Зрелища?!
Дотам сме я докарали – да се хилим и ръкопляскаме на всяка простотия, на всяка гавра, на всяка безмозъчна шега.
Дотам сме я докарали – да се "забавляваме" от интриги, истерични скандали и от трагедията на човешките съдби (защото е явна трагедията на една майка и новороденото й бебе в "най-следеното" BIG – шоу)
Е, просто не е истина! Вярно ли, дотам сме я докарали?!
Наистина ли дотам ни се е претопило сивото вещество, че не усещаме – как вече се държим, действаме, реагираме, НЕ КАТО ХОРА?
Това ли сме – поклонници на един нов, съвременен гладиаторски Рим? Предлагат ни зрелища всякакви, гръмко ни ги рекламират, убеждават ни, че е "грехота да не гледаш", и ние като някаква безлика и безволева човешка маса – наричана за по-кратко "аудитория" – "зяпаме" в захлас, разпалено спорим, коментираме, дори "гласуваме", радваме се да сме част от играта… И тв-рейтингът расте! А това е най-"важното": шоу с цената на всичко.
На кой му пука, че едно новородено бебе трябва (в името на шоуто) да понася "крясъците" и "идиотиите" на поредната вампирска мисия?
На кой му пука какви ще са последиците: психо-физиологични върху така крехкия и уязвим бебешки организъм?
На кой му пука! Нали гледаемостта трябва да е висока и рекламите трябва да вървят!
Ами дотам сме я докарали – да ни развличат зрелища, заредени с духовен канибализъм.
Що за хора сме? Замисляме ли се?
Или ни боли да мислим, защото ни е страх, че може да се събудим и да осъзнаем в какво сме се забъркали: в пир по време на чума, в шоу по време на скръб… Зловещо!
Защото навън, в живота извън "шоуто" Реалността безмълвно и изобличително ни гледа: с очите на поредните изоставени деца в социални домове… Или плаче: със сълзите на неизлечимо болните… Или проси: ако не за къшей хляб, то поне за глътка обич или една добра дума… Или крещи срещу ни: с "предсмъртния" вик на поредния самоубиващ се от мизерия и отчаяние човек… (Една статистическа новина от последните дни: по данни на МОН – в България годишно се самоубиват 50- 60 деца. А страната ни вече е на първо място (!) в света по самоубийства на момчета до 14-годишна възраст. Защо ли?!)
Даваме ли си сметка, осъзнаваме ли, че ТОВА Е РЕАЛНОСТТА, която има нужда от нашия интерес, ангажираност, коментари, внимание, и "гласуване"?
Или отдавна вече ни е все едно – за всичко, и изобщо…