е една непрестанна светлина в очите на сърцето. Светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички хора е монашеският живот, затова нека монасите се стараят да дават добър пример във всичко” (преп. Йоан Лествичник).
“Монах” означава “самотен” (от гръцкото “monоs” – “един”). В Русия наричали монасите “иноци” (от думата “иной” – “друг”). Монашеството е необикновен, изключителен живот, за който са призвани малцина; живот изцяло и без остатък отдаден на Бога. Монашеското отричане от света не представлява отвръщане от неговата красота и от радостите на живота, а отказ от страстите и греха, от плътските наслади и въжделения, от всичко, привнесено в живота ни след грехопадението. Целта на монашеството е завръщане към първоначалното състояние на чистота и безгрешност, притежавани от Адам и Ева в рая. Светите Отци наричали монашеството “евангелски живот” и “истинска философия”. Както философите се стремят към съвършенство по пътя на интелектуалното познание, така и монахът търси съвършенство по пътя на духовния подвиг и подражанието на Христа.
“Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” (Мт. 19:21), казва Христос на богатия младеж. “Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мт. 16:24-25), казва Христос на учениците Си. “Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мт. 10:37). Тези думи на Спасителя съдържат цялата “философия” на монашеството. То е избор за онези, които се стремят към съвършенство, които искат да следват Христа и да отдадат душата си за Него, които искат да придобият съкровище на небесата. Подобно на търговец, който, откривайки хубав бисер, е готов да се откаже от цялото си богатство, за да го притежава, така и монахът се отказва от целия свят, за да придобие Христа. И жертвата бива отплатена, защото наградата е голяма: “Тогава Петър отговори и Му рече: Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен” (Мт. 19:27-29).
По всяка вероятност монашеството съществува в Църквата от един много ранен период, но става масово явление през IV в., когато се прекратяват гоненията срещу християните. Ако преди това вярата е била подвиг и жертва, готовност за мъченичество, то тогава християнството става държавна религия и търсачите на подвизи, жадуващите за скърби и лишения, търсещите “тесния път”, се устремяват към пустинята, за да създадат там своя “държава в държавата”. Безплодните преди това пустини на Египет, Палестина и Сирия биват заселени от монаси, които ги превръщат в градове: “В планините се появиха манастири, пустинята се насели от монаси, оставили собствеността си и причислили се към небесните жители. Манастирите в планините наподобяваха скинии, изпълнени с божествените ликове на псалмопевци, любители на учението, постници, молитвеници. Това беше едно особено място на богочестие и правда: нямаше нито потисник, нито пък потиснати, бирниците никого не притесняваха; имаше много подвижници, и всички с една обща цел – да се подвизават в добродетелта” (Житие на преп. Антоний Велики). Скоро след това манастири се появяват и в градовете: в средата на VI в. само в Константинопол е имало 76 манастира.
Монашеството през IV – V в. съществувало в три разновидности – общежително, пустинножително и полуотшелническо. В общежителните манастири всички живеели заедно, всекидневно и по няколко пъти на ден се събирали в храма за богослужение.
Отшелниците живеели всеки поотделно и отивали в храма само в неделя, за да се причестят със светите Тайни.
Средният път бил онзи, при който монасите живеели на групи от по двама, трима. “Цялото монашеско житие се съдържа в три начина на уредба и подвизаване: или в подвижническо уединение и отшелничество, или в това да безмълвстват с едного, най-много с двамина, или най-накрая в това, търпеливо да пребивават в общежитието. Не се отклонявай, казва Еклисиаст, нито надясно, нито наляво, а върви по царския път. Средният начин на живот е подходящ за мнозина” (преп. Йоан Лествичник). Понастоящем в Руската Църква има предимно общежителни манастири. На Атон са се запазили всичките три вида монашество.
Нестяжението е доброволна нищета, отказ от всякакво земно притежание. Това не означава, че монахът не трябва да притежава нищо, никакви свои вещи или земни утешения: това означава, че той не трябва да е пристрастен към каквото и да било. Вътрешно отрекъл се от богатството, той придобива евангелска лекота на духа, след като вече не е привързан към нищо.
Думата “целомъдрие” не е синоним на думата “безбрачие”: целомъдрието, разбирано като “цялостна мъдрост”, като живот според Евангелските заповеди, като въздържание от сладострастно задоволяване на плътските похоти, е необходимо и в брака. Монашеското целомъдрие, включващо като съставен елемент и безбрачието, е една цялостна устременост към Бога, желание да съгласуваш всяка своя постъпка, всеки свой помисъл, всяко свое душевно движение с духа и буквата на Евангелието. Що се отнася до безбрачието, в контекста на монашеството то е едно надестествено състояние. Самотата е непълнота, ущърбност. Тя се преодолява в брака с намирането на другия. Този друг в монашеството е сам Бог.
Преп. Симеон Нови Богослов в един от своите химни говори за монашеството като за единение с Бога:
Ако живее в някого Христос,
то как изобщо се говори,
че той е сам, осиротял?
Нали с Христа пребъдват вечно
и Бог Отец, и Дух Свети?
Как може някой да е сам
щом с Троицата се съедини?
Не е самотен, който с Бог е,
макар и да се скита сам,
дори в пустиня да живее
или в подземията скрит.
Той с праведния си живот
в небе килията си е превърнал –
оттам смирено съзерцава
Твореца на небето и земята.
Той винаги живее в светлина –
негаснеща и необикновена –
от Него без да се откъсва,
без никога да Го напуска –
ни денем, нито нощем, ни в съня.
Със Бог се съчетават само тези,
които във покайния си път
оставили са другите далече,
да облекат монашеското расо.
Килията им е небе, а те
са слънцето, защото в тях пребъдва
негаснещата светлина на Бога.
Наричат се монаси затова,
че в своята щастлива самота
със Него и във Него пребивават.
Разпространената представа за монашеството като мрачно и сурово съществуване, лишено от всякаква радост, е дълбоко погрешна и изградена върху пълното непознаване на монашеския дух. “Радостта на монасите е тиха, чиста. Тя е тъкмо веселието на добродетелната душа”, пише архиеп. Иларион (Троицки). Та нали това упоение, тази омая от живота, която е прието да се нарича “радостите на живота”, е всъщност нещо мрачно, водещо до пресищане и махмурлук. Ние, монасите, от радост, от умиление плачем и благодарим на Господа. Всеки монах познава сълзите на умиление и в сравнение с тези сълзи всички мирски радости му изглеждат бедни и жалки. Самият аз съм приел монашеството и мисля, че не ще ми се случи още веднъж в този живот да преживея радост като тази в деня на постригването ми. Цели два месеца преливах от радост. Всичко в душата ми така ликуваше, така се радвах. Ненапразно при постригването постригващият, вземайки расото, казва:
“Колкото си по–далеч от страстите, толкова по–голяма е радостта в сърцето ти. Сърдечната чистота е неразривно свързана с веселието.”
Чинът на постригване в монашество се извършва в храма от епископа или от настоятеля на манастира. Постригваният предварително е снел всичките си дрехи и е облечен в дълга до петите бяла риза, с която стои пред игумена. Постригваният произнася обетите и изслушва поучението на игумена, след което той символично постригва косата му и го облича в черни монашески одежди. Цялото манастирско братство се приближава до новопостригания монах и го пита: ”Как е името ти, брате?”. За една или няколко нощи монахът остава в храма, където чете Псалтира и Евангелието.
Монашеството е вътрешен и съкровен живот, то е абсолютен израз на духа на християнството като “тесен” път, водещ към Небесното царство.
Съсредоточеността върху вътрешния живот не означава егоизъм или отсъствие на любов към ближния. Намиращ се извън светската суета, монахът не забравя за хората и в тишината на килията си се моли за целия свят. “Някои казват, че монасите трябва да служат на света, за да не ядат даром народния хляб, но е нужно да се разбере в какво се състои това служение и с какво монахът е длъжен да помага на света”, пише преп. Силуан Атонски. “Монахът е молитвеник за целия свят и в това се състои неговата главна работа. Благодарение на монасите на земята никога не се прекратява молитвата и тъкмо това е ползата за света. Преподобни Сергий чрез пост и молитва е помогнал на руския народ да се освободи от татарското иго. Преподобни Серафим мислено се помолил и Светият Дух слязъл върху Мотовилов. И това е благодарение на тези монаси. Ти може би ще кажеш, че сега няма такива монаси, които да се молят за целия свят, но аз ще ти отговоря, че когато на земята вече няма да има молитвеници, светът ще свърши. Светът се държи благодарение на молитвите на светиите.”
Отците на Църквата са разбирали, че обновяването на света и щастието на хората зависят не от външните обстоятелства, а от вътрешното усилие. Социалната активност и бурната дейност на онези, които по различно време са искали да принесат някаква полза на човечеството, така и не са направили хората по-щастливи. Същинското обновление на живота е възможно само в Духа. Монасите не се стремят да подобряват света, а да преобразяват самите себе си, та светът да бъде преобразен отвътре. “Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“, казва преп. Серафим Саровски.
* нестяжание (църковнославянски) – отказ от придобиване на материални блага; вж. Мт. 5:3 (бел. ред.)