Да бъдем отново едно

Повод за настоящия текст е написаното от г-н Стефан Чурешки под заглавието “За Бога, католиците също са хора!”, което е отговор на редакционната статия на г-н Андрей Романов “Ще се обединяваме ли с католиците?”.

С интерес прочетох текста на г-н Чурешки. Допадна ми твърдението му, че от конфликта между християните печелят само нехристияните. Това е и моето лично убеждение. Съгласен съм и с това, че всички християни трябва да предприемат “действия, които изхождат от човеколюбието на евангелската вяра”, за да се стигне до едно, макар и външно, единство с оглед на ситуацията в днешно време. Но защо това обединение трябва да бъде продиктувано само от външни причини и осъществено преди обсъждането и решаването на “вътрешните” същностни проблеми между християните (вж. текста на г-н Чурешки)? Мисля, че именно в това е принципното разминаване в позициите на г-н Чурешки и г-н Романов. Не можем да сме истински и пълноценно единни, без да сме станали преди това едно в Христа чрез единна вяра, без да са отпаднали вътрешните догматични противоречия и отчуждение между нас – това е основната идея на г-н Романов.

Казвам всичко това, защото смятам, че и г-н Романов има своята гледна точка, и своето право да акцентира върху другата страна – върху печалния факт на дълбокото верско разминаване и конфронтация, които осуетяват истинското единство.

Струва ми се, че “идейната конфронтация” между двата текста съвсем не е толкова фундаментална, колкото изглежда на пръв поглед. Разликата между тях е по-скоро в различните им акценти: в търсенето на феноменално, тоест външно (поради стратегически причини и цели) единство между християните на базата на общите морални ценности – при г-н Стефан Чурешки, което е не само хуманно, но и дълбоко справедливо и наложително, и тревогата и болката от невъзможното (поне засега) истинско, принципно, същностно единство, основаващо се върху общи догмати и принципи на вярата – при г-н Андрей Романов.

Г-н Андрей Романов е акцентирал върху трагичната противопоставеност във вярата между християните, както и върху нехристиянското отношение на християни към християни (в това отношение и двамата автори дават достатъчно примери). Враждебност, непоносимост, осъдителност безспорно е имало, има и до днес и от двете страни, но г-н Романов засяга и един още по-болезнен въпрос. Става дума за абсолютизма и приматността на Римския епископ, догматично санкционирани от Католическата Църква. Това е безспорен извор на трудности при воденето на диалога между нас, въпреки че ролята му като една от причините за разделението не трябва да се абсолютизира.

Мисля, че за всеки един възможен конфликт или проблем по въпросите на вярата трябва да се знае и в този смисъл звучат изключително точно и правдиво думите на г-н Чурешки, че “основната задача на вярващия е да защитава духа и посланието на Евангелието и точно по този начин би трябвало да се конструира делото на проповедта на клира в сложния Богочовешки организъм на Църквата”, а този дух е именно духът на любовта. Всъщност г-н Андрей Романов отбелязва с болка именно случаите, когато това не е било така, когато е липсвала любовта, а г-н Стефан Чурешки ни показва, че вина за това имаме и ние, православните – тоест че вината е на двете страни.

В заключение искам да подчертая, че не се съмнявам, че и г-н Андрей Романов смята католиците за хора и християни и че съвсем не му е чужда идеята за едно, макар и външно, обединение на християните въз основа на евангелските принципи. Но все пак при него е дълбока и силна също и болката от това, че в момента това обединение може да бъде само външно, а не онтологически-същностно, не като една Църква. Смятам, че тъкмо поради това той е поставил толкова полемично в статията си въпроса за католицизма и доколко последният е способен, изхождайки от своята парадигма, да приеме равноправния диалог с православието.

Дълбоко вярвам, обаче, че ако ние (и православни, и католици) обичаме истински Христос, Който ни завеща Своя мир и единството, ние непременно ще ги достигнем, защото Той ще ни ги дари.

Дано един ден да бъдем отново едно…